Точно сега Бренди не даваше пет пари колко е важен.

Тя метна на един стол топлото палто „Гучи“. Опря юмруци върху бюрото на секретарката и заяви:

— Съобщете на господин Макграт, че Бренди Майкълс е тук, за да го види.

Секретарката, дребничка млада жена с лице, изсечено от лед, и табелка с името Мелиса Бекин, не беше впечатлена.

— В момента господин Макграт е много зает, но с удоволствие ще му предам вашето съобщение, когато стане удобно.

Бренди усети горещината, когато Роберто застана зад нея. Досети се, че се е усмихнал на Мелиса, защото ледът започна да се топи толкова бързо, че тя се уплаши от наводнение.

— С Бренди трябва да се срещнем с господин Макграт. Има ли някаква възможност да ни вкарате при него сега?

— За кого да предам, че пита? — Мелиса пърхаше като птичка, улучена от стрелата на любовта.

— Роберто Бартолини. — Италианският му акцент се усили. — Граф Роберто Бартолини.

Бренди за пръв път го чуваше да използва титлата си и това й хареса. Сякаш тя подсказваше някаква скромност. Ала Роберто явно не знаеше що е скромност. Или стеснителност. Или елементарните добри маниери. Снощи го беше доказал извън всякакво съмнение.

— Почакайте да му се обадя. — Мелиса избута стола си прекалено силно и едва не се прекатури. — Ох! Съжалявам. Толкова съм непохватна. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Само ще проверя дали… изчакайте ме малко… не отивайте никъде…

— Ще ви чакам… точно тук6 — увери я Роберто.

Мелиса хвана бравата, завъртя я и се промъкна вътре, без да отлепя очи от Роберто.

Щом вратата се затвори зад нея, Бренди се нахвърли на Роберто.

— Защо го направи? Наруши координацията на момичето! — Все едно я беше грижа. — Какво се опитваше да докажеш?

— Нараняваш ме, Бренди. — За човек, който бе танцувала половината нощ, изглеждаше забележително свеж. — Изглеждаше адски решена да говориш с Чарлс, затова ти издействах разрешение за среща.

— Много ти благодаря, но вече не ми прави услуги! Не мога да си ги позволя.

— Както желаеш. — Той се поклони с ръце на гърдите.

По европейски изискан. Приветлив и ласкав. Лош, побъркан, опасен. Той беше всичко това и ако не внимаваше, Бренди щеше да загази здравата, защото го намираше неустоим, както клетата Мелиса.

Само че вече си беше научила урока и не бе достатъчно мъжът да е неустоим. По дяволите, тя изискваше уважение и щеше да го получи, дори ако за тази цел се наложеше с голи ръце да извие якия врат на Роберто.

Мелиса отвори вратата и се усмихна на Роберто.

— Господин Макграт ще ви приеме сега.

— Благодаря. — Той закрачи към нея с дългите си крака.

Бренди наблюдаваше, сигурна в намеренията му, и чакаше своя час.

— Signorina, бяхте толкова услужлива. — Той улови ръката на Мелиса и се поклони.

Мелиса запърха като птичка, хипнотизирана от змия.

От змията Роберто.

Бренди се придвижи към вратата.

Той поднесе пръстите на секретарката към устните си:

— Grazie molto.

Докато Роберто се взираше в очите на Мелиса, Бренди се промъкна край него и се шмугна в кабинета на чичо Чарлс.

Роберто рязко се извъртя.

Мелиса рязко се извъртя.

Двамата я погледнаха с ужас, когато тя се усмихна и затвори вратата в лицето им. Завъртя секретния ключ и се обърна към чичо Чарлс.

Възрастният мъж изглеждаше дребен на фона на огромния кожен стол и широкото дървено писалище.

— Много се радвам да те видя. Ела да ме целунеш по бузата. — Той наклони глава, очите му светеха като на някаква любопитна птица с плешива глава. — Как е майка ти тази сутрин? Красива както винаги?

— Не знам. Не беше станала, когато тръгнахме. — Всъщност Тифани спеше като пън в съседното легло както миналата вечер, когато Бренди се върна, така и тази сутрин, когато Бренди излезе. Даже не се помръдна, за да целуне дъщеря си на изпроводяк. Не я укоряваше — вероятно по резките й движения се беше досетила, че е бясна, а Тифани винаги се стремеше да избягва конфронтации.

— Ах. — Чичо Чарлс се усмихна. — Тогава за какво дойде при мен?

— Във връзка с онзи мъж. — Тя посочи през вратата към Роберто. — Знаеш ли какво направи?

Чичо Чарлс се облегна назад в стола си и изпъна пръсти.

— Имаш десет минути да ми разкажеш. — Звучеше бодро и делово. Вече не беше добродушният чичо Чарлс, а заетият шеф на голяма юридическа кантора.

— Снощи ме заведе на три различни партита и се държеше с мен все едно съм някоя манекенка. — Тя закрачи към писалището. — Перчеше се пред чикагските бизнесмени, че съм му била „адвокатка“. — Бренди изписа кавичките с пръсти. — Заведе ме на парти при долнопробните си италиански приятелчета и техните метреси, потупа ме отзад и ми нареди да вървя при другите жени, защото си имал работа.

— Ти какво предприе?

— Какво предприех? Първо казах „не“. Мосимо Фосера го чакаше да… знам ли… сигурно да ме научи на дисциплина, но вместо това Роберто заговори на италиански, и то бързо.

Чичо Чарлс сведе поглед. Ако се мъчеше да скрие усмивката си, не успя.

— Затова отидох да си поговоря с момичетата! Които между другото едва ли владееха който и да е език, освен този на спрейовете за коса и контрацептивите. — Тя се опря на писалището и безмълвно призова чичо Чарлс да я погледне. Когато той го направи, тя сподели най-големия си страх: — Слушай, чичо Чарлс, Мосимо Фосера иска Роберто да открадне нещо и съм напълно сигурна, че заплашва живота на дядо му. Какво ще предприемем?

— От къде на къде? Нищо няма да предприемем. Щом Роберто Бартолини е решил да приеме поръчка за Мосимо Фосера, нищо не можем да сторим. — Бренди се канеше да го прекъсне, но възрастният мъж вдигна ръка. — Моля те, не забравяй кои сме. Не сме полицаи, нито агенти на ФБР, нито супергерои. Ние сме адвокати и нашата работа започва и приключва в съда.

— Да, но аз очевидно съм бавачка, която ще бъде подведена под отговорност от съдия Найт, ако Роберто наистина открадне нещо.

Чичо Чарлс кимна.

— Да, ако съдия Найт прецени, че си отговорна за евентуалните простъпки на Бартолини, би могъл да ни създаде проблеми за в бъдеще. Не се отлепяй от Бартолини, за да няма основания да се усъмни в твоята бдителност.

— Но аз губя репутацията си на благонадежден адвокат още преди да съм започнала работа!

— Госпожице Майкълс, ако вярвате на думите си, значи подценявате престижа на тази кантора.

Госпожице Майкълс. Добре де, беше го подразнила.

— Извинявай, но знаеш ли какво е цял живот да се бориш да те вземат на сериозно и всичко да отиде на кино за една вечер?

— Не. — Чичо Чарлс заобиколи писалището и улови ръката й. — Но те уверявам, че клюките, които разнасят останалите млади дами в кантората, само издават завистта им. — Той я поведе към вратата. — А сега, Бренди, иди да се натъкмиш за Бартолини; на него му е приятно да изплакне очи с хубаво момиче, както и на мен. Така или иначе винаги съм бил на мнение, че се престараваш. Когато това дело приключи и затънеш в прашасалата правна документация, ще погледнеш назад и ще се учудиш какво толкова си се оплаквала. — Той отключи вратата. Отвори я. — Ако се тревожиш, че нямаш подходящи дрехи…

— Не е там въпросът!

— … попитай Мелиса за корпоративните сметки и всичко, което ти трябва, ще мине за сметка на „Макграт и Линдоберт“. — Чичо Чарлс я потупа по бузата. — Ще бъде забавно нали? — Той я изведе и затвори вратата, докато тя го гледаше с недоумение.

— Да се натъкмя за Бартолини? — промърмори тя на масивния дъб. — Защото му било приятно да изплакне очи с хубаво момиче?

Боже мили, чичо Чарлс бил дърт сексист!

— Приключи ли? — поинтересува се Роберто.

Изглеждаше очарователен както винаги, но Бренди улови някакво самодоволство в изражението му. Магаре.

— И още как — саркастично подхвърли тя. — Да не се отлепяш от мен. Не искам да те загубя в тълпата.

Тя маршово премина покрай ядосаната Мелиса и излезе в коридора. Натисна копчето за асансьора.

Роберто вървеше до нея, преметнал палтата им през ръка, елегантен в най-новия от безбройните си костюми „Армани“. Носеше бяла риза, червена вратовръзка, идеално лъснати черни обувки… само дето косата му беше разрошена и немирна, сякаш бе прекарал нощта да прави любов.

Не с нея обаче. Не с нея.

Проклета да е, ако се остави на привличането помежду им само за да получи същото удовлетворение, което доставяше един определен уред с големи батерии. Не и след разговора с чичо Чарлс. И най-вече не след снощи.

— Какво каза, че си толкова сърдита?

— Бях сърдита, още когато дойдох тук.

— Да, но на мен. Сега се сърдиш и на двама ни.

— Той ми изясни каква е функцията ми в тази фирма. Иска да таксувам вечерни рокли на корпоративната му сметка, за да изглеждам добре за… — Тя се задави и не довърши изречението.