— Искат да им помагаш, нали? — Тя наистина схващаше бързо. Стисна рамото му: — Роберто, те искат да откраднеш нещо, а хванат ли те отново, ще ти лепнат доживотен затвор и даже най-талантливите адвокати няма да успеят да те измъкнат. — Тази мисъл й беше непоносима.

— Тържествено обещавам, че с нищо няма да застраша работата ти и че няма да изпълнявам никакви поръчки за клана Фосера. — В дълбокия му глас прозвуча искреност, а черните му очи обещаваха много, много повече.

— Разчитам на думата ти, понеже… Чакай! — Лимузината пъплеше по тесните улици на стар квартал. — Къде ме водиш? — И защо сърцето й подскочи при мисълта, че Роберто ще я замъкне в леговището си, за да се позабавлява с нея още един път?

— Реших, че ще ти е приятно да се запознаеш с дядо ми.

— О, така ли. — Колко приземяващо. Той не я отвеждаше в леговището си.

Колко ласкателно. Искаше да се запознае със семейството му.

Колко глупаво. Не ставаше въпрос за среща със семейството му. Даже не ставаше въпрос за попечителството, което изискваше двамата да не се отделят един от друг. Ставаше въпрос единствено и само за неговото удобство. Не му се занимаваше да я връща в апартамента й. Беше дотолкова незначителна, че той просто я влачеше насам-натам като допълнителен багаж.

Тя свирепо се нахвърли върху наденицата. Която беше много вкусна, по дяволите!

— Ще харесаш дядо. Добър човек е; вярно, пада си малко ексцентрик, но ако на неговата възраст не можеш да бъдеш ексцентрик, какъв е смисълът изобщо да живееш? — Роберто също довърши наденицата си, както и двете порции пържени картофи.

— И? — Тя зачака продължението.

— И е крадец на бижута.

Ясно. Продължението се оказа достойно за трилър.

— Тогава защо мислиш, че ще го харесам? Симпатични са ми честните хора. Хората с морална отговорност, които не крадат за удоволствие. — Тя нарочно се държеше обидно.

Но Роберто само се ухили от ухо до ухо.

— Той не е крал за удоволствие. Такъв е бил семейният бизнес. Родът Контини…

— Контини?

— Роднините ми по майчина линия са Контини. Те поколения наред са крали от богатите. Произхождаме от Северна Италия, от планинските проходи. Навремето предците ми са обирали пътниците, на които им прилошавало от спускането.

— Колко героично — саркастично се заяде Бренди.

— Бедността те учи да вземаш каквото можеш.

Бренди едва ли би тръгнала да спори. Отлично знаеше какво причинява бедността. Помага ти да развиеш галопираща амбиция и превръща успеха не в избор, а в задължение.

— Ноно е легенда. Той има невероятно лека ръка. Ще те предупреди какво ще направи, после ще ти измъкне портфейла, часовника, обиците, носната кърпичка, ключодържателя. Виждал съм го да вади шофьорската книжка на една жена от портфейла в закопчаната й с цип чанта, а на всичкото отгоре, след като приключи, дръпна ципа обратно.

— Значи е джебчия.

— Не, това би било прекалено лесно за него. Не би открил предизвикателство. — Роберто гордо се ухили. — Той е крадец на бижута с международна известност. Като по-млад е бил апашът; човекът, който физически е задигал скъпоценностите. Обезопасявал е алармата, преди тя да се обади. Бил е призрак; човекът, наеман за големите обири, а накрая се е превърнал в човека, който планира големите обири.

Бренди се ненавиждаше, че любопитства, но трябваше да знае:

— Ти с това ли се занимаваш?

— Неприятно ми е да обръщам гръб на традициите — добродушно отвърна той.

Тя се взря в ръцете му — с дълги, широки длани, способни да докарат една жена до екстаз…

— Много те бива в краденето.

— Да, така е, Бренди. Само че… — Строгият му тон я накара да го погледне в очите.

И моментално да съжали. За пръв път от онези нощи в хотелския му апартамент той се фокусира върху нея с неподправен чувствен умисъл.

— Никога не съм взимал от теб нещо, което не си готова да дадеш.

— Ако не си забравил, аз ти направих офертата. — Тонът й беше разумен, но лицето й пламна.

Тя също не бе забравила уикенда, но оттогава той не й беше налитал така. Не беше направил нито една интимна забележка. Изглеждаше готов да се преструва, че връзката им е и винаги е била изцяло професионална. Бренди малко се беше подразнила, че му е толкова лесно да игнорира случилото се помежду им, но също така изпитваше благодарност. Неловко щеше да се получи, ако трябваше да отблъсква авансите му — току-виж не устояла…

Разбира се, друго щеше да е, ако бяха прекарали дълго време заедно. Официално тя се запозна с него едва тази сутрин. Това време само й се струваше дълго.

Трябваше да се изяснят.

— Да, ти много точно описа нещата. Бях сърдита на Алан. Исках да си отмъстя и си отмъстих чрез теб. Вероятно се чувстваш използван и омерзен, за което съжалявам. Знам, че не биваше да постъпвам по този начин, но направих такива саможертви заради него, а той… просто ме обвини, че не са били достатъчно. Бях се озлобила истински. Разбираш ли? Когато ти предложих секс, това беше чисто и просто отмъщение.

Роберто улови ръката й в длани, поднесе я към устните си и я целуна, сякаш миризмата на кисело зеле, пържен лук и наденица с чесън не можеше да го стресне… стига този мирис да идваше от нейната кожа.

— Прелестно създание, използвай ме колкото често пожелаеш.

Четиринадесет

Когато Роберто я нарече „прелестно създание“ с онзи италиански акцент, Бренди мислено се приготви да го атакува с ароматизирани свещи, свежи цветя и с… О, господи, какво обичаха мъжете? С шевролет „Номад“ от петдесет и шеста година, който имал (така беше чувала) огромна задна седалка, която се разгъвала.

Той отново й целуна ръка и бодро рече:

— Пристигнахме.

Докато й помагаше да излезе от колата, Бренди се огледа наоколо. Намираха се в работнически квартал, покрай улицата се редяха двуетажни тухлени къщи. От тротоара до вратите се простираха високи стълбища. Една бабка надникна иззад дантелените пердета към лимузината, Роберто и Бренди.

— Това е госпожа Чарлтън. — Роберто й помаха весело с ръка. Хвана Бренди под мишница и й помогна да се изкачи по стълбището. — Да не се подхлъзнеш на тази буца лед!

Възрастният мъж, който ги пусна да влязат, приличаше на карикатура на типичния италианския дядо от снимките. Дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото му. Оредялата му бяла коса стърчеше нагоре и се развяваше на вятъра. Кафявите му очи блещукаха. На ръст беше около метър седемдесет и пет и за разлика от внука си имаше много изискана фигура.

— Бързо, влизайте. Навън е същински хладилник. — Той затвори след тях и те се озоваха в смътно осветено тясно преддверие с врати към другите помещения и стълбище за втория етаж. Дядото метна палтата им на един стол. С широка усмивка, която разкри здрави бели зъби, той улови внука си в юнашка прегръдка.

Роберто сърдечно го потупа по гърба. Двамата мъже се целунаха по бузите с такава обич, че Бренди се просълзи.

Божичко, наистина трябваше да се обади на майка си. Беше се затъжила да си изплаче душата на близък човек.

— Кое е това прелестно създание?

Още веднъж прелестно създание, произнесено с разкошен италиански акцент. Току-виж се пристрастила.

— Това е госпожица Бренди Майкълс, моята адвокатка — гордо я представи Роберто.

Току-виж и към това се пристрастила.

— Бренди, това е моят nonno Серджо Контини.

— Виж ти, Бренди. Какво опияняващо име! — Господин Контини също я прегърна и я целуна по бузите. — Колко красива жена си ти. И толкова висока. Добре дошла в моя дом.

— Благодаря ви, господин Контини. — Той миришеше на сапун и вино, беше як и жилав, а акцентът му беше досущ като на Роберто. Обзалагаше се, че госпожи и госпожици се редят на опашка пред вратата му.

— Наричай ме Ноно. — Телефонът настоятелно се раззвъня. Възрастният мъж не му обърна внимание. Хвана я под ръка и я отведе в дневната, декорирана със завеси от кафяв брокат, черно-бели снимки и покривчици от жълтеникава дантела. — И тъй, как се запозна с моя Роберто?

— Срещнахме се на едно парти, но всъщност работим заедно по неговото дело. — Тя хвърли поглед на безжичния телефон край златния фотьойл. Той все така звънеше.

А nonno все така не му обръщаше внимание.

— Точно така; той каза, че сте му адвокатка.

— Една от цял екип адвокати — увери го Бренди. — В лицето на „Макграт и Линдоберт“ вашият внук е намерил експертна защита.

Телефонът звънеше ли, звънеше.

— Моето момче го е загазило. — Ноно строго се взря в Роберто, а после лицето му разцъфна в усмивка. — Но ще се измъкне.

— Ноно. — Гласът на Роберто съдържаше предупреждение.

— Не, не. Аз съм дискретен. Аз нищо не казвам.

Телефонът се скъсваше да звъни.

— Ноно, няма ли да вдигнеш? — попита най-накрая Роберто.

— Това е госпожа Чарлтън, старата клюкарка. Телефонът ще иззвъни още пет пъти и ще спре. Слава богу, че е студено, иначе тя щеше да довтаса тук, за да се запознае лично с нашата прелестна малка адвокатка. — Ноно й се усмихна. — Седнете. — Постави ръка на рамото й и така я избута на кафявия диван, че старите седалки хлътнаха.