— Няма да позволя Бренди да пострада. — Роберто щеше да я завърже, ако се налага, за да не се изпречи тя на пътя на злото. Щеше да убие, преди да допусне който и да било да я нарани. — Още нещо, което трябва да знам?

— Сдобих се с плановете на музея — ухили се Ноно.

— Изобщо не съм се съмнявал — засмя се Роберто в отговор.

— Струваха ми цяла пачка. — Ноно извади спретнато руло с подробните планове на музея иззад нащърбената зелена кутия за хляб.

— Ще ти платя. — Докато Ноно развиваше картата, Роберто се изправи и остави пълната си чаша върху единия й ъгъл, за да я застопори.

Ноно постави чашата си в другия ъгъл.

— Това е най-голямото ми приключение, откакто ме приеха в болницата с тази ръка.

Главите им почти се докосваха, докато обсъждаха входните и изходни пунктове, мерките за сигурност, капаните, които евентуално можеха да са заложени… как да осуетят кроежите на Фосера. Това беше военен съвет, където липсваше само един от генералите.

На задната врата се похлопа.

Роберто нави плановете и ги прибра в долапа. Отиде при кутията за хляб, отвори я рязко и измъкна заредения пистолет, който Ноно държеше там.

Ноно отиде до вратата между кухнята и хола, за да нагледа Бренди. Кимна на внука си и отново затвори.

Роберто огледа двамата мъже през шпионката. Яките им бяха вдигнати нагоре, шапките им бяха смъкнати надолу, но лицата им бяха открити. Те гледаха право напред, все едно знаеха, че първо ще бъдат идентифицирани, преди да ги допуснат вътре.

Не че не можеха да прострелят ключалката, ако така преценяха.

Роберто изключи алармата, превъртя секретния ключ и открехна вратата, колкото те тихичко да се промушат през нея.

Ноно стоеше до масата с извити устни, настръхнал от негодувание.

Роберто заключи вратата и настрои алармата.

— Някой видя ли ви на влизане?

— Не. Държат къщата под наблюдение, но не ни видяха. — По-възрастният мъж по навик си свали палтото и шапката.

По-младият остана по палто, взирайки се в Роберто, сякаш беше престъпник. Какъвто той май беше.

Не се ръкуваха.

По-възрастният мъж седна на масата и подкани с жест младия.

— Вади плановете и сядай.

Неохотно младежът извади лаптоп от куфарчето си. Отвори го и се показаха плановете на Художествения институт. Изглеждаха почти еднакви с плановете на Ноно. Почти. Но не съвсем.

Роберто се приведе към екрана и незабавно установи разликите. Интересно — и още по-предизвикателно.

— И през ум не ми е минавало, че ще работим с такива като вас — обърна се към непознатите Ноно.

По-възрастният мъж го погледна.

— Аз самият не изгарям от радост. А сега на работа. Имаме да планираме кражба на диамант.

Шестнадесет

Бренди отвори очи. Не знаеше къде се намира.

Къде беше?

Остро си пое дъх, обзета от паника.

После споменът я заля, истината изплува.

Роберто. Това беше къщата на дядо му — къщата на Ноно. Дядо му беше осакатен жестоко от едни хора, които бе срещнала днес. И тя не смееше да сигнализира за тях в полицията.

Апартаментът й бе потрошен от вандали, скъпоценният й дракон бе счупен. Първият ден от работата й се беше превърнал в кошмар.

Намираше се в чужд град. Нямаше към кого да се обърне. Никой не можеше да й помогне освен Роберто, който беше крадец на бижута — или нещо по-лошо.

Бренди бавно седна и се огледа. Беше сама в хола. Лампата в ъгъла бе включена, пердетата бяха дръпнати. Тя лежеше на дивана. Заспала е. Кога беше заспала?

Мъжки гласове ли беше чула от кухнята?

Къде беше Роберто?

Тя скочи толкова бързо, че й се зави свят. Втурна се през кухненската врата, застана до стената, олюлявайки се, и се ококори.

Роберто шеташе край фурната. Белите му ръкави бяха запретнати до лактите, носеше бяла престилка с рюшчета и разбъркваше една тенджера с дървена лъжица. Ноно надничаше в друга тенджера и спореше с внука си какво точно да сложат в нея.

На Бренди продължаваше да й се вие свят. Беше рипнала от леглото… и беше видяла Роберто. И двете докарваха до шемет.

Само дето имаше чувството, че шеметът, причинен от Роберто, никога няма да спре.

Двамата мъже весело се усмихнаха на влизането й.

— Добре ли си? — Роберто остави капещата лъжица на червения гетинаксов плот и направи крачка към нея.

Не. Бренди не желаеше той да я докосва.

— Добре съм. — Тя го измери с поглед. — Хубава престилка.

— Бабината. — Той й смигна и отново разбърка къкрещата тенджера. От нея се носеха миризми на чесън, лук, зехтин и босилек.

— О! Нашата малка спяща красавица се събуди. — Ноно се запъти към нея усмихнат, благ, напет… леко подпийнал. Погъделичка я по бузата със скованите си пръсти. — Приготвяме ти вечеря, cara.

— Благодаря, Ноно. — Тя се усмихна на стария човек и си помисли: Роберто да готви! — Ухае великолепно.

— Сосът е по стара семейна рецепта. С него заливаме домашно приготвената полента4 и ангелите запяват от радост. — Роберто си целуна пръстите.

На Бренди й идеше да грабне целувката от въздуха, но за днес достатъчно се беше правила на глупачка. Вместо това огледа тясната старомодна кухня. Масата в средата беше застлана с покривка на червени и бели карета, отгоре бяха подредени три чинии със сребърни прибори и огромна салата в дървена купа. Масата беше приготвена за трима…

От съня й изплува смътен и неясен спомен.

— Тук има ли още някой?

— Още някой? — Ноно повдигна вежди, но невинността не отиваше на набръчканото му лице.

— В просъница ми се стори, че чух мъжки говор.

— Ние си приказвахме. — Роберто посочи себе си и дядо си. — От месеци не сме се виждали. Имахме да наваксваме.

— Ясно. Сигурно затова ми се е сторило така. — Макар да й се струваше, че гласовете бяха различни… навярно е сънувала. Тя отметна косата от лицето си. — Колко е часът?

— Седем. Ти спа четири часа.

— О, не. — Тя заровичка в джоба си. — Не позвъних в „Макграт и Линдоберт“.

— Аз се обадих. Телефонът ти е на масата, където е сервирано за теб. — Роберто посочи стола й. — Обичаш ли гъби? Понеже ние боготворим гъби и ако не обичаш, ще трябва да се задоволиш с бутилиран моряшки сос.

— Обичам гъби — машинално отвърна Бренди. — С кого говореше?

Роберто се усмихна бодро.

— Поприказвах си с Глен и го лиших от илюзиите му кой е главният в маймунарника.

— О, не. — Бренди се свлече на стола си. Глен нямаше да й прости.

— Уверявам те, cara, спорът се въртеше около това какво очаквам от него. Изобщо не стана дума за теб. — Роберто твърде добре я разбра.

— Няма значение. — Тя обхвана в длани главата си. — Той ще си го изкара на подчинените.

— Но ти няма да го виждаш.

— Какво имаш предвид? — Тя надигна глава.

— Няма по цял ден да вися във вашите офиси, независимо колко са луксозни. — Роберто опита соса и подаде лъжицата на Ноно. — Още магданоз?

— Още магданоз и щипка сол.

— Разпореждането на съдия Найт ни обвързва, нали? — заговори я отново Роберто. През цялото време? Денонощно?

Някак си подробностите от съдийското разпореждане досега й бяха убягнали. Беше прекалено изтощена от преживените шокове, за да си даде сметка за усложненията, но сега мозъкът й се размърда. С отчайващо бавно темпо, но все пак набираше скорост.

— Трябва да бъда в офиса. Току-що започнах работа.

— Аз също имам работа. Шеф съм на голямо акционерно дружество.

— Ти си крадец на диаманти!

— Това ми е странично занимание.

— По дяволите! — Бренди тупна с ръка по масата и чиниите подскочиха. — Кой си ти, всъщност?

— Точно за когото ме мислиш — светкавично отвърна той.

— Едва ли е възможно да си толкова лош — повиши тон тя.

— Ей сега ще приготвя качамака. — Ноно сипа малко зехтин в една тенджерка и включи котлона.

— Къде ще спим?

— Аз ще спя в хотела си. — С цялата си наглост Роберто звучеше спокоен.

— Не искам да спя в твоя хотел. Трябва да се прибера в апартамента си. Току-що се нанесох. Трябва да свърша някои неща. — Да оправи — отново — след погрома. Това нямаше да стане, ако си беше стояла вкъщи, вместо да се глези с декадентски разкош и да се люби с Роберто.

— Добре. Ти ще спиш в апартамента си, а аз — в хотела.

— Ще избягаш и аз ще обера калая!

— Вече ти дадох дума, че с нищо няма да спъна служебното ти израстване. — С цялата си наглост сега Роберто звучеше наскърбен.

— Малка Бренди, подай ми чиниите — помоли Ноно.