Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

— Успяхме! — Гласът на офицер Рабек прогърмя по високоговорителя. — Овладяхме асансьора! Вие добре ли сте?

Добре ли? Бренди не знаеше някога да се е чувствала по-добре.

— Само че — мили боже! — Щом високоговорителят работеше, значи същото важеше и за охранителните камери.

Роберто също го осъзна. Долепи устни до нейните и пъргаво се отмести от нея. Дръпна полата й надолу и й помогна да седне.

— Добре сме — извика той.

Гласът му беше дрезгав. Офицер Рабек, за разлика от Бренди, може и да не разбираше какво означава това. Но Бренди познаваше този звук. Той означаваше, че Роберто е бил задоволен.

Асансьорът се разтресе.

Бренди ахна ужасено и се вкопчи в любовника си.

После кабинката бавно се издигна, пое нагоре царствено, като кралица.

— Изкачваме ви до двайсет и петия етаж — обяви офицер Рабек.

Роберто вдигна ципа на панталона си и си закопча колана.

— На площадката ви чака медицински екип — долетя поредното съобщение.

Като се подпираше на стената, Роберто се изправи на крака.

Бренди го беше изцедила — с което се гордееше. Освен това се радваше, че е жива. И… разни други неща.

Той й подаде ръка. С негова помощ Бренди се изправи и притисна разтрепераните си бедра. Роберто беше свършил в нея без презерватив. Тя нямаше гащички. Това беше катастрофа, а Бренди не съжаляваше и за един миг от нея.

Беше жива.

Беше влюбена.

Беше голяма глупачка.

— Не се колебайте да говорите с медицинския екип. Те са наясно, че сте преживели травма — говореше офицер Рабек. — Бих ви препоръчала да отидете…

Когато вратите се плъзнаха встрани, Роберто се наведе, вдигна някакво червено парцалче и го натъпка в джоба си.

Гащичките й. Беше ги прибрал тъкмо навреме.

Двамата се озоваха пред тълпа от хора — медицински екип, охранители, чичо Чарлс и секретарката му.

Роберто подхвана Бренди и й помогна да стъпи на солидния под. Тя едва се удържа да не коленичи и да не зацелува мокета.

Чичо Чарлс я сграбчи и я разтърси като баща, който се е уплашил за детето си.

— Добре ли си?

— Чудесно. Честна дума. Просто съм малко пораздрусана, това е. — Не желаеше той да я докосва. Не желаеше никой да я докосва точно сега. Все още трепереше като резултат от бурния оргазъм. — Искам да отида до тоалетната.

Той залепи целувка на челото й и я пусна.

— Разбира се. Мелиса, би ли я придружила?

— Да, господине. — Мелиса отиде при нея.

Но преди Бренди да е направила и крачка, Роберто я прегърна през раменете и рече с нисък шепот, предназначен единствено за нейните уши:

— Cara, трябва да си поговорим.

Тя кимна. Мелиса я подхвана от едната страна, една санитарка — от другата и трите се запътиха нататък по коридора.

Роберто стоеше и я гледаше.

По дяволите! Беше й се нахвърлил като прегладнял звяр; беше я обладал бързо, яростно, искайки удовлетворение, преди да намери гибелта си. Беше я довел до върха, вярно, обаче сега тя избягваше да го погледне в очите. Избягваше него.

— Заповядай. — Чарлс му подаде чиста бяла кърпичка. — Изтрий червилото от лицето си.

Роберто се втренчи първо в кърпичката, после в очите на възрастния мъж.

— Не се притеснявай. Ако аз се намирах в асансьор с хубаво момиче и смятах, че ще умрем, и аз щях да я целуна.

Само да знаеше… Роберто попи червилото от челото си, сякаш бършеше пот, сетне изтри устните си. Натъпка кърпичката в джоба си и закопча сакото, за да скрие други евентуални издайнически следи. По дяволите, както набързо се беше облякъл, нищо чудно ризата да стърчи през дюкяна му.

Една полицайка с кестенява прошарена коса и строги сиви очи застана пред него и му подаде ръка.

— Аз съм офицер Рабек.

— Офицер Рабек. — Роберто се усмихна обаятелно, но погледът му казваше, че няма да търпи никакви празни приказки. — Кажете ми какво се е случило.

Докато полицаите ги освободят, стана три и половина, температурата беше паднала под нулата и вятърът се усилваше. Бренди и Роберто с бързи крачки поеха към лимузината, паркирана на завоя, и се плъзнаха в уютно затопленото й купе.

Полицаите и медиците ги бяха разпитали с най-добри намерения и им предложиха всички видове лечение за преживяната травма. Предложиха им да ги хоспитализират, да ги заведат при психиатър, но Бренди просто искаше да излезе от тази сграда. Не й се приказваше за нейните страхове или чувства, защото сексът бе триумфирал над страха, а чувствата си бяха лично нейна работа. По дяволите, тя дори не знаеше какви са те!

Знаеше единствено, че суровото изражение на Роберто я тревожи: може би съжаляваше за онзи миг на лудост в асансьора?

Тя също би трябвало да съжалява. Повтаряше си го, но без полза. Разумът й не одобряваше случилото се, ала тялото й още пееше. Докато Нюби се вливаше в трафика, тя се обърна към Роберто:

— Каза, че трябвало да си поприказваме. — Репликата й дойде някак изневиделица, но Бренди държеше да узнае неговото мнение.

— Да. Говорих с офицер Рабек.

— С офицер Рабек? — О, не. Камерите сигурно са заработили, докато те още са били на калъп.

— Имала видео с двамата хакери, които разстроили компютъра, контролиращ асансьора.

— А, така ли. — А това я засягаше, защото…?

— Те ни последвали, седнали във фоайето и чрез безжичния интернет проникнали в компютрите на сградата. Очевидно са наблюдавали охранителните камери, докато не са ни видели да влизаме в асансьора, после се опитали да го разбият.

Ох. Ето защо я засягало. Едва не е била убита.

Но също така тя бе преживяла най-страхотния, най-дивия, най-всеотдайния секс в живота си. С най-добрия, най-безпътния, най-могъщия човек, когото бе срещала.

— Трябва да се фокусираме. — Не върху тази тема. А върху тях двамата.

— Знам. — Изсеченото лице на Роберто се беше навъсило, а устните, които бе целувала с такава жажда, се бяха изопнали в тънка, решителна линия.

Отново й се прииска да го целуне.

Той продължи:

— Трябва да изчистим това, защото става дума за същите двама типове, които ни дебнат от известно време. Офицер Рабек ми пусна видеото. Момчетата са увити с шалове, но познах онзи, който работеше на компютъра, по раздиращата кашлица.

Нещо в думите му прикова блуждаещото й внимание.

— Раздираща кашлица?

— Настинал е или е пипнал бронхит. Всъщност снощи го повалих, когато отивах да ти търся четка за зъби.

Сега Роберто разполагаше с цялото й внимание.

— Следеше ме. Залових го, но като последния идиот го пуснах да си отиде. Те не ни нападаха, затова реших, че са получили указания само да ни следят. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Моята нехайност едва не ни уби.

— Двама мъже. Двама хакери. И единият кашля? — Паметта й се пробуди. Тя се облегна на хладната кожена седалка, като се мъчеше да улови картината, която изникваше в съзнанието й… миналия петък… — Питам се дали не са момчетата от заложната къща.

— Каква заложна къща?

— Когато отидох да оставя диамантения си пръстен, там се мотаеха две млади момчета. Не ги видях добре — бяха с накачулени с шапки и шалове — но единият кашляше. Собственикът спомена, че са хакери. Ужасих се, а той се поправи и уточни, че просто били компютърни маниаци. — Тогава Бренди разговаряше по телефона с Ким и не обърна особено внимание какво става в магазина, но поне това си го спомняше. — Той изглеждаше притеснен и аз го попитах всичко наред ли е.

— Така ли беше?

— Поне така ме увери.

— Мисли, Бренди. — Роберто стисна ръката й. — Защо биха те преследвали някакви момчета, които са те видели в заложна къща?

— Нямам представа. Заложих диаманта. Купих сапфирените обици. Получих чек за разликата. Те няма откъде да знаят дали чекът е у мен, или съм го осребрила, само че… апартаментът ми беше обърнат с главата надолу, когато се върнах там неделя вечерта…

Роберто я хвана за раменете и я завъртя към себе си.

— Някой е тършувал из апартамента ти? Защо не си ми казала?

— Стига, моля те! — Бренди се почувства заклещена в ъгъла. — Не ти казах, понеже се разбрахме, че повече няма да се виждаме — макар че ти си си правел други сметки.

— Добре де. — Роберто разтри ръцете й. — А по-късно защо не спомена?

— Кога? В съда, докато ти ораторстваше пред съдия Найт? В „Препарираното куче“, където главорезите на Мосимо те заплашваха с пистолет? Или у дядо ти? — Бренди започваше да се пали. — Всъщност смятах да ти кажа вчера сутринта, но Тифани се появи изневиделица и не ми се обясняваше защо не съм казала и на нея, затова си затраях. После се преместихме в хотела, после отидохме на танци, после ти удари Алан, после дойдохме в „Макграт и Линдоберт“, за да се разкрещя на чичо Чарлс, не че имаше някаква полза, после заседнахме в асансьора убиец, а сега сме тук…