Очевидно всички мъже от тази фамилия обичаха да „насочват“.

Както беше предрекъл Ноно, телефонът най-сетне престана да звъни.

— Вино? — Той вече наливаше три чаши от кристална гарафа.

Бренди забеляза следи от богатство, в които се долавяше нотка на запуснатост. Шлифован кристал и изтърбушен диван. Безчет книги с кожени подвързии и парно, чиито старомодни вентили съскаха неравномерно. Картина с маслени бои от Марк Шагал, която спокойно можеше да е оригинал, и сплъстен зелен килим. Стаята беше удобна, но занемарена — любима стая, в която доста се е поживяло.

Роберто потъна от другата страна на дивана и се изпружи — сякаш за пръв път можеше да се отпусне спокойно.

Ноно й подаде виното и тя видя ръката му. По кожата имаше белези, пръстите бяха вдървени, сякаш не можеха да се свиват. Злополука? Заради това ли се беше пенсионирал?

Ноно я изчака да отпие.

— Харесва ли ви?

— Великолепно е. — Руйно вино, което я сгря и остави в устата й после вкус на боровинки. По-добре да не се напива, защото умората ще я повали на този изтърбушен стар диван. Подобно на Роберто, топлината и уюта, които излъчваше домът на nonno, вече я бяха отпуснали.

— Заповядайте бисквитка. — Ноно й подаде чиния.

Бренди загриза една бисквитка. Съвършенство. Ваниловото ухание и бадемовият вкус на ронливо маслено тесто изпълниха главата й, опияниха я с богатство на аромати — идеше й да грабне целия поднос и да види сметката на всички бисквити.

— Това е най-божественото нещо, което съм опитвала. Кой ги е приготвил?

— Аз. Пенсиониран съм, жена ми почина, затова все гледам да съм зает. — Очевидно доволен, Ноно подаде една чаша на Роберто, взе своята и се настани на фотьойла пред телевизора. Там се изтегна, подпря петите на износените си ботуши на една табуретка и им се ухили.

— Моето момче. То ще се оправи с бизнеса. Развива се добре и има сръчни пръсти. — Той размърда пръстите на здравата си ръка и й се усмихна хитро. — Това знаете ли го?

Бренди се изчерви.

— Ноно. — Роберто изгледа укорително дядо си.

Ноно невъзмутимо продължи да им се хили.

— Роберто е прекалено висок и едър, за да се превърне в наистина велик крадец на бижута. Един професионалист трябва да умее да се скрие на много малка площ, да се промъква незабелязано в спалните. Но майка му не ме послуша, когато се влюби, да-а.

— Графът също ли е висок? — Бренди се обърна и насмешливо погледна Роберто.

Той седеше абсолютно неподвижно, фиксирал леден поглед върху своя дядо с ярост, която сякаш изсмукваше въздуха от стаята.

Ноно отметна ръка, все едно парираше удар.

— Роберто, честна дума, не знаех!

Роберто не спираше да го гледа яростно.

— Честна дума. Ти си любимият ми внук. Щях да ти кажа, ако знаех.

Роберто кимна рязко.

— Добре. Вярвам ти.

Какво се беше случило? Какво толкова беше казала? По-скоро… какво беше казал Ноно?

Пред очите й Роберто отново стана кротък като агънце.

— Днес се натъкнахме на клана Фосера. Мосимо ти изпраща поздрави.

— Да гори в ада дано. — Той вдигна чаша към внука си, който отговори на поздрава. Навеждайки се напред с напрежение, което учуди Бренди, Ноно запита: — Видя ли пръстена?

— Носи го на кутрето си.

— Дръзва. — Ноно присви устни.

Бренди си спомни пръстена на Мосимо — малък, стар, от масивно злато, обаче цветът на изумруда беше фантастичен. Очевидно той беше обект на някакво съперничество и Бренди усети, че е притисната между чука и наковалнята. Благодарение на родителите си добре познаваше това усещане.

— Той най-безсрамно ми се похвали с пръстена. — Роберто се усмихна неприятно. — Намекнах му за в бъдеще да бъде по-внимателен.

— А ти откъде си се научил да правиш това? Имам предвид номера с китката.

— Графът е голям богаташ. Занаятът на дядо ми е бил краденето на бижута. — Роберто отпи от чашата си. — Като бях малък, ми се видя добра идея да усвоя елементарна самозащита.

Тя бе понаучила нещичко за характера му, затова попита:

— Колко елементарна?

— Умница сте вие — кимна й Ноно. — Внукът ми има черен колан четвърта степен по жиужицу и втора степен по карате.

— О!

— Ама и тебе си те бива, Роберто. Предизвика ли Мосимо? — Ноно отпусна глава на облегалката и се взря във внука си. Тъмните му очи блестяха изпод сведените клепачи. — Мислех, че ще се правиш на страхопъзльо.

— Установих, че ролята не ми е по вкуса.

Ноно гръмко се изсмя.

— Адски си усложнил задачата си.

— Какво е животът, ако не низ от трудности, които трябва да се преодолеят? — Роберто протегна ръка в толкова типично италиански жест, че Бренди изпита усещането, че се е пренесла на Ботуша.

— Много вярно. — Ноно ласкаво се усмихна на внука си. — На дивана до вас, Бренди, виждате моя единствен внук, единственото дете на моето единствено дете. Ние, от рода Контини, крадем, но само от богатите.

На устните й разцъфтя неудържима усмивка.

— Да, да, истина е! Ние сме италианските робинхудовци. Помагаме на бедните, застъпваме се за правдата и от поколения наред сме известни с нашата страст, с нашия живот, с нашите безразсъдни решения, с нашите танци, с нашето пиене, с нашата смелост… с нашите любови. — Той вдигна чаша в поздрав към предците си. — Но Роберто беше такова едно сериозно момче, което израсна навъсен, отговорен мъж — и аз се гордеех — та как иначе! Но си мислех, че кръвта на Контини най-сетне е отстъпила на цивилизацията. Обаче не. Тя само е тлеела в жилите на момчето ми и е чакала условията, които да го превърнат в мъж, луд и безразсъден като нашия родоначалник, като стария Чироко!

Противоречивите чувства към Роберто и умората лишиха Бренди от всякакъв такт.

— Значи той е навъсен и отговорен крадец на диаманти? Тук нещо куца! — Тя си прехапа езика. Нямаше значение колко е разочарована от Роберто, не биваше да си го изкарва на приятния старец, който обичаше внука си и й поднесе вино и бисквити.

— Ще разбиеш сърцето на моя nonno, като се изказваш по подобен начин за семейния занаят — захили се Роберто и докосна с показалец мекото на ухото й.

Бренди рязко се дръпна.

— Щом те чака процес, явно не си усвоил кой знае колко добре семейния занаят.

Ноно се изкикоти и започна да се пляска по коляното.

— Тя те закова!

Старецът изобщо не беше засегнат, затова Бренди се разгорещи.

— Би трябвало да оставиш незаконната дейност на професионалисти като Мосимо.

Смехът на Ноно секна.

— Хей, Роберто, ти не предупреди ли очарователната и красива Бренди?

— Да. Тя твърди, че щяла да постъпи както намери за добре.

Двамата мъже я изгледаха така, сякаш не бе особено умна.

Ноно изцъка укорително с език.

— Ноно, надявах се, че ще покажеш на Бренди част от триковете си.

Ноно се взря във внука си и полекичка кимна.

— Да, разбира се.

На Бренди каза:

— Разбира се, аз съм немощен и не съм пъргав както някога. Ще простите непохватността на стареца, нали?

Бренди се досети, че ще я смаят, но какво да се прави? Налагаше се да участва в играта.

— Какво да правя?

— Изправете се. — Ноно също се изправи и с ръце върху раменете й я насочи към прозореца. — Ето така. Оттук светлината е най-добра, за да ме наблюдавате. Трябва да си носите часовника. — Той й подаде един тимекс на кожена каишка.

Бренди зяпна. Часовникът беше досущ като нейния.

Той беше нейният.

— Сложете си го — нареди Ноно.

— Но аз бях с него. — Значи го беше свалил от китката й, докато я е отвеждал към прозореца.

Роберто се ухили.

— Браво, Ноно. — Тя закопча тимекса. — Бива си ви.

— Поласкан съм, но вие няма с кого да ме сравнявате, нали така? Нали? — Той й подаде пръстена, който Тифани й беше подарила по случай дипломирането.

— Как го направихте? — Беше го свалил от пръста й!

— Виж си часовника — посъветва я Роберто.

Бренди си погледна китката. Тимексът го нямаше.

Ноно пак й го връчи.

— Брей че лесно се губят такива неща — весело я предупреди той. — Ето на. Загубила сте си ключовете.

Те би трябвало да се намират в джоба на сакото й.

— И мобилния си.

В другия й джоб.

— Виж си часовника — повтори Роберто.

Нямаше го. Отново. Зави й се свят.

— Как го направихте? — повтори тя. Прибра ключовете и мобилния обратно по джобовете. Закопча си часовника без особена надежда, че ще остане на китката й.

— Това нищо не е — скромно призна Ноно. — Трябваше да ме видите преди.