Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Докато Бренди го водеше по коридора към апартамента си, Роберто уверено крачеше подире й, питайки се дали тя усеща жегата, която се излъчва от него.

— В жилището ми е пълна неразбория. — Тя дрънкаше с ключовете. — Нанесох се миналата седмица.

Бренди демонстрираше възхитителна бойкост, докато се преструваше, че експлозивният оргазъм от предишната вечер никога не го е имало.

Как смееше? Защо не го гледаше с обожание? Защо не настояваше да обвие дългите си нозе около хълбоците му и да го язди, докато двамата не рухнат изпепелени?

— Кой номер е апартаментът ти? — Триста и единайсет, триста и дванайсет…

— Триста и деветнайсет. Защо?

Защото държа сметка кои номера подминаваме. Влезем ли у вас, ще те награбя и ще те целувам, докато отново не се разпаднеш на късчета в шепата ми. После ще те съборя на пода и ще те любя страстно, докато най-накрая аз не изпитам удовлетворение.

Навярно бе прочела мислите му, понеже гласът й леко трепна:

— Докато ме нямаше този уикенд, някакви типове нахлули и…

— Ах. Да. Този уикенд.

— Какво? — Тя се озърна и подскочи, когато го видя да я следва като сянка по петите.

— Сега ще обсъдим уикенда. — Триста и петнайсет, триста и шестнайсет… Само три врати още…

— А, не. Не, не си познал. Забрави ли? Вчера се спогодихме, че ако искаме връзката ни на адвокат и клиент да просъществува, трябва, ммм… — Бренди се обърна и тръгна заднишком, все едно това би му попречило да й се нахвърли. — … да се държим професионално.

— Не помня да сме се спогаждали. — За сметка на това си спомняше как тя яздеше крака му и тихите й стенания, когато достигна върха.

Тези спомени го държаха буден до късно през нощта… и предизвикаха грамадна ерекция, която би могъл да изложи като атракцион в някой увеселителен парк. Беше уверен, че може да я изкуши и възбуди, докато тя не одере гърба му от желание. Беше трудно за преглъщане, че по отношение на нея той няма задръжки. Желаеше я така отчаяно, както възнамеряваше тя да го желае.

Беше разменила позициите им, без даже да се е опитвала.

Тя спря и го изгледа.

— Напротив.

— Какво „напротив“?

— Разбрахме се да се държим професионално.

Роберто беше в настроение да се заяжда:

— Опитваш се да ме предизвикваш ли?

— Опитвам се да се държа като разумно човешко същество.

— Защото определено съм склонен да отговоря на предизвикателството.

С удоволствие видя как Бренди загуби дар слово. Положи ръка на кръста й и я побутна към апартамента.

— До гуша ми дойде разни мъже да ме „насочват“! — Тя побърза да се освободи от хватката му.

Разни мъже! Роберто се задави от ревност и я настигна с една-единствена крачка.

— Кои са тези мъже?

— Ти и дядо ти.

— О! — Неимоверното му облекчение беше поредният удар върху крехкия му самоконтрол. Той взе ключа от пръстите й и го пъхна в бравата.

Някой рязко отвори вратата отвътре.

Бренди изпищя и подскочи назад, като се блъсна в него и му изкара въздуха.

На прага стоеше висока руса жена. Висока руса жена, която изглеждаше като малко — съвсем малко — по-възрастна версия на Бренди.

Той я позна. Тифани.

— Мамо! — Бренди потрепери, когато напрежението й се разсея.

— Скъпа, добре ли си? — Тифани разпери ръце.

Бренди се притисна в обятията й и обори глава на рамото й.

Сексуалният порив на Роберто моментално изчезна. Сега не беше времето за креватни подвизи.

— Защо не ми се обади? — Тифани се отдръпна, водейки Бренди в прегръдката си, и направи знак на Роберто да ги последва.

Роберто влезе и затвори вратата, очарован да види как Бренди проявява слабост.

— Усещах, че нещо не е наред — майчинска интуиция — затова не оставих Ким на мира, докато не ми разказа какво се е случило. — Тифани бавно размачка гърба на дъщеря си в кръг. — Алан е глупак, скъпа, заслужаваш нещо по-добро!

Бренди надигна глава. Очите й бяха леко насълзени. Тя избърса носа си с опакото на ръката.

— Зная. Не плача заради него; просто се случи тежка седмица.

— Е, стига си се притеснявала. — Ниският глас на Тифани вибрираше с южняшки акцент и чист сексапил. — Тук съм, за да се погрижа за детето си.

— О. Супер. — Щом Тифани изрече магическите думи, Бренди се изпъна и се отдръпна от майка си.

Роберто знаеше, че поведението на Алан я е наранило. Бяха й казали, че нищо не струва. Той се гордееше, че е възстановил самооценката й, но нищо не можеше да замени майчината ласка. Очевидно Бренди обичаше майка си, тогава защо не приемаше предложената й утеха?

Постъпката на Бренди очевидно наскърби Тифани. Тя сведе поглед и допря пръсти до разтрепераните си устни. За миг неволно показа колко отритната се чувства.

После се съвзе. Вдигна поглед и усмихнато му протегна ръка.

— Аз съм майката на Бренди, Тифани Майкълс.

Роберто гальовно улови ръката й в дланите си, предлагайки утеха и благодарност. Наведе се и целуна пръстите й.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожо Майкълс.

— Тифани, ако обичате. — Докато се къпеше в мъжкото обожание, цветът отново се върна на бузите й.

— Трябва да ме наричате Роберто.

— Майко, това е Роберто Бартолини. Той ми е клиент от „Макграт и Линдоберт“. — Бренди ги погледна с отвращение и се шмугна в кухнята.

— За мен също е удоволствие, господин Бартолини. — Тифани стисна здраво ръката му в знак на благодарност.

Отблизо той зърна тънките линии около очите и устата й, кожата на ръцете й бе осеяна с бледи петна. Навярно имаше четирийсет и пет години, но бе красива, жизнена жена, веща в изкуството на кокетирането за разлика от много свои сънароднички. Освен това й стана симпатичен. Роберто би се обзаложил, че тя харесва целия мъжки пол… с изключение на Алан.

Загледа как Бренди се движи из кухнята. Тя грабна една книжна кърпичка, издуха носа си и застана нерешително. Изведнъж яростно отвори кофата за боклука, изхвърли кърпичката и затръшна капака. Много нерви за такова безобидно, меко късче хартия.

Роберто погледна Тифани. Тя също наблюдаваше Бренди; между изящно оформените й с пинцета вежди се бяха образували две бръчици. Тези бръчици май отдавна се бяха настанили там, сякаш тя се тревожеше повече от разумното за своята чувствителна и работлива щерка.

— Роберто, ти грижиш ли се за малкото ми момиченце? — мина на „ти“ Тифани.

— Не, майко, той ми е клиент от „Макграт и Линдоберт“ — извика Бренди.

— Грижа се отлично за малкото ви момиченце. — Той не обърна внимание на гневните светкавици в сапфиреносините очи на Бренди. — Тя също се грижи за мен.

Погледът на Тифани охладня. Тя издърпа ръката си и направи крачка назад.

— Това сигурно е вярно, защото сте прекарали нощта с нея. — Сега Тифани беше майка, която изисква полагаемо й се обяснение.

— Тифани! — С неприкрит ужас Бренди изникна на вратата. — Ама ти какво си въобразяваш?

— Шшшт. — Роберто постави пръст на устните й. — Това е майка ти. Тя има право да знае къде и с кого прекарваш нощите си. — А ние — предупреди я погледът му — имаме какво да крием. — Тифани, нощувахме у дядо ми.

— При дядо ти? Нима? Е, тогава всичко е наред. — Тифани се разведри. — Понякога жените вършат глупости след тежко скъсване — например хващат се веднага с друг мъж. Неприятно щеше да ми е, ако ти беше глупостта на Бренди.

Ако Тифани беше погледнала дъщеря си точно в този момент, щеше да види истината. Бледите страни на Бренди и уплашените й очи я издаваха, затова Роберто застана между двете жени.

— Според мен Бренди никога не може да бъде глупава. Дъщеря ти е много талантлива адвокатка — намеси се той, давайки на Бренди време да се окопити.

— Знам. Не е ли великолепна? — Тифани сияеше от гордост. — Знаеш ли, че каза първата си думичка на шест месеца? Коте. Не я каза правилно, разбира се, излезе нещо като „оте“, но беше ясно какво иска да изрази. Всъщност майка ми се притесняваше за нея — умните момиченца нямали шанс на този свят, но Бренди я опроверга. Опроверга всички!

Бренди прекъсна това вълнуващо надзъртане в миналото.