— Нека да поседнем. — Тя заобиколи Роберто и му посочи фотьойла. Роберто се настани там, но не допусна разговорът да замре.

— Значи на Бренди й се е налагало да опровергава много хора?

— О, да. — Тифани улови дъщеря си под мишница. — Още с прохождането си се научи да танцува, беше невероятна гимнастичка и балерина. Мъжът ми виждаше единствено това; така и не забеляза, че е пълна отличничка. Затова, когато завърши със златен медал и я приеха от раз право, тя най-сетне му запуши устата.

— Хайде, мамо, да седнем на новия ми диван. Според мен цветът много пасва на стените.

Тифани разсеяно се отпусна до дъщеря си.

— Вярно е, скъпа, но защо седалката е разпорена?

Вярно е, че Бренди беше преспала с него, но не желаеше той да я опознае истински. Не искаше да научи миналото й. Дали защото беше крадец на диаманти? Или защото тя носеше маски, които никога не сваляше, и пазеше тайни, които никой не биваше да научи?

— А, да, уредих проблема със седалката. — Бренди прехапа устни, сякаш пресмяташе нещо — Роберто нямаше представа какво. — Ти как стигна дотук, майко?

— Взех такси.

— От Нашвил ли? — Сарказмът на Бренди го сепна.

— От летището! Шофьорът се държа много любезно, показа ми забележителностите на Чикаго и ме таксува на половин цена. Не беше ли страшно мило?

Роберто изобщо не се съмняваше, че Тифани е в състояние така да омагьоса някой намусен таксиджия, че той да се бръкне в собствения си джоб, за да плати сметката й.

— Ами… работата ти в агенцията за недвижими имоти?

— Напуснах.

— Майко… — Бренди прозвуча уморено, сякаш много пъти преди бе чувала същото.

— Онзи отвратителен мъж се опита да спи с мен. — Сърцевидната й уста потрепери. — Държах се вежливо с клиентите му, а той реши, че го свалям.

— Добре, майко. Добре. — Бренди непохватно я потупа по ръката. — Знам, че се случват такива работи. Погледни се. Кой би ти устоял?

— Аз не го искам!

— Не съм казала, че го правиш нарочно.

— Баща ти казваше…

— О, баща ми е един голям, тлъст смотаняк.

Разговорът разкри на Роберто повече за семейната динамика, отколкото цялостно обяснение. Той се изправи:

— Жаден съм. Някой друг да иска нещо? — Когато Бренди понечи да се изправи, той я спря. — Нека аз. Вие двете имате да наваксвате с новините.

Щом той изчезна в кухничката, Бренди се стегна. Буквално можеше да предскаже какво точно и с какъв тон ще го каже майка й.

— Скъпа, колкото до Алан… — Майка й, която никога не страдаше от липса на думи, изглеждаше несигурна какви точно съболезнования да й предложи. Кой знае защо Бренди се почувства виновна.

— Извинявай, трябваше да ти се обадя още тогава, но…

— Не ти се е говорело затова. Разбирам.

Така ли? Когато баща й заряза майка й, Тифани провеждаше безкрайни разговори с приятелките си, с майка си и с всеки непознат, готов да я изслуша. На Бренди й беше адски неприятно, че всички са наясно какво ги е сполетяло, че всички им съчувстват, че приятелите им лека-полека се отдръпват, защото не им се слушат подобни истории и ги гложди мисълта, че някой ден това може да се случи и на тях.

Но нямаше оправдание, че пропусна да се обади по-рано на майка си. Щеше да й стане по-добре, ако Тифани се разкрещеше.

Роберто изпусна стъклена чаша на пода и тя се разби с остър, внезапен звук.

Бренди подскочи.

— Съжалявам — извика той. — Не се притеснявай. Ще намеря метлата.

— Това се казва мъж — промърмори Тифани, докато той тършуваше в килера. — Невероятен акцент. Италианец ли е?

Бренди трябваше да попари в зародиш напъпилото възхищение на майка си.

— Да, а освен това е крадец на диаманти.

— Колко романтично!

Разбира се, по сбърканата логика на Тифани.

— Не, мамо, не е романтично. Той е престъпник, съществува вероятност — голяма вероятност — да прекара следващите двайсет години зад решетките.

— Изобщо не прилича на престъпниците, които съм виждала. Богат е. Костюмът му е „Армани“.

Чуваше се леко потракване, докато той метеше стъкълцата и ги изсипваше в кофата.

— И още по-добре, умее да се оправя в кухнята.

Нещо в Тифани адски дразнеше Бренди. Сякаш тя вечно трябваше да намира потвърждение колко повърхностен е характерът на майка й. Затова не се стърпя и я жилна:

— Да не говорим, че е граф.

— Сладур! — Тифани проточи думата с южняшки акцент, гъст като течен карамел.

— Сладур е, защото има титла ли?

— Не, сладур е, защото е секси, богат и красив. Направо да го изхрускаш. Титлата е просто като разбит сняг върху шоколадов мус с вино. Какъв съпруг ще излезе от него!

— Съпруг! — Бренди се нахвърли на майка си. — Защо го каза?

Тифани ококори прелестните си сини очи.

— Такъв е стилът ми на мислене, скъпа.

— Също и на дядо му! — Какво ги прихващаше тия хора? Ноно и Тифани даже не се познаваха. Деляха ги години. Живееха на много километри един от друг. Но съзнанието им течеше в една посока! — Не желая съпруг. Намерих си един и знаеш как свърши историята.

— Роберто категорично не отговаря на изискванията в списъка ти — съгласи се Тифани.

Бренди потрепери като ударена. Алан отговаряше на всичките й изисквания… Тифани на саркастична ли се правеше? Не, изключено. За да си саркастичен, трябва финес, какъвто Тифани не притежаваше.

Освен това майка й не гледаше в нея, а в Роберто.

— В него няма нищичко разумно, нали?

Бренди допусна грешката да погледне към кухнята, докато Роберто се протягаше, за да свали някакви салфетки, и устата й пресъхна. Съпруг? Не желаеше да мисли за него по този начин. Сякаш той бе достъпен. Защото тя вече го бе изпробвала, знаеше, че той я иска, и ако започнеше да мисли за голямото „завинаги“ щеше да се изложи като последна глупачка — а напоследък се бе изложила предостатъчно.

— Съпружеските свиждания в затвора са голям купон.

— Скъпа, ясно ти е като бял ден, че той няма да иде в затвора — рече Тифани с вродена мъдрост. — Богаташите никога не попадат там.

Бренди би искала да й се опълчи със смислен отговор, но не знаеше подробности. През първата си работна седмица бе работила по делото около един час в офиса. Тази сутрин бе позвънила в кабинета на Глен, но телефона вдигна госпожа Пеликан. Тонът й беше бодър и назидателен:

— Според указанията на господин Макграт преструктурирахме екипа. Сега ще се отчитате пряко пред мен, госпожице Майкълс, а вашата работа е да проконтролирате господин Бартолини. Не го изпускайте от очи.

— Вярвате ли, че възнамерява да напусне страната?

— Не го изпускайте от очи — беше повторила госпожа Пеликан. Не беше длъжна да дава обяснения на Бренди и съответно не ги даде.

Бренди хвърли поглед на Роберто. Не го изпускайте от очи. Толкова по-зле, че шефските инструкции я правеха щастлива.

— Майко, в списъка ми определено не фигурира съпруг, който рискува да се окаже с криминално досие.

Тифани се взря в Роберто, който пълнеше чашите.

— Той ли беше твоята глупост?

Не можеше да се отрече инстинктът на майка й по отношение на хората.

— Поставиха го под моето попечителство. — Полуистина, която в момента й вършеше работа. — Ето защо снощи пренощувахме у дядо му, а сега спорим къде ще спим довечера. Аз искам да остана тук. — И тогава й просветна. Не можеха да останат тук. Имаше легло и диван с разпорена седалка, а тя смяташе да отстъпи на Роберто леглото, защото той нямаше да се побере до късия диван — е, и тя нямаше да се побере, но щеше да се примири с дискомфорта, за да наложи своето.

С пристигането на Тифани планът й вече бе загубил актуалност.

— И така. — С очарователна усмивка Роберто подаде на дамите две чаши. — Отиваме в хотела ми.

— Аз ще спя тук — рече Тифани, — но мога ли да се доверя на вас двамата?

— Майко, не можеш да останеш в апартамента! — Бренди още усещаше миризмата на препарата, с който домоуправителят бе почистил килима, а боята, с която бяха заличени графитите, беше в малко по-друг оттенък. Никога не беше обичала това жилище; то представляваше временна, удобна спирка, докато се ожени за Алан.

Сега направо тръпки я побиваха. За нищо на света нямаше да остави майка си в апартамент, където са вилнели хулигани. Нямаше да си прости, ако с Тифани се случеше нещо. И щеше да бъде толкова… изолирана.

Боже господи. Бренди неловко се размърда. Представяше си трагичната кончина на майка си, а мислеше единствено за себе си. Непременно щеше да отиде в ада.

Само отчаяно й се искаше да избегне луксозния, обременен със спомени хотелски апартамент.

— Разбира се, че Тифани ще дойде с нас в хотела — каза Роберто.

— Идеята е ужасна! — възкликна Бренди. Майка й да отседне в апартамента, където се бяха любили с Роберто? Върху всяка мебел, на пода, до стената, във всяка баня? Това просто беше… гнусно.