Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Баща й беше такъв. Никого не докосваше. С никого не се свързваше.

Бренди не можеше да си позволи да бъде като него.

Пое си дъх и прегърна Тифани през раменете. Тифани я докосна по бузата.

— Ти си просто едно красиво момиче, което се бори за своето място в свят, където властва мнението, че красивите момичета са глупави — като мен. Страшно се гордея с теб. Толкова си умна — като баща си — но също така си добър човек и все копнеех за твоето одобрение.

— Ти не си глупава и нямаш нужда от моето одобрение — свирепо изрече Бренди. — Ти си чудесна такава, каквато си. Всички мислят така. Аз съм идиотка.

Тифани се засмя.

— Може би. Понякога. Но както и да се държиш, те обичам.

— Аз също те обичам, мамо. Винаги съм те обичала.

Двете се прегърнаха здраво, за пръв път в съзвучие една с друга от деня, когато бяха оставени да се оправят сами на този свят.

— Но ако взема да дрънкам глупости, да ме скастриш, чуваш ли? — нареди й Тифани.

— Тоест неща от типа: „Щом Роберто е с теб, значи си в безопасност“.

— Какво му е глупавото на това? — искрено объркана попита Тифани.

— Май не вярваш, че сама мога да се грижа за себе си.

— О, скъпа. — Тифани обхвана лицето й в длани и я погледна в очите. — Ти си най-кадърният човек, когото познавам. Разбира се, че можеш да се грижиш за себе си. Но две глави мислят по-добре от една, освен това…

— Какво?

— Не бих искала да прекараш целия си живот сама. Хубаво е да имаш човек, при когото да се прибираш. Лошата връзка е нещо ужасно, а липсата на връзка е нещо много… самотно. — Тифани говореше тъжно и изглеждаше… самотно.

— Нуждаеш се от някого.

— Имам си някого.

Бренди примигна. Знаеше, че майка й отблъсква мъж след мъж, докато тя беше в гимназията и колежа — мъже, които искаха лъскава съпруга или най-вече лъскава любовница. Гордееше се, когато майка й за пореден път отхвърляше нечие предложение.

Сега, най-сетне, Тифани си беше хванала любовник.

— Кой е той?

— Чарлс Макграт.

— Чичо Чарлс! — извиси глас Бренди.

Тифани неуверено се усмихна.

Бренди се овладя и невярващо пророни:

— Но той е… стар.

— И богат. И мил. И не изневерява на съпругата си — изтъкна Тифани. — Иска да се оженим и да ме зарине с дрехи и бижута, а аз искам той да направи точно това.

— Само че… трябва да спиш с него. — Тръпка разтърси Бренди.

— Любовта прави всичко по-хубаво.

— Значи го обичаш!

— Може би. Не е изключено. — Тифани нехайно махна с ръка. — Но аз друго имах предвид. Тоест, аз знам, че той ме обича. Боготвори ме. А когато Роберто остарее и побелее, ти няма ли все още да копнееш за близостта му?

— Роберто ли? Нима… знаеш?

— Кое? Че го обичаш? Хей! Слънчице, ако не бях тук, никога нямаше да се измъкнеш от хотела. Ти направо грееш.

— Мамо, ами ако тази нощ го убият? — развълнувано прошепна Бренди.

— Да го убият? Роберто? — Тифани шумно се засмя. — Познавам мъжете. Този може да го бутнеш от двайсетия етаж, а той ще се приземи на крака.

— Всъщност от двайсет и четвъртия етаж — замисли се Бренди, спомняйки си приключението с асансьора.

— Слънчице, Роберто Бартолини няма да бъде заловен, нито пък ще бъде убит. Недей да се тревожиш излишно. Просто гледай да се оправиш с тазвечерната каша, без да пострадаш. Само за това те моля.

— Ще внимавам — обеща Бренди. Уверенията на Тифани я разведриха. Майка й имаше право: Роберто никога не падаше по гръб.

— Хайде тогава! — подкани я Тифани. — Трябва да те приготвим. Нямаме много време. — Тя взе чантичката с гримовете и отиде в банята.

— Роклята виси на закачалката — извика Бренди. — Всички ме видяха с нея, а снимките явно са попаднали във вестниците.

— Да, ти си известна!

— Позорно известна — допълни я Бренди. Захвърли халата и си облече най-късото трико и бежови панталони. Натъпка гърдите си в най-подчертаващия ги сутиен, сложи си бежовото поло. Погледна надолу и се ухили, сетне се запъти към банята.

— Виж ме, мамо. Виж какво си имам!

— Охо! — Тифани остави спиралата за мигли и зяпна.

Майчице мила!

Бренди изпробва няколко пози пред огледалото.

— Ще им изплакне очите.

— Или ще им ги избоде — изкикоти се Тифани.

— Което е нужно. — Бренди седна върху капака на тоалетната чиния, обу си чорапи и високите токчета, след което се изправи и опъна ръце над главата си. — Готова съм за действие.

— Не съвсем. — Тифани свали огромната си брошка от бяло злато с обков от блестящи кристали и я забоде върху дясното рамо на дъщеря си. — Така е друго нещо.

— Благодаря ти, мамо. Идеална е. Толкова е ярка, че чак заслепява. — Освен това не се вписваше в стила на майка й. — Откъде я взе?

Двете отговориха в един глас:

— От чичо Чарлс!

— Усъвършенствам вкуса му към бижутата. — Тифани довърши прическата си. — Какво мислиш?

Бренди обърна майка си с лице към огледалото и застана до нея.

Тифани изглеждаше като дъщеря си, а Бренди изглеждаше като… ами като Бренди, но ако всичко се развиеше по план, момчетата Фосера щяха да са на много километри, когато тя излезеше от хотела.

Тя подаде на майка си бялото кадифено палто, което носеше снощи, и видеочипа, който господин Нгуен беше скрил в кутийката за бижута.

— А сега запомни: накарай шофьора на таксито да те закара в полицията, но да мине по заобиколен маршрут. Като се добереш до участъка, ще си в безопасност, а ако все пак малките бандитчета се опитат да влязат след теб, предай чипа на полицаите и им кажи, че това са убийците на собственика на заложната къща.

— Няма да забравя — обеща Тифани. — Голям купон ще падне!

Бренди облече дългото тъмно палто, което Тифани носеше на влизане в хотела. Сложи си още мъхестата шапка и слънчевите очила. Провери предпазителя на пистолета и го пъхна в джоба си. След което кимна бодро на майка си:

— Да тръгваме.

Хванати за ръце, двете слязоха с асансьора. Тифани се помъчи да се усмихне.

— Ти си най-умното, най-хубаво момиче в целия свят. На сто процента съм сигурна, че ще си изиграеш ходовете правилно.

Тъкмо това беше разликата между Тифани и която и да е друга майка. Тя не казваше: „Ще се притеснявам за теб, така че внимавай“. Вместо това казваше: „Ти ще успееш“. Сега на Бренди й хрумна, че ако е постигнала нещо в живота си, то не е, защото е наследила интелигентността на баща си, а защото майка й винаги демонстрираше абсолютна увереност в превъзходството на своята дъщеря.

Все едно на каква глупачка я беше направил Роберто Бартолини, баща й грешеше. Тя не беше глупава. Беше умна, безмилостна и щеше да оцелее в тази ситуация.

Щеше да има грижата и Роберто да оцелее.

— Благодаря ти, мамо. Ще успея. — Тя силно прегърна майка си. — Ти също ще успееш, защото си най-умната, най-хубава майка в целия свят. Джоузеф и Тайлър Фосера нямат никакъв шанс.

Когато вратите се отвориха, Тифани изправи рамене и излезе във фоайето. Роклята очертаваше всичките й извивки. Тя бе олицетворение на небрежния шик с бялото „Гучи“, преметнато през рамо, с пръст, промушен в гайката му. Усмихна се на пиколото, на рецепциониста и на всеки среднощен гуляйджия по пътя си, възпламенявайки ги с огнената си хубост. Портиерът скочи да й отвори вратата и тя бавно излезе на ледения въздух само със синя кадифена рокля и несломима решителност.

Портиерът махна на едно такси и я настани вътре. Таксито потегли.

Момчетата Фосера взеха следващото такси.

Агентът на ФБР скочи в колата си и се нареди трети на опашката.

Бренди се ухили. Успя да ги отклони.

Веселата й възбуда спадна. Майка й беше в опасност.

— Пази се, мамо — прошепна тя, сключила ръце за молитва. — Моля те, пази се.