Келнерката се отправи към масата им с подносите.

— Рано или късно, Мосимо, някой здравата ще ти се ядоса и ще го отнесеш. — Тонът на Роберто бе толкова вглъбен, че изминаха няколко мига, докато членовете на клана Фосера да разберат с какво ги заплашва.

Рики и Дани се изправиха рязко и столовете им се блъснаха в стените.

Келнерката се отдръпна и улови за ръката Бренди, която понечи да тръгне към тях.

— Спокойно. Спокойно. — Мосимо махна на хората си да седнат обратно по местата си. — Няма причини да се заплашваме. Тук всички сме приятели. Ще се спогодим.

Тоягата и моркова. Доходоносната търговия с крадени скъпоценности в Чикаго се изплъзваше от ръцете му и от отчаяние Мосимо бе готов на всичко, независимо колко рисковано. Точно както Роберто се надяваше.

— Стародавна дружба свързва нашите фамилии. Векове наред разбойниците от родовете Фосера и Контини са действали съвместно. — Мосимо показа на Роберто сплетените си пръсти. — Едно обединение сега ще е в рамките на традицията.

— Не съвсем. — Роберто положи длан на масата. — Фосера не знаят що е отговорност.

Рики и Дани отново скочиха.

Роберто също. Той сложи и другата си длан върху масата и се приведе към Мосимо:

— Пуснали сте ми например две куки по петите. Тъпо е и държа това да престане.

— Никой от моите не те следи. — Мосимо успя да изтипоса някакво учудване.

Роберто изведнъж сграбчи китката на Мосимо и я изви.

— Откачи ми опашката!

Мъжете заръмжаха вкупом.

Роберто усети до врата му да се допира хладен метал.

Той нарочно спря погледа си върху пръстена на кутрето на Мосимо. Пръстенът беше толкова стар, че заврънкулките върху златния обков се бяха поизтрили. Камъкът, изумруд със съвършен наситенозелен цвят, не беше шлифован, а заоблен и полиран. Този пръстен…

Не искаше да си дава вид, че гори от нетърпение да приеме задачата, но не бе очаквал такъв бурен прилив на чувства при вида на дядовия си пръстен. Прииска му се да извие врата на Мосимо. Вместо това изви китката му. Без да се оглежда, Роберто изсъска:

— Кажи на кучия син да свали пистолета, иначе ще се наложи докторите да изрежат пръстена от счупеното ти кутре. Ще бъде справедливо, нали?

Кръглото лице на Мосимо се беше оросило с пот.

— Прибери оръжието. Diavolo, Дани, прибери го, преди да са те видели ченгетата. Не е необходимо целият град да развява имената ни!

С крайчеца на окото си Роберто видя как Дани пъхна пистолета под ризата си. Така.

— А сега, Мосимо, кажи на хората си, които ме следят, да се разкарат.

— Не съм ти слагал опашка. Но щом искаш, ще разкарам досадниците. Мога да се справя. — Мосимо изпитваше болка, така че може би казваше истината.

А може би лъжеше, проклетникът му с проклетник.

Роберто предизвикателно се взря в подлите малки очички, давайки му да разбере, че има насреща си достоен противник.

— Много се извинявам за несправедливото обвинение. Трябваше да се досетя, че ти, отколешен приятел на фамилията, няма да прибегнеш до една толкова презряна практика. — Роберто го пусна. — А аз лично ще се заема с ония двамата.

— Ако искаш, да ти помогна — предложи Мосимо.

— Няма нужда. — След една усмивка, разкриваща всичките му зъби, Роберто се обърна към Бренди.

Тя бе затворила телефона и сега се взираше в него изненадано.

И как иначе. Мислеше го за дилетант, за италиански граф с крадливи пръсти, не за мъж, способен на насилие.

Той й подхвърли шлифера:

— Облечи го.

Тя се подчини. Докато си завързваше колана, пръстите й трепереха.

Роберто даде бакшиш на суетящата се келнерка, заръча й да опакова надениците с гарнитурата в хартиени пликове, а на Мосимо благодари за обяда.

— А какво ще стане с работата? — попита Мосимо, докато си разтриваше китката. Беше загубил престорената си сърдечност. Изглеждаше такъв, какъвто си беше — гнусен, злобен крадец без капчица финес.

— Ще държим връзка.

Тринадесет

Нежно, ала твърдо Роберто улови Бренди и я побутна към вратата.

Бренди беше раздвоена. Искаше недвусмислено да заяви, че не й е приятно да се отнасят с нея по подобен начин. Същевременно нямаше търпение да излезе от ресторанта, преди някой да е пострадал. Например тя. Или той.

— За какво беше всичко това? — попита го шепнешком.

— Спор кой ще плати гощавката. — Роберто награби пликовете с храната от келнерката.

— Вие, мъжете, винаги ли вадите пищови, когато се стигне до спор? — Бренди се огледа назад. Всички Фосера се бяха изправили на крака и наблюдаваха с присвити очи тръгването им.

Тя отново се загледа пред себе си. Между лопатките я засърбя. А може би се дължеше на студената пот, която се стичаше по гръбнака й?

— Как мина разговорът с „Макграт и Линдоберт“? — попита Роберто небрежно.

— Разговорът с… Ох! С Глен Силвърстийн. — Как бе възможно да й задава въпроси за такива делнични неща, когато всеки момент можеше да ги застигне някой куршум? — Иска да го държа в течение, като му се обаждам на всеки два часа.

Роберто отвори с рамо вратата.

— Сериозно? И какво смята, че ще постигне?

— Ако не се лъжа, целта му е да ме тормози. — Изпита удоволствие от студения въздух след задушаващата атмосфера — а може би беше просто облекчение? Бренди дълбоко вдиша.

Колата не се виждаше никъде.

— А сега в каква посока ще вървим? — саркастично попита тя.

Роберто отвори телефона си:

— Нюби, готови сме.

Бренди се дръпна по-далеч от прозорците на закусвалнята. Оръжия. Тези типове бяха въоръжени. Баща й имаше ловна пушка. Като се изключи това, целият й опит с бойните оръжия се свеждаше до филмите на Стивън Сегал, които бе изгледала с Алан, и то насила. Знаеше, че е наивна, ала никога не беше виждала пистолет, използван за сплашване на човек. На човек, когото познава. На човек като Роберто.

Хвърли му кос поглед.

Той изглеждаше невъзмутим и Бренди осъзна, че по време на цялата сцена той излъчваше авторитетност. Онези биячи можеха да го размажат, можеха да го убият, но той надделя в ситуацията.

Кой бе той? Крадец на диаманти? Гангстер? Или просто граф?

Роберто я отведе до входа на съседната сграда. Избута я до стената, за да я пази от вятъра, и й връчи пликовете.

— Не мърдай оттук.

И хукна — затича като състезател по писта, а не като италиански граф/крадец на диаманти в делови костюм.

А онези двамата, които ги следяха от съда, сега се шляеха на ъгъла и щом Роберто ги подгони, удариха на бяг. Сякаш бяха виновни за нещо.

Роберто заобиколи ъгъла.

Изчезна от полезрението й.

По дяволите! Беше го загубила!

Без да мисли повече, Бренди също затича. Задъха се на ледения вятър. Сърцето й туптеше бясно заради студа, препускането, страха, че той се е изплъзнал от попечителството й.

Сви зад ъгъла. Роберто и двамата мъже не се виждаха никакви. Тя се взря напрегнато. Чувстваше се безпомощно и глупаво… разтревожена за безопасността на Роберто.

Защо? От къде на къде ще се тревожи за него? Трябваше да се тревожи как ще се върне при съдия Найт и ще му признае, че е загубила Роберто Бартолини. От „Макграт и Линдоберт“ също нямаше да бъдат във възторг.

Притесняваше я и това, че Роберто ще си докара неприятности. Още неприятности. Че ще пострада.

Каква глупачка беше само. Представа нямаше какви ги върши Алан. Не знаеше какви са търканията между Роберто и клана Фосера. А Роберто… щом решеше, че е разбрала що за личност е, той се променяше неузнаваемо.

Нещо по-лошо: на фона на душевните й терзания се прокрадваше мисълта, че наденичките ухаят невероятно апетитно.

Как можеше да мисли за храна в такъв момент?

Очевидно я биваше единствено в яденето.

О, и в секса. Знаеше, че я бива в секса. През уикенда беше накарала Роберто да се моли.

Продължи нататък по улицата, мъчейки се да се стопли, като го търсеше, надяваше се…

Той внезапно изникна иззад ъгъла.

— Какво правиш тук? — Стисна я отново за ръката и я спря. В този момент Нюби изникна с лимузината и Роберто я забута към колата.

— Няма ли да спреш да ме буташ? — озъби се тя.

— Насочвам те. — Той не изчака шофьора да излезе и да й отвори вратата. Лично я „насочи“ вътре. Отпусна се на седалката до нея, затвори вратата и колата потегли.

— По дяволите, Бренди, казах ти да не мърдаш.

— Много мразя да ми казват какво да правя. — Беше й омръзнало да се разпореждат с нея, да я побутват и да я използват като изкупителна жертва.

Сигурно нещо в решително извитите й устни му подсказа, че е прекалил, защото промърмори само: