— Смятах, че провеждаме рационален и крайно необходим разговор.

— Това и правим, въпреки че в момента бих предпочел да провеждаме един друг тип разговор. — Той горестно въздъхна, сякаш оплакваше всеки миг, който не е прекаран в прегръдката й. После забеляза, че тя се е увила в топлото бяло кадифено „Гучи“ и бодро подметна: — Май не е това палтото?

— Не, говоря за черния си шлифер, който е в дрешника в хотела. Роберто, как мислиш, дали точно сега онези нехранимайковци не претърсват апартамента?

— Не. Тъкмо изпратих имейл на ФБР, за да ги предупредя какво става.

— Предупредил си ФБР? — ужаси се Бренди. — Но ти не трябва ли да се скатаваш?

— Човек с моята професия си има своите контакти. В края на краищата прекарах много време с добрите агенти, докато те ме разпитваха за жалкия осемкаратов диамант на госпожа Вандермиър. Ако не мога да използвам ФБР в такава ситуация, какво е оправданието за съществуването им?

— Но ти си обещал да свършиш работата за Мосимо, а ако ФБР ни постави под наблюдение…

— Мъничка Бренди. — Роберто пак сложи пръст върху устните й. — Чуй ме. Кълна ти се, че ще постъпя както трябва. Имай ми доверие.

На Бренди й се дощя да умре от радост, че той е загрижен за нея, и от мъка, че не можеше — не смееше — да му повярва.

— Честна дума, Роберто бих искала да ти се доверя. Но…

Компютърът избипка. Роберто хвърли поглед на появилото се съобщение.

— В момента ФБР са в хотела. Охраняват апартамента. А похитителите сигурно са установили, че планът им не е сработил, защото сега се мотаят във фоайето.

Нюби спря пред хотела.

Роберто кимна към някакъв мъж с портиерска униформа, който се беше свил под тентата.

— Как разбра, че е той? — На Бренди човекът й приличаше на портиер.

— Познавам го.

— Ясно. — Тя запомни лицето му. — А защо не влезе вътре да арестува ония двамата?

За миг Роберто придоби виновен вид. Отговорът му май беше приготвен предварително:

— Не може да ги арестува, преди да разбере за кого работят.

— Какво? Значи това, че се опитаха да ни убият, не е достатъчно основание да ги тикнат в затвора? — Нюби й отвори вратата и тя излезе. — Помниш ли заседанието при съдия Найт, Роберто?

— Да — предпазливо отвърна той.

— Реших, че ти си правият. — На минаване край мнимия портиер тя високо добави: — ФБР наистина са шайка идиоти.

Двадесет и четири

Бренди знаеше, че Роберто е обещал да открадне Пламъка на Романови. Само не знаеше кога.

Роберто знаеше.

Тази нощ беше голямата нощ.

След нищо и никакви си часове Роберто щеше да проникне в Чикагския художествен институт, в неговата светая светих, и щеше да задигне искрящия гигантски камък от витрината му. После, придружаван от главорезите на клана Фосера, щеше да отиде в „Препарираното куче“, да го предаде на Мосимо, а тогава… ах, тогава петното върху семейната чест на рода Контини най-сетне щеше да е изтрито и Роберто щеше да получи отговори на въпросите, които го измъчваха вече цяла година.

Но преди да открадне камъка, трябваше да установи самоличността на нападателите, които искаха смъртта на Бренди. Трябваше да е сигурен, че когато я остави сама, тя ще е в безопасност.

В този час хотелското фоайе гъмжеше от гости. Главният портиер му отдаде чест. Регистраторът на рецепцията го поздрави по име. Някаква гостенка му поиска автограф.

Бренди наблюдаваше парада от подлизурковци.

— Всички те обожават.

— Как иначе. Аз съм лице от вестниците и списанията. Не ти ли е забавно, че известността ми осигурява същото уважение като богатството и почтеността? — Ухили се широко, когато тя се намръщи. Неговата Бренди беше очарователно предсказуема. — А сега ме извини, трябва да поговоря с един човек.

Той отиде при главното пиколо, наведе се и попита шепнешком:

— Виждате ли двамата младежи, които се мотаят край кашпите?

— Да, господин Бартолини.

— Мястото им не е тук. Изхвърлете ги.

— Да, господине. — Главното пиколо докосна чело в знак на почест и сигнализира охраната.

Роберто се върна при Бренди, доволен, че навлеците ще мръзнат на студа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за тях.

Бренди го чакаше при асансьора и ако не я беше наблюдавал, нямаше да забележи мимолетното й колебание, когато пристъпи вътре.

— Можем да вървим пеша — предложи той. — След такова преживяване е нормално да се боиш.

— Щом ти можеш да вземеш асансьора, значи и аз мога. — Но докато се качваха, тя се облегна на стената, притисна глава до ламперията и се приготви, сякаш очакваше да полетят надолу.

— На всичкото отгоре — добави, все едно той беше коментирал — апартаментът е едва на четвъртия етаж.

Асансьорът спря.

Бренди подскочи.

Вратите се отвориха.

Роберто я прегърна.

— Да идем да проверим какво има в шлифера ти.

Докосването му сякаш я съживи и тя бързо закрачи по коридора — далеч от него.

Нямаше му вяра и макар Роберто да смяташе, че тя проявява здрав разум, не му беше никак приятно да вижда лошите предчувствия в очите й. Всяко негово действие беше на авантюрист и опортюнист, но той държеше Бренди да види истинския мъж зад перченето и вестникарската слава. Държеше тя да зависи от него, да се уповава на него, да му вярва — а за тази цел разполагаше само с два инструмента — своето докосване и своите слова.

Ако тя се усъмнеше в тях, с нищо не би могъл да промени мнението й.

Щом влязоха в апартамента, Бренди се запъти право към дрешника. Извади шлифера си, бръкна в джоба и измъкна бялата кадифена кутийка.

Той си я спомни. Същата беше изпаднала от джоба й в съдебната палата. Тогава я беше вдигнал и я беше напъхал обратно. Слава богу, че си беше останала там.

Бренди отвори капачето, повдигна подложката за сапфирите — и върху крака й се изтърколи видеочип в черно и златно.

— Господи. — Тя вдигна чипа и безпомощно погледна Роберто. — Наистина е тук.

Той го взе и се отправи към бюрото. Прокара пръсти по закопчалката на лаптопа, натискайки правилната комбинация от цифри, и капакът бавно се повдигна.

— Имаш най-готините джаджи — завидя му Бренди.

— Я да видим какво си имаме. — Той постави чипа.

Екранът незабавно се оживи и изобрази типичен ден в една квартална заложна къща.

Първо видяха гишето и касата. Чуха как вратата се отваря и някой набира алармения код.

— Вероятно има още една камера, насочена към вратата — допусна Роберто.

— Вероятно.

— След като са му били отправени заплахите, може би си е набавил охранителна система със звук.

— Вероятно — повтори Бренди.

Господин Нгуен се появи на екрана, отиде при касата и я зареди.

Щом го зърна, Бренди измъчено си пое въздух.

Роберто я разбираше.

— Шок е да видиш човек, за когото знаеш, че е мъртъв.

— Та аз почти не го познавах. — В гласа й се усещаше смущение.

— Смъртта винаги е изненада. По кое време приблизително си била в магазина му?

— Рано. Сигурно към десет и половина.

— Добре. — Роберто ускори кадрите, в които господин Нгуен сядаше зад касата и отваряше списание, и забави, когато вратата издрънча. Собственикът на заложната къща вдигна поглед и изтръпна. Очевидно го беше страх от гостите му, но смело се провикна:

— Джоузеф и Тайлър Фосера. Какво търсите тук? Казах ви да се махате.

Двамата младежи наперено се запътиха към тезгяха и по-големият каза:

— Хей, ти си просто един дърт чичка. Що да те слушаме?

— Така е, братче, той е смотан чичка. — Другият младеж се засмя — и се разкашля.

— Това е той, хлапакът, когото спипах да ме следи — обади се Роберто.

— Те са — едновременно с него каза Бренди.

— Ще приемеш ли предложението ни? — попита по-големият младеж от видеото.

— Проверих как стоят нещата — отговори господин Нгуен. — Вие нямате власт в квартала. Вашият чичо е шеф на фамилията и ако научи, че се опитвате да развивате рекет на негова територия…

Младежът тутакси заби юмрук в лицето му.

Главата на господин Нгуен се люшна встрани. Той падна и се удари в стената. На пода изпадаха няколко картини.

— Джоузеф! — По-малкият звучеше шокиран.

— Трай си, Тайлър. — Джоузеф изчака господин Нгуен криво-ляво да се изправи.

— Виж к’во, чичка, можем да те защитаваме от себе си. — Джоузеф се опули нагло — агресивна фъшкия, която някой трябваше да озапти.

Господин Нгуен долепи ръка към челюстта си и внимателно я опипа.

— Видях синината — прошепна Бренди. Не можеше да откъсне поглед от екрана.