Роберто избута стола към нея и тя рухна върху него, краката вече не я държаха.

— Ще те убием, ако не ни платиш — заплаши Джоузеф.

Господин Нгуен разклати глава, сякаш за да я проясни, след което заговори на Тайлър:

— Ами ти? Защо се мотаеш с този хулиган? Ти си умен. Програмираш компютри. Не трябва тебе престъпност!

— Той е с мен. — Джоузеф сграбчи Тайлър за гушата. — Нали, пич?

— Да, с него съм. — Макар че Тайлър не изглеждаше кой знае колко щастлив.

— Ти трябва да ни платиш. Започваме собствен бизнес. Ще забогатеем и всички ще си плащат!

— Питай чичо си какво мисли за тая работа, младежо.

Джоузеф изтика Тайлър зад гърба си и се съсредоточи върху господин Нгуен.

— Чичо ми одъртя. Вече не го бива. Всички така разправят. На сцената е нужен нов човек. И този човек съм аз.

— И аз — изграчи Тайлър.

— Нищо чудно, че искат видеото — каза Бренди. — С такова доказателство присъдата не им мърда.

— Ако Мосимо не ги докопа пръв — кимна Роберто.

— Ще убие ли тези момчета?

— Които са дръзнали да оспорят неговата власт? Сто на сто.

На записа Джоузеф казваше:

— Да, чичка, Тайлър ми е заместник, тъй че плащай. — Той извади пистолет и го насочи към господин Нгуен.

— Защото хич не се шегувам. Ще ти светим маслото. — Ръката му не трепваше, а той се усмихваше, сякаш предвкусваше удоволствието да задигне парите или да убие.

Господин Нгуен бавно отстъпи назад и вдигна ръце във въздуха.

Тайлър се гърчеше като дете, което спешно трябва да отиде до тоалетната.

— Не, човече, не го убивай, ще загазим яко!

— Слабото звено — прошепна Роберто.

— Леле, Тайлър, какъв си скапаняк — отвратено просъска Джоузеф.

— Не съм. — Без да си поема дъх, Тайлър добави: — Някой идва. Майната му, момиче е!

Трите глави се обърнаха към вратата.

— Абе ти не заключи ли? Тъпанар зализан, къде ти е акълът? — Джоузеф прибра пистолета в джоба на палтото си. Придърпа шапката надолу и вдигна шала си.

— От теб зависи — обърна се той към азиатеца. — Една думичка и ще ликвидираме и теб, и нея. Спомни си го, преди да гъкнеш.

Господин Нгуен кимна.

Момчетата отидоха в дъното на магазина.

Вратата се отвори и Бренди чу собствения си глас:

— Навън е студено. Вътре е топло. — Разговаряше с Ким. След секунда влезе в обхвата на камерата.

С Роберто изгледаха как тя залага пръстена и купува сапфирените обици. Видяха как господин Нгуен изважда вътрешността на бялата кадифена кутийка и се обръща към камерата. Взря се в обектива и изражението му каза всичко. Изправяше се пред гибел, но не отвеждаше никого със себе си, а същевременно се надяваше, че младежите ще бъдат наказани.

Протегна се към камерата. Записът на чипа свърши.

Нито Бренди помръдваше, нито Роберто.

Тя се изправи и избухна:

— Копелета мръсни!

Нейното ожесточение го накара да потрепери. Беше ги нарекла копелета; ако знаеше истината за него, дали така свободно щеше да използва тази дума?

— Не са копелета — поправи я той. — Те са от клана Фосера. Засукали са вероломство с майчиното мляко. Сега дай да копирам записа на компютъра си и да изпратя това нещо на полицията. — Той издърпа стола, за да седне в него, и се залови за работа. Изпрати видеото по имейла на своята свръзка във ФБР. Ейдън знаеше какво да предприеме.

Бренди отиде до прозореца и се взря навън.

— Виждам ги оттук. Приличат на две невинни момчета, които зъзнат на студа. Само че са убили господин Нгуен. — Тя се втренчи в тях и заклати глава, сякаш умът й не побираше как е възможно такова насилие. — Дано да получат измръзвания.

— Ще получат нещо повече. — Роберто приключи операцията и насочи вниманието си към нея. — Но докато не ги вкарат на топло, те представляват опасност. Знаеш ли да стреляш с пистолет?

По лицето й се изписа раздразнение.

— Не, но знам как се изпълнява подскок на греда.

— Това също не е за подценяване. — Той отиде до сейфа, в дрешника, набра кода и го отвори. Извади пистолета си, който му беше подръка за всякакви случаи, и провери дали е зареден. — Това е предпазителят. Ако поискаш да застреляш някого, го сваляш. След това насочваш този край — той й показа края на цевта — към най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш, и дърпаш спусъка. Това не е изкуство. Не е наука. Това е сигурност. Твоята собствена. Не рискувай. Докато ФБР не задържи тези типове, носи пистолета при всяко излизане.

Бренди не тръгна да спори. Пое оръжието в ръка, за да свикне с тежестта му, постави и свали предпазителя, след което кимна.

— Окей. Възможно е да не уцеля някое от тези момчета, но няма да е поради липса на предприети опити. Къде да го държа?

— Където ще ти е подръка. — Той отвори най-горното чекмедже на бюрото.

Тя прибра пистолета там и му се усмихна неуверено.

— А по-нататък какво?

Роберто не можа да й каже — дори той не знаеше какво ще се случи по-нататък. Въпреки огромния труд, който бяха вложили с дядо му в плановете да откраднат Пламъка на Романови, все още оставаше елемент на несигурност. При всеки обир нещо можеше да се обърка; а в този случай, където враговете дебнеха на всяка крачка, опасността беше смъртоносна.

Освен това щом Бренди откриеше какво е направил, щеше да му се разсърди. Нищо чудно да минат няколко дена, докато си възвърне благоволението й, а не му се чакаше. Желаеше да я има както днес, както през уикенда — в леглото си за бавно, томително любене, така и за бурно, грубо чукане. Желаеше я… винаги.

— Бренди, трябва да поговорим.

Изражението му я накара да затаи дъх. Страните й се наляха с руменина, клепачите й натежаха. После тя разшири очи и рече:

— Да, така е. Знаеш ли какво установих днес в падащия асансьор?

— Какво?

— Че те обичам.

Той така здраво стисна облегалката на стола, че металът едва не изпука.

— А не бива — продължи тя. — Ти не си подходящият мъж за мен. Не отговаряш на нито едно от изискванията ми. Ти си вятърничав. Търсиш си авантюри. Неморален си. Не зачиташ закона. Но аз съм безсилна. Обожавам те.

— Както и аз теб. Бренди… — Бе го зашеметила с яростния си кураж. Роберто се измъчваше, че тя мисли най-лошото за него; не беше ли изключителна проява на смелост от нейна страна да му се обясни в любов, когато вярваше, че той е пропаднал тип?

Обзе ги похот, мъждукаща под повърхността, знойна като жега в разгара на италианското лято. Той мигом се озова до нея, улови главата й в шепи и я зацелува. Зацелува я с груба нужда, която едва обуздаваше.

Тя откликна. Вихреното им сливане в асансьора беше нищо в сравнение с това. Устата й отново и отново намираше неговата.

Той плъзна ръце под сакото й, наслаждавайки се на тънката талия, на гърдите, на усещането, че под сутиена зърната й са щръкнали.

Тя се отърси от сакото си и свали неговото от раменете му.

Какво имаше у тази жена? Беше притежавал и други красиви жени, ала тя бе свежа, нова, опияняваше го с отклика си на ласките му — отклик, който загатваше що за отчаяние я е тласнало към този миг, към тази нощ и към това признание.

Оплетени в прегръдка, те се запрепъваха към спалнята.

Между целувките Роберто каза:

— Бренди, обещавам… ще бъда всичко, което искаш. Честен… ще бъда честен.

За един миг тя зарови лице в гърдите му, сякаш опиянена от неговото вричане. После надигна глава.

— Недей дава обещания, които не можеш да изпълниш. Никога не си ме лъгал. Знам кой си. Не бих понесла, ако вярвах, че си рицар в блестяща броня и откриех, че… не си.

Само че той я беше излъгал. Беше я излъгал за почти всичко и освен ако сега не я обвържеше със себе си, тя щеше да побеснее, че я е направил на глупачка.

— Аз не съм рицар в блестяща броня. Аз съм това, което искаш — аз съм драконът.

Тя се засмя пресекливо, доволна, че той е запомнил.

Роберто я повдигна и я отнесе в леглото. Положи я на пухената завивка. Допря чело у нейното и се зарече:

— Обещавам да бъда мъжа, за когото ти първо ме помисли. Обещавам.

Тя се помъчи да извърне глава. Не искаше да се остави на магията му.

— Бренди. Послушай ме. Обещавам, че сърцето ми…

— Сърцето ти? — Тя впи очи в неговите.

— Сърцето ми е в твоя плен. Но ти едва ли си изненадана?

— Откъде да ми хрумне, че ти… че ти…

Нейната неувереност го смая.

— Че те обичам ли? Да не мислиш, че отвеждам всяка срещната в спалнята си? Че правя всичко по силите си, за да я задържа до себе си? Че обиждам съдия, за да ме поставят под нейно попечителство…

Бренди го избута и седна на леглото.

— Значи нарочно се държа така нагло!