Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Бренди се отдръпна много, много далеч от този образ. Чук, ръждясала калена стомана, размазва безжалостно крехките костици на човешка ръка…

— Искаше бизнеса ми — продължи Ноно. — Аз нямах никакво намерение да му го отстъпя. Но от болницата човек не може да ръководи екипа си, а майстор-крадец никога не може да работи отново с такава ръка.

— Хората му се разплакаха, щом видяха ръката на Ноно. В своята област той надмина всичките си предшественици. За в бъдеще няма да се намери втори като него. Той беше творец. Да счупиш ръката му, е като да разбиеш Пламъка на Романови. — Роберто я наблюдаваше, опрял лакти на коленете си, сключил длани.

Сега Бренди разбра защо Роберто инициира този малък спектакъл. Това не бяха панаирджийски трикове, а най-добрият начин да я убеди колко опасни са Фосера. Не просто убийци, а хора, които обичат работата си…

Тя се предаде — точно както Ноно и Роберто бяха предвидили.

— Добре. Няма да се оплача от тях в полицията.

— Обещавате ли? — Ноно й върна часовника, пръстена, ключовете и мобилния.

— Обещавам. Схванах! — Тя рухна на дивана. Едва се държеше на краката си от мисълта за подобно насилие, за подобна болка. — Не съм глупачка! — Ала потрепери.

Прав ли беше баща й? Беше ли глупава? Беше се забъркала в глупава ситуация с професионални крадци като съюзници и други професионални крадци, които представляваха опасност за живота й; адвокатите, които би трябвало да й бъдат съюзници, се изявяваха като нейни врагове, а един от най-изтъкнатите чикагски съдии я презираше заради компанията, в която тя се движеше. Бренди разтри дясното си око, където я болеше, и се опита да забрави подигравателния тон на баща си, който кънтеше в главата й.

Бренди е глупава.

Не беше. Знаеше го. Справи се отлично с учението, а приятелите се осланяха на здравия й разум.

Но в моменти като този, когато беше уморена и объркана, беше по-лесно да повярва на баща си.

Тя приписа познатото парене в стомаха на днешните си притеснения.

— Роберто, ако не сътрудничиш на Мосимо, и той ли ще ти размаже пръстите с чук?

— Недейте се тревожи за Роберто. Той може да се оправи. Не е майстор като мен, но е сто пъти по-умен. — Ноно почука с пръст по челото си и смигна. — Е, хайде да не е сто пъти, ама е умник.

Роберто прихна.

— Ноно, ти още ли излизаш с Кармин?

— Не, тя взе да ми прави фасони. — Ноно недоволно се отпусна на фотьойла. — Когато изведох Тереза на голф, Кармин побесня. Нямам време за сцени на ревност.

От промяната на темата Бренди разбра, че са доволни от обещанието й. Тя облегна глава на дивана и се опита да не мисли как чукът размазва ръката на Ноно, за пистолетите и бруталността на тези хора, за потрошения й апартамент, за несигурната й адвокатска кариера…

— Мама разправя, че отново трябва да се ожениш.

— Майка ти да си гледа работата.

— Тя казва, че ще го направи, когато първо ти започнеш да си гледаш своята.

Гласът на Роберто долиташе до нея някъде отдалеко. Тя се обърна и го погледна. Беше толкова красив. Даже профилът му беше великолепен. Сърцето й се свиваше, косъмчетата по ръцете й настръхваха, а щом се сети с какво упоение се любеха… Мили боже! Тя повдигна глава. От всички неща, за които не биваше да мисли, това беше номер едно. Никога, никога не биваше да се унася в спомени за онази нощ, за онзи уикенд…

За какво говореха тези двамата? Май за някакви роднини… всъщност не разбираше и думичка. Нима слухът й изневеряваше?

Не, усмихна се Бренди. Те говореха на италиански.

Беше й топло, чувстваше се сита, снощи почти не беше спала… знаеше, че го е загазила здравата. Тифани щеше да я порицае, че е заспала, докато е на гости, но тя щеше да затвори очи само за няколко минутки… само за няколко секунди…

Ноно кимна към Бренди и се усмихна.

— Заспа.

— Беше въпрос на време. — Роберто се изправи и погледна Бренди, която се беше свила в единия край на дивана. Брадичката й опираше в гърдите. Той я издърпа така, че да полегне. Ноно пъхна възглавница под главата й, а Роберто повдигна краката й на дивана. Бренди измърмори нещо; нослето й се намръщи, сякаш й се присънваше нещо неприятно.

Не, разбира се. Как да й се присъни нещо приятно? Беше преживяла няколко сътресения поред. Общо взето, денят беше ужасен.

— Вземи й мобилния, Ноно. Да не би да я събуди.

Ноно извади телефона от джоба й.

Роберто взе едно одеяло и я зави. Харесваше му да я гледа как спи в дома на Ноно със златна коса, разпиляна по тъмната калъфка на възглавницата. Сложи един кичур зад ухото й и се обърна към дядо си.

Ноно го гледаше с ръце на хълбоците.

— Приличаш на някоя италианска продавачка на риба — тихичко подхвърли Роберто.

— Да бе, да. — Старецът взе гарафата и още една бутилка вино и се отправи към кухнята.

Роберто затвори вратата. Седнаха на старата маса, деляха ги само чашите.

— Коя е тя? — запита Ноно.

— Едно момиче, с което се запознах.

— Хубаво момиче. Какво ще го правиш?

На моменти дядо му можеше да бъде адски рязък.

— Тя си ме набеляза. А аз се съгласих. А когато разбрах, че ми е адвокатка, за тогава ли питаш? — Роберто разпери ръце в типично италиански жест на примирение. — Какво да правя?

— Ти си луд: да я вземеш, докато си на работа.

— Още не съм се заел с работата, а ти трябваше да видиш израженията на Фосера, когато ги запознах. Те представа нямаха как да тълкуват ситуацията. — Роберто се засмя тихичко и наля две чаши догоре. Мъжете се чукнаха и отпиха. — Не знаеха да повярват ли, че ми е адвокатка. Не можеха да отлепят очи от нея. Няма да я излагам на опасност, Ноно, но ще я използвам, за да им замажа очите и те да не разберат какво всъщност става.

— Какво всъщност става?

— Съвсем скоро ще разберем. — Роберто погледна първо задната врата, после часовника си.

Който беше изчезнал.

— Върни ми го. — Протегна към дядо си шепа, пълна с дребни монети.

Ноно бръкна в джоба си. На лицето му разцъфтя усмивка.

— Хей, момче, ставаш добър. Не знаех, че си ме преджобил.

— Упражнявам се.

— Адски правилно. — Ноно му върна часовника. — За такава работа трябва да си най-добрият. Отново ми кажи защо си забъркал момичето.

Роберто си пое дъх и осъзна как дробовете му се изпълват с въздух, как гръдният му кош се издува, как кръвта кипва в жилите му, как го завладява непозната досега възбуда.

— Искам работата да мине като по вода. Искам да отмъстя за ръката ти. Искам да покажа на света какво мога. Искам копелетата, които ми парят под петите, да разберат с кого са се захванали. И искам тя да е с мен. Искам да е до мен.

Ноно бавно поклати глава в знак на разбиране.

— Момче, дълги години духът на Контини е бил погребан дълбоко в теб. Но сега го виждам. Ти си луд като всички нас.

— Не обичам да ме притискат в ъгъла.

— Ясно. А момичето ми харесва. — Ноно се втренчи мрачно в Роберто. — Сигурен ли си, че е тази, за която се представя?

— Не. Не съм сигурен. Би могла да е подставено лице на Фосера или по-вероятно на ФБР. — Нищо не беше изключено.

— Да, да. — Ноно потърка брадичка. — Според клюката Мосимо го е загазил.

— Защо да е загазил?

— Не притежава умения. Открай време го бива само да планира задачи и да изнудва хора, които да свършат черната работа. Доста време мина, откакто за последно направи голям удар. Носят се слухове, че по-младите стават неспокойни, гледат да се отцепят, захващат се самостоятелно с рекет, създават проблеми на улицата — побоища и грабежи. Голяма фамилия — голяма издънка. Още никой не е заловен, но май текат пазарлъци кой ще замести Мосимо.

— Чудесно. — Роберто се замисли за мъжете на масата в заведението днес. Кой от тях щеше да заеме мястото на Мосимо? Грег? Данте?

Не. Фико, мъжа с белезите от акне и проницателните, умни очи. Беше наблюдавал пререканието между Роберто и шефа си без емоции, сякаш не го интересуваше кой ще победи и кой ще загуби.

— Мосимо трябва да те принуди да му сътрудничиш и да изпипа цялата работа, иначе ще го изпратят в пенсия, независимо дали това му харесва, или не — каза Ноно. — Непременно да се погрижиш за момичето. Звярът, приклещен в ъгъла, е опасен.