Стисна юмруци в джобовете.

Само че изчакването се оказваше по-трудно от очакваното. Като я видя да дреме на дивана — сладка и беззащитна — в него затрептяха една нежна и една свирепа струна. Не разбираше тази необходимост да обладае жена, с която се бе любил до насита едва преди ден.

Обаче щеше да се овладее. В края на краищата Ноно бе прав: Роберто открай време бе трезвата, разумна глава в семейството…

Зад него някой се изкашля. Изкашля се, сякаш не му се искаше, но не можеше да се удържи.

Роберто не забави крачка. С нищо не показа, че е чул. Вместо това изчака, докато стигна до най-неосветената част на улицата и се плъзна в сенките край кофите за боклук.

Младежът несръчно го последва, давейки се от кашлица.

Младежът наистина беше болен.

Когато го препъна, Роберто внимаваше да не го убие.

Той почна да се бори, размахвайки яростно юмруци.

Роберто седна върху гръдния му кош и го притисна върху ледения бетон.

— Какви ги вършиш? Защо ме следиш?

— Не е вярно — изхриптя непознатият.

— Напротив. Ти и онзи другия. Какво направихте, поделихте си задълженията ли?

— Наложи се. — Момчето отново се разкашля.

Роберто бе готов да се обзаложи, че ФБР му е сложило опашка, но ФБР не изпращаше на оперативни задачи агенти с пневмония.

— Значи си от клана Фосера.

— Не! — Момчето неистово се съпротивляваше.

— Глупости! — Роберто се приведе. Идеше му да го стисне за гушата и да го разпита, но малкият буквално се давеше от липса на въздух. Роберто щеше да е голям късметлия, ако не издъхнеше, докато е седнал върху гърдите му. Изправи се и заопипва дрехите си за мобилния.

— Ще ти извикам линейка.

— Не! — Момчето криво-ляво се закрепи на крака, после хукна по улицата, като се олюляваше.

Роберто поклати глава и го изпрати с поглед. Момчето щеше да удари джакпота, ако изкара нощта.

Кой, по дяволите, би изпратил такъв загубеняк да го следи? Изключваме ФБР. Изключваме Мосимо.

Тогава кой?

Седемнадесет

Бренди седеше на малкото бюро в спалнята на Ноно и невярващо се взираше в Робертовата снимка на деветнайсетинчовия компютърен екран.

„Роберто Бартолини, изпълнителен директор на «Бартолини Импортърс» отчита печалби, по-големи от седем процента, на събранието на акционерите… Очаква се придобиването на реномираната вашингтонска винарна «Пътеката на катериците» да повиши стойността на иновативното дружество…“

Тя прещрака от новинарската страница на друга:

„Граф Роберто Бартолини, уважаван италиано-американски бизнесмен и наследник на древно родово имение в Тоскана, придружава носителката на Нобелова награда Нина Йонстен на бала в нейна чест…“

Роберто стоеше до нобеловата лауреатка, която се покланяше на гостите, и излъчваше такава гордост и щастие, че Нина Йонстен спокойно би могла да е някой супермодел, а не деветдесетгодишна женица, която му стигаше до гърдите.

Бренди отметна косата от челото си и продължи да рови за клюки.

„Граф Роберто Бартолини, прочут със завоеванията си сред представителките на светския елит, както и с отказа си да коментира авантюрите си, добавя ново попълнение към колекцията си — китайско-американската актриса Сара Уонг…“

— Виж ти! — Бренди се взря в Роберто и тъмнокосата азиатка. Това бе най-красивата двойка, която някога бе виждала… с изключение на снимката на Роберто с английската наследница Брауни Бърбанк. Те също бяха най-красивата двойка, която някога бе виждала. Да не пропусне и Роберто с немската оперна певица Лия Камберг. Незнайно как край него всяка жена се разхубавяваше.

Бренди погледна измачкания си костюм. Вероятно само тя беше изключение. Струваше й се, че след днешния ден е напълно скапана.

Но колкото и да й се искаше, не биваше да се пули дълго над снимки с бившите Робертови любовници. Ноно й приготвяше леглото, после щеше да се върне за нея, а междувременно тя трябваше да узнае кога внукът му е кривнал по лошия път.

Откри статистиката в най-актуалните статии:

„Граф Роберто Бартолини, уважаван международен бизнесмен, е обвинен в кражба от любовницата си… Госпожа Глория Вандермиър твърди, че той задигнал бижуто й, след като пренощувал в нейния дворец. «Той си струва, но не чак колкото осемкаратов диамант» — цитираме нейното изказване. Когато го потърсихме за коментар, граф Бартолини повдигна рамене: «Аз съм бизнесмен, а не жиголо». Все пак дискретният италиански благородник отказа да уточни дали е спал с госпожа Вандермиър. По майчина линия граф Бартолини е потомък на италиански изселници в Америка, а за дядо му Серджо Контини се говори, че е бил шеф на обръч от крадци на бижута в Чикаго, но преди по името на графа нямаше и петънце от скандал.“

Бренди изтри историята на сърфирането си, изключи компютъра и се отпусна на ергономичния офис стол. Търсенето в интернет само я бе объркало допълнително.

Роберто никога преди не е бил обвиняван в престъпление. Той беше богат, той беше уважаван, той беше бизнесмен, той беше любовник… Беше ли крил хобито си от пресата до мига, в който е рискувал твърде много? Това дефект на характера му ли беше? Или госпожа Вандермиър беше озлобената и зарязана любовница?

Ноно почука на вратата:

— Хей, малка Бренди, стаята ти е готова.

Тя моментално скочи и тръгна към Ноно. По-късно щеше да му мисли. Сега знаеше това, което светът знаеше за Роберто, и беше адски объркана.

Ноно я поведе по коридора и отвори вратата към спалнята на Мариябела.

— Заповядай. Парното е включено, но още е малко студеничко. — Той посочи раклата от кленово дърво. — Там са пижамите на Мариябела. В гардероба й има халат. Не се притеснявай, взимай каквото ти трябва. Мариябела е мила. Винаги е готова да услужи.

— Благодаря ти, Ноно.

— Банята е в дъното на коридора. Можеш да киснеш там колкото ти душа иска — Мариябела винаги се усамотяваше в нея. Седеше вътре с часове. — Той се изкиска, сякаш казваше стара семейна шега. Тласкана от някакъв импулс, Бренди го целуна по бузата.

Той я потупа.

— Приятно е да ти гостува хубава млада жена, нищо че тя придружава разхайтения ми внук.

На долния етаж вратата се отвори и затвори.

— Ето го най-сетне. — Ноно се запъти към стълбището. — Ще ти донеса четката за зъби.

— Благодаря ти, Ноно. — Бренди влезе в спалнята и изпита усещането, че се е върнала в седемдесетте години. Мокетът беше в лавандулов цвят. Тапетите и кувертюрата бяха поръсени с лавандулови цветчета. Жълтеещ плакат на „Дженезис“ с младия Фил Колинс (чиято коса още тогава беше започнала да се разрежда, макар и малко по-дълга) беше забоден на тавана. По тръбите на парното се носеше глухо бучене. Въпреки студа стаята я приветства с топлината на жената, която бе дъщеря на Ноно и майка на Роберто. Бренди без колебание потърси спално бельо в раклите. Първо откри пижамите и намръщи лице. Нищо чудно, Мариябела беше по-ниска от Бренди с двайсетина сантиметра. Разбира се, Ноно не се беше сетил за това, а Бренди не би искала да го засегне, като се оплаче. Вместо това се разрови по-надълбоко и откри бархетна нощница. Нахлузи я през главата и установи, че й стига до средата на прасеца.

Огледа се в огледалото. Ръцете й стърчаха. Глезените й стърчаха. Приличаше на тромав жираф и се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, когато пада в заешката дупка. Всичките й възприятия се извиваха, гърчеха, разтягаха, свиваха и тя не знаеше къде е горе и къде — долу.

Отвори пидиейя си на списъка с качествата, които трябва да притежава идеалният мъж. Препрочете ги. Честен, солидна опора, целеустремен, разумен…

Роберто не беше нищо от гореизброеното.

Нямаше значение. По-точно не би трябвало да има значение, защото тя не притежаваше Роберто. Не би трябвало да го желае.

Но… писецът закръжа над иконката с „изтрий всичко“.

Мобилният й иззвъня. Беше Ким и Бренди с облекчение затвори пидиейя и вдигна телефона.

— Какви ги вършиш? — Гласът на Ким й проглуши ухото. — Майка ти не спира да ми се обажда, за да ми изкопчи информация. Преструвам се, че не съм в течение, а знаеш, че хич не ме бива за актриса. За късмет аз също не проумявам какви си ги намислила. Когато ти звъннах по-рано, онзи мъж ми се обади.

— За Алан ли го помисли? — Бренди закопча нощницата с десен на цветчета.

— Не, не го помислих за Алан. Не звучеше като мухльо, попаднал в лапите на лесбийка, затова се сетих, че е новият. Новият! Дето уж трябваше да го зарежеш след една нощ, а после — след уикенда. Какво става? — Ким непрекъснато повишаваше тон. — Ти да не си полудяла?

— Не съм полудяла. — Бренди се премести до прозореца и се втренчи в нощното небе, мъчейки се да види луната или звездите… или Господ. Би искала да си поприказва едно хубавичко с Господ. — Но някой май иска да полудея.

— Идиотка.

— Кучка — разсеяно отвърна Бренди. — Вандали са върлували в апартамента ми.