Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Студеният вятър нахълта в лимузината с Роберто и Бренди се смрази повече, отколкото през последния час — а това означаваше нещо. Когато Мосимо прикова Роберто към стената и насочи пистолет към главата му, тя се беше опитала да изпищи. Но едно от момичетата, която я имаше, я нямаше шестнайсет години, й беше запушила устата с ръка и беше казала:

— Недей. Ако се разпискаш, със сигурност ще го утрепят. Мълчи.

На Бренди й пареше под краката да излезе от „Рицарите на Колумб“, а не можеше да си тръгне. Разбира се, нищо не й пречеше да изтича през вратата, но по някаква необяснима причина и през ум не й мина да зареже Роберто.

Как бе станало така, че отговаряше за живота на крадец на диаманти, който си търсеше белята?

Затова, когато Роберто се намести до нея и колата гладко потегли, тя му се озъби:

— Ти май си супергерой с черен колан. Не можа ли да набиеш задника на Мосимо на чучура на някой чайник?

Роберто я гледаше така, сякаш съжалява, че я познава. От гърдите му се откъсна покъртителна въздишка.

— В такива мигове осъзнавам защо Фосера си имат празноглавки за любовници. Умните жени са адски досадни.

— Знаех си! Можеше да го натикаш в девета глуха. Защо си затрая? — Тя стисна китката му и усети ширината, мускулите, сухожилията.

— Случайно да забеляза броя на спортните якета? И броя на кобурите под спортните якета?

— Да. — Ала кой знае защо неговите думи й прозвучаха малко фалшиво. Този мъжкар беше допуснал някакъв стар шишко да го прави на палячо. Беше отишъл там със съзнанието на какво ще го подложи Мосимо и бе изтърпял унижението безропотно.

На Бренди й се струваше, че не е наясно с всички факти.

Очевидно бе така. Роберто не й се доверяваше и това трябваше да я радва. По този начин, когато се изправеше на разпит в съда, искрено щеше да отрече, че знае каквото и да било за престъплението.

Тя се сгуши на седалката.

— Какво стана, след като той махна пистолета от бузата ти?

— Видях, че идваш да ме спасиш, и едва не получих инфаркт. Ти нормална ли си? — Обикновено спокойният тон на Роберто сега беше груб. — Даваш ли си сметка на какво са способни тези хора?

Неговата агресивност я уплаши. Разтревожи я. И някак си я… възбуди.

— Давам си сметка. Добре де, защо отидохме там?

— Ако отново ме видиш загазил, да не си посмяла да ме спасяваш.

— Значи допускаш, че преспокойно ще оставя някой да те застреля? — Тя също повиши тон.

Нюби погледна в огледалото за задно виждане. Навярно ги беше чул през стъклената преграда.

— Какъв е смисълът и теб да застрелят?

— Поне няма цял живот да се упреквам в малодушие!

— Мътните да те вземат, жено! — Роберто я грабна в обятията си, сякаш повече не издържаше да са разделени. — Изплаши ме зверски. Не знаеш ли, че светът е пълен с акули, мошеници и кучи синове?

— Да, един такъв е поставен под мое попечителство!

Той я целуна.

Бренди очакваше това, откакто го напусна в неделя вечерта. Всеки миг, докато беше с него, вдишваше миризмата му, слушаше гласа му, улавяше го да я гледа, копнееше да го вкуси пак. Сега се опияни от неговата разгорещеност, от своята възбуда, от движението на лимузината, която ги отвеждаше към място, където ги чакаше приказва феерия.

Когато той най-сетне вдигна глава, тя се бе настанила в скута му, а пръстите й стискаха ревера му.

— Не спирай — промърмори Бренди.

— Налага се. — Той звучеше толкова неразбираемо, колкото тя се чувстваше. — Стигнахме.

— Къде?

— На бала.

Бренди се втренчи в лицето му — контраст от светлина и сянка.

— Какво?

— На танците. На танците у госпожа Тобиас. Трябва да отидем… да потанцуваме.

— Сега! — Тя беше изгубена в мрака с него и искаше да остане изгубена. — Сега ли ти се дощя да танцуваме?

Роберто безпомощно се засмя.

— При положение, че майка ти е в апартамента ни — да.

Майка й. Тифани. Беше забравила за Тифани.

— Бихме могли… — Какво биха могли? Да се промъкнат в спалнята на Роберто, без Тифани да забележи? Да се отдадат на бурен секс, докато майка й дреме в съседната стая? Никакъв шанс. Даже като тийнейджърка Бренди не беше опитвала подобни щуротии. — Ох, добре. — Тя се предаде и се измъкна от скута му. — Да отидем да потанцуваме.

Леденият въздух й помогна да замрази желанието си.

За съжаление отвътре имението в калифорнийски стил беше окъпано в топлите цветове на глина и пръст. Всяка стена бе окичена с разцъфнали растения. В кафези, поставени нависоко, пееха птици. Приятната обстановка и хубавият партньор набързо стопиха ледовете в нея.

Бренди дочу музика. Не беше танцувала от месеци, а и тогава можеше да се развихря само в претъпкани барове с други студенти по право… и Алан. Там господстваше Наредбата за реномираните юридически факултети: студентите, достатъчно добри, за да влязат в тях, не притежаваха социални умения и чувство за ритъм.

Беше станало ясно, че наредбата важи и за студентите специалност медицина — поредният грях на Алан. Сега, докато из въздуха се носеха звуците на валс, изпълняван от професионалисти от световна величина, балерината в Бренди се събуди за живот и тя размърда крака.

— Ехо, май не е чак толкова зле? — Роберто й се усмихна, сякаш правилно беше преценил радостната й тръпка.

— Тук е добре, а другото би било… — Със сигурност не „зле“. Бренди никога не би могла да каже, че сексът с Роберто ще е зле. — Неразумно — довърши тя.

— Много неразумно.

Не беше нужно той да се съгласява.

Слабичка възрастна дама, средна на ръст, с боядисана кестенява коса и светлокафяви очи, изприпка да ги посрещне.

— Роберто, колко мило, че дойде. Тъкмо ти си пакостникът, който ще превърне партито в запомнящ се успех. — Тя му поднесе ръка за целувка, сетне се изправи на пръсти и го целуна по двете бузи. — А тази млада госпожица навярно е Бренди Майкълс.

Бренди се сепна:

— Да, аз съм, но прощавайте — срещали ли сме се някъде?

— Не. Но когато една жена стане на моята възраст, тя задължително трябва да си намери хоби. Моето са клюките. — Тя жизнерадостно се ухили.

Бренди се сети за целувката в колата, за любенето в хотела, за увлечението си по Роберто, което я тласкаше към безразсъдства от страст. Предполагаше, че клюките няма да закъснеят и очевидно е била права.

Само че госпожа Тобиас я хвана под ръка и я поведе към източника на музиката.

— Годеникът ви ви зарязва и се жени за някаква развратница, а вие показвате на света, че не давате пет пари, като успявате да убедите съдията да постави Роберто под ваше попечителство!

Какво прекрасно обяснение. Бренди много го хареса.

— Ах, каква сте късметлийка! Но ако изглеждах като вас, крадците на диаманти щяха да се редят на опашка за моето попечителство, тъй че късметът няма нищо общо, нали? — Госпожа Тобиас отметна глава и се изкиска весело.

— Това ли са всички клюки? — Бренди се спъна от облекчение. Роберто я подхвана.

— Внимавай, Бренди, не падай точно сега.

— Още ли има? — Госпожа Тобиас я погледна алчно.

— Не, но под попечителството ми е поставен само един крадец на диаманти.

— Засега. — Госпожа Тобиас ги преведе през светлите отворени помещения към свирещия оркестър. — Сигурна съм, че те всички ще чукат на вратата ви. Хубави адвокатки — „хубави“ ли казах, имах предвид прилични — трудно се намират. А такава, която може да ходи и да дъвче дъвка едновременно, е още по-голяма рядкост. Заповядайте! — Озоваха се на балкона над грандиозната бална зала. Възрастната госпожа махна с ръка. — Не е ли приказно? През остатъка от годината използвам мястото за тенискортове, но то е построено за нощи като тази.

Наистина беше приказно.

Огромното помещение имаше лъснат паркет, стени със златна мазилка и издигнат подиум за оркестър от двайсетима души. Стотици хора се движеха на малки групички — мъжете тържествени в черно и бяло, жените бляскави в бижута и изискани тоалети. Дансингът заемаше половината помещение и върху него кръжаха двойки, докато валсът отшумяваше.

— Толкова е грандиозно. — Бренди се вкопчи в перилото и захласнато се загледа надолу с желанието на танцьор, който отдавна не се е забавлявал. — Не съм виждала нищо подобно.