Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

— Дансингът не е за гледане, той е за танцуване! — Госпожа Тобиас положи ръката на Бренди върху тази на Роберто. — Роберто, заведи това момиче на танци!

— С удоволствие.

Балерината Бренди открай време обичаше рециталите пред публика, обичаше да се движи в темпо, обичаше грацията и плавността на фигурите, които тялото извайва на музикален фон. Докато се спускаха по стълбището, оркестърът засвири танго и тя развълнувано се засмя.

— Роберто, можеш ли да танцуваш танго?

— Разбира се. Майка ми много държеше да се науча.

Веднага щом стигнаха дансинга, той я прегърна и тя разбра, че е ударила джакпота. Той можеше да танцува. Да танцува страхотно. Беше добре обучен, но имаше и нещо повече — музиката възкреси спомена за таланта му на любовник. А объркването, породено от това, че винаги са заедно и въпреки това винаги разделени, придаваше истинност на болката, стаена в тангото.

Бесният ритъм ги оплете в мрежите си, понесе ги по целия дансинг — единият бягаше, а другият го преследваше — събуди в тях изключителна, отчаяна страст.

Другите гости им отстъпиха пространство, докато накрая останаха да танцуват сред кръг от прехласнати зрители.

Мрачният поглед на Роберто не се отделяше от нейния.

Бренди се концентрира върху него, имаше очи само за него и в тази интимност чувстваше какъв ще е следващият му ход.

Залата се превърна във фон на движенията им.

Те бяха секс под музикален съпровод.

Тогава Бренди зърна едно познато лице в края на тълпата. То се хилеше с такова презрение, че тя пропусна една стъпка.

Роберто я дръпна към себе си, поглъщайки движението, но навярно усети, че нещо не е наред, защото я поведе с повече сила, като я насочваше безмилостно в движенията, давайки й възможност да се съвземе от шока.

Когато музиката спря, тя се бе окопитила до степен да се усмихне пленително на Роберто и да му ръкопляска, сякаш в момента е изпълнена единствено с възхищение от уменията му.

Той също я поздрави с ръкопляскане и се поклони, но мимоходом прошепна в ухото й:

— Какво стана? Защо се разстрои?

— Няма нищо. — Пълна глупост. Роберто така или иначе щеше да разбере. — Ето там е Алан.

Роберто се взря в тълпата и погледът му безпогрешно откри хубавия мъж с кестенява коса, сини очи, луничава кожа и мускулесто, стройно тяло.

— Да. Виждам го. Изключително тъпият годеник се е завърнал.

Роберто я накара да се усмихне малко по-искрено.

— Изобщо не е какъвто си го представях. — Той беше объркан. — Мислех си, че ще се окаже… е, не непременно красив, но поне с внушително присъствие, защото чух, че има бляскаво бъдеще. Вместо това той просто е… нисък.

— Не е нисък. Твърди, че е метър седемдесет и пет.

— По-нисък е от теб.

— Само когато съм на токчета.

Роберто изсумтя:

— А когато не си?

Тя не отговори.

— Не. Не ми казвай, че си ухажвала крехкото му его и си носила обувки без ток. Бренди! Не! — Роберто тръгна към Алан. — Трябва непременно да се запозная с мъжа, който е смачкал индивидуалността на моята Бренди.

Тя го улови за ръката, преди да е направил две крачки.

— Алан не ми е смачкал индивидуалността.

Роберто я погледна отгоре.

— Добре де, малко я е понащърбил. Хайде, стига! — Той закрачи преднамерено бавно към края на дансинга, където Алан чакаше с една дребна, закръглена червенокоска.

Бренди почувства как из тълпата се разнесе шепот. Сега чикагското общество знаеше коя е, как Алан я е зарязал и че тя придружава Роберто. Гостите очакваха сцена, но тя твърдо възнамеряваше нещата да протекат цивилизовано. В края на краищата Алан съвсем ясно показа, че пет пари не дава за нея, а тя… е, сапфирените обици значително бяха допринесли за излекуването на разбитото й сърце. Обиците — плюс Роберто.

— Алан. — Тя му протегна ръка. — Радвам се да те видя тук. Значи си се върнал от медения месец в Лас Вегас?

Той не отговори. Не пое ръката й. Вместо това стоеше и я гледаше — на високи токове тя беше с пет сантиметра по-висока от него — и поклати невярващо глава. Бренди почувства ледените пипала на унижението, но отказа да им се остави. Алан достатъчно дълго я беше контролирал чрез пренебрежение и… ох, Ким наистина имаше право. Чрез психически тормоз. Тя отдръпна ръка и се усмихна загадъчно и насмешливо.

— Хайде, Алан, ти ме заряза като ненужна вещ. Би могъл да се държиш възпитано.

Алан придоби вид, сякаш го е ужилила оса.

— Не бъди глупава, Бренди. Не сме тук, за да обсъждаме кой е виновен за раздялата.

— Не съм глупава, Алан — веднага се защити Бренди.

Той само се ухили нагло.

— И недей да храниш илюзии, че още ме интересуваш. Просто е редно да покажеш малко възпитание. — Но вече бе твърде късно. Юмруците й се свиха конвулсивно.

Роберто се засмя иронично. Той улови ръката й, изпъна пръстите й и ги поднесе към устните си.

— Скъпа Бренди, дълбоко се възхищавам на способността ти да отговаряш адекватно във всеки различен случай.

Роберто беше отклонил вниманието й от нацупената физиономия на Алан. Тя си даде сметка за топлото му разбиране, щедрата му подкрепа… ръста му.

— Много бих искал да се запозная с тези хора. — Той се усмихна толкова широко, че показа всичките си зъби. — За мен ще е голямо удоволствие.

Разбира се, че нямаше да е удоволствие, ала независимо какво щеше да се случи, тя имаше подкрепата му.

— Разбира се, Роберто.

Когато извърши представянето, Алан стисна протегнатата ръка на Роберто и бързо прибра своята.

Очевидно с удоволствие би му обърнал гръб, ако Роберто не беше толкова важна фигура. И толкова едра фигура. Да не говорим, че от гледна точка на Алан искрата в тъмните очи може би изглеждаше опасна.

Фоун гледаше Бренди с безпомощното удивление на пеленаче, което вижда първия си жираф.

— Алан? А-а-алан-н? Тя носи ли диаманта? Защото си искам диаманта.

— Диамантеният пръстен вече не е у мен — нежно я осведоми Бренди. — Заложих го.

— О, не! — Фоун се обърна към Алан. — Тя е богата адвокатка. Нека я съдим!

Алан не обърна внимание на жена си.

— Бренди! Не разбирам как е възможно да извършиш нещо толкова глупаво.

Роберто се наклони напред.

Глупава. За втори път Алан я наричаше глупава.

От къде на къде си въобразяваше, че има правото да я разпитва и да критикува действията й? Дори сега, когато годежът им беше развален? Нима е била дотолкова слаба, дотолкова готова да се подчинява на диктата му? Като майка си ли беше?

И ако това беше вярно, в кого се превръщаше Алан?

В баща й.

Тя се втренчи в него. Той изобщо не приличаше на баща й, но беше същият дол дренки. Беше манипулатор. Беше насилник. Беше й направил огромна услуга, когато я заряза.

Точно както Роберто й беше направил огромна услуга, като й показа как мъжът трябва да се отнася към жената.

Тя се взря в него.

Роберто стоеше абсолютно неподвижно, втренчил лазерен поглед в Алан. Сякаш очакваше само една нейна дума.

Но тя щеше да се оправи с Алан. Обърна се към него — към ниския, дребнав, нещастен човечец, от когото сега с радост можеше да се отърве.

— Не разбираш как съм могла да извърша нещо толкова глупаво? Какво например? Да заложа годежния ти пръстен? Да изхарча парите за спа процедури, страхотна рокля и едни супервисоки токчета? — Тя огласяше целия дансинг.

Хората се бутаха напред със заинтригувани изражения.

— Нанесох се в нов апартамент, започнах работа и те преодолях за няма и седмица? За бога, Алан, когато си я оплодил — тя кимна към Фоун — даже не събра смелост да ми кажеш да не идвам в Чикаго. Преобърнах света, за да съм с теб, но ти трябваше да отлетиш до Лас Вегас и да се напиеш, преди да вдигнеш слушалката и да си признаеш какъв мухльо си. Аз съм по-умната и за разлика от теб не съм малодушна, тъй че не смей да намекваш нещо по-различно.

Алан категорично отсече:

— Не, Бренди. Щом си ме преодоляла толкова лесно, очевидно съм постъпил правилно, като се ожених за друга. Не разбирам как можеш да танцуваш в елегантна бална зала, увесена в ръцете на този мъж като някаква евтина уличница.