— При теб какво се получи?

Шокираното ахване от другата страна на линията я накара да се овладее. Бренди обичаше майка си, но тя се оказа играчка в ръцете на баща й, която той заряза най-безцеремонно с измъчената си единайсетгодишна дъщеря заради двайсет и три годишната си секретарка и ново бебе — син, който гарантирано щеше да му даде каквото иска — огледален образ на младежкото му „аз“ във футболен екип.

Само дето братчето на Бренди сега беше на тринайсет и показваше върховно пренебрежение към спорта. Вместо това Куентин се очертаваше като блестящ компютърен програмист.

На Бренди й беше мъчно за Куентин: знаеше какво е да се разправяш с паникьосана майка, която губи блясъка на младостта, баща, който изобщо не крие, че е разочарован от сина си, и техния бързо разпадащ се брак.

— Извинявай, мамо. Ама и аз съм една…

— Не си.

— Напротив. — Според Бренди това невинаги беше лошо. — Да погледнем истината в очите: с проблемите си татко доказа, че не знае какво иска — както от съпругата, така и от децата си.

— Баща ти е добър човек.

Бренди горчиво се усмихна и погали хлъзгавите люспи на безценния си стар дракон. Колкото и да издевателстваше над нея, Тифани никога не бе казвала лоша дума по адрес на мъжа си. Като по-малка Бренди сигурно щеше да се скандализира, ако майка й почнеше да го оплюва, но тези дни отдавна бяха минало.

Баща й не беше стока. Той искаше всички да му играят по свирката и никой не знаеше това по-добре от Бренди.

— Като свършим да говорим, обади му се. Ще се зарадва, че си се настанила благополучно.

— О, мамо, я стига. Той едва ще си спомни, че се пренасях.

— А утре е рожденият му ден.

— Ооо! Забравих. — Вероятно и той беше забравил, но Тифани се преструваше, че бившият й е обикновен мъж, който празнува специалните поводи, вероятно защото Бренди бе принудена да общува с него от дъжд на вятър.

Щом се сети, че баща й може да й се разкрещи или по-лошо, изобщо да не намери време да поговори с нея, Бренди усети, че я заболява коремът. Винаги максимално отлагаше разговорите с него.

Затова се беше сгодила за Алан. Той не беше огън и страст, а стабилен и предсказуем — или поне беше такъв, докато не й потрябва.

Майка й и тук имаше право. Алан вероятно си бе приготвил някаква опашата лъжа за извинение. Само че на Бренди й се бе счупил нокът, дезодорантът й бе престанал да действа преди няколко часа, беше дехидратирана, а не смееше да пие от бутилираната вода заради замръзналото казанче, и точно сега не й се слушаха поучения.

— Алан скоро ще се появи — помирително рече майка й. — Може би довечера ще те изведе на вечеря.

— Не искам да ме води никъде. Предпочитам да ми помогне с багажите. — Ох. Определено се държеше като кучка.

— О, не, излез и се забавлявай! Докато си млада, трябва да се наживееш. — Тонът на Тифани се ожесточи.

Чувство за вина жегна Бренди. Причината Тифани да не подвива крак бе, че се опитваше — неуспешно, ала се опитваше — да изкарва прехраната на Бренди.

— Мамо, не може да се каже, че си стара. Дори нямаш петдесет. Ти излез да се забавляваш.

— Мъжете на моята възраст търсят жени на твоята възраст, а мъжете, които искат жени на моята възраст, са престарели и вече не могат да се забавляват. По какъвто и да било начин. — Тифани май се шегуваше. — Обаче ми мина през ума…

— Какво?

Тифани се поколеба.

— Какво? — Не беше в стила на майка й да проявява срамежливост. Даже напротив.

— Де да бях там, за да ти помогна! Затъжих се за теб!

Бренди беше готова да се закълне, че Тифани възнамеряваше да каже друго нещо. Само че бе адски уморена, адски мръсна, адски й беше кофти и не й се занимаваше.

— От седем години не живея вкъщи. Не вярвам чак толкова да си се затъжила.

— Да, знам, но е друго, когато си толкова далеч. „Вандербилт“ беше в другия край на града и смятах, че ако ти потрябвам, мога да се отзова моментално. Сега…

— Добре съм, Тифани. Голям човек съм, сама се грижа за себе си. — И то далеч по-добре, отколкото ти за себе си.

— Знам. Идеално се справяш. Гордея се с теб. — Тонът й обаче беше язвителен. — Просто ми е жал, че Алан не е при теб. Това момче е такава опора.

Но точно сега никакъв го няма.

— Утре вечер той ще ме води на парти у чичо Чарлс. — А ако и утре от него нямаше ни вест, ни кост, нямаше да слуша оправданията му. Направо щеше да го удуши.

— Парти ли? — оживи се Тифани. — В къщата на Чарлс? Ау, бижу. Знам, че той неотдавна направи основен ремонт на вестибюла. Разбра ли, че когато свалили боята от витото стълбище, се показал чист махагон? Представяш ли си? Де да можех да го видя! Чарлс симпатичен ли ти е?

Майка й така скачаше от тема на тема, че Бренди леко се замая.

— Да. Особено откакто използва правните си познания, за да изкопчи детска издръжка от татко.

— Онази жена беше взела ума на баща ти.

— Значи се надяваме, че не е морално разложен, а просто фустите го въртят на пръста си?

— Не се изразявай така, Бренди. Доста си злобничка, а това не е никак красиво у една млада жена.

— Разбира се, госпожо. — Интересно: започнеше ли Тифани да се държи майчински, Бренди сякаш се успокояваше.

— Разкажи ми за партито.

— Става въпрос за благотворителен бал за набиране на средства за музея. Ще се проведе търг с мълчаливо наддаване, а по време на веселата част — между другото чичо Чарлс е уредил да пее Елтън Джон — съм настанена на масата на „Макграт и Линдоберт“.

И как иначе? Нищо че беше новак, дипломира се с пълно отличие от „Вандербилт“, а това не бе малък подвиг. Дори без влиянието на чичо Чарлс щеше да получи интервю за мястото и това бе козът й. Беше получила работата честно и почтено. Биваше я.

— С какво ще си облечена? — поинтересува се Тифани.

Ооо!

— Тясната черна рокля, дето си я взех за купоните в юридическия факултет.

Тифани не каза: „О, ама ти си я купи от Ан Тейлър“, нито „Тя ти е отпреди две години“.

— Черно ли, скъпа? Типично по нюйоркски. Покажи на тези чикагски адвокати какви хубавици са южнячките!

— Приличам на плашило в розово! — Бренди се намести по-удобно на дивана.

— Носи червено. Мъжете обожават червено.

— Пет пари не давам какво обожават мъжете — озъби се Бренди и бавно си пое въздух. Тифани така и не измени на мисленето си. След четиринайсет години, изкарани в лишения, тя все още смяташе, че мъжът е най-добрият приятел на жената — мъжът и подаръците, с които той би могъл да я обсипе.

— Само че тази рокля не подчертава красотата на фигурата ти.

— Слава богу. Знаеш ли колко ми е трудно да се обличам делово с бюст като моя?

— Всеки ден жените изсипват по един кош пари, за да се сдобият с такъв бюст. Мерилин Монро е натрупала богатство с бюст като твоя. С фигура като твоята! — Тифани гърлено се засмя, за да покаже, че й е ясно как стават нещата между жените и мъжете.

Неволно Бренди също се разсмя. Такава беше истината. Ако не беше станала адвокатка, би могла да се препитава като шоугърла в Лас Вегас. Имаше фигура тип „пясъчен часовник“ — пищен бюст и дупе в комбинация с тънка талия. По време на събеседванията за работа здраво пристягаше гърдите си, защото иначе жените щяха да я намразят тутакси, а мъжете изобщо нямаше да я погледнат в лицето.

— Точно сега не съм за нова рокля. Преместването ми струваше цяло състояние.

— Мислех, че Чарлс е поел разноските.

— Пое ги кантората — поправи я Бренди. — Но аз купих мебели — мебели със сбъркан размер, да му се не види — освен това предплатих наема за апартамента. А от този месец започвам да изплащам на татко студентския си заем.

— Баща ти би искал да се издокараш с нова рокля.

Господи! Тифани се държеше като куче, захапало кокал. Не пускаше.

— Баща ти обича хубавите млади госпожици да носят хубави неща.

— Само ако хубавата млада госпожица е секретарката му и той я чука. — Преди Тифани да е възразила, Бренди добави: — Да не говорим, че щом Алан ще е с мен, няма да си търся кавалер.

— Така е, но трябва да си сигурна, че ще има очи само за теб и няма да те остави за секунда от страх, че някой може да те открадне.

Бренди пак се засмя, но този път криво.

— Алан е стабилен. Професионалист. Знае, че може да разчита на мен. Просто не е ревнивец.

— При правилно стимулиране всеки мъж става ревнивец.

— Не искам такъв мъж. Според мен бракът е съюз на равни… затишие сред вихъра на днешния забързан живот. — На нейния забързан живот, който се градеше на здрав разум, умереност във всичко и методично напредване към поставените цели — да не бъде като майка си, да опровергае баща си, да изплати дълговете си и да бъде модерна жена.

Не искаше да си цапа ръцете с идеи тип „Отчаяни съпруги“.

— Боже господи — озадачи се майка й. — Да не искаш да кажеш, че вие с Алан сте сдържани и в леглото?