Ако той вземеше да държи такъв тон на майка си, щеше да изяде един по врата.

— Отличната диплома от „Вандербилт“ щеше да ми извоюва място в коя да е реномирана кантора. Но колегите ми предпочитат да ме оплюват, нали? Особено при положение че още не са работили с мен.

Тя беше адвокат! Млад адвокат с отлична диплома от един от водещите юридически факултети в страната.

Само дето… само дето… огромните й сапфири бяха истински, а роклята — висша мода. Нали каза, че никога няма да си я сложи отново? Такова нехайно отношение към толкова скъпа дрешка винаги означаваше, че семейството има пари.

Не че произходът от заможна фамилия изключваше успеха със собствени сили, но богатство в съчетание с хубост означаваше, че тя няма стимул да се изкачи на върха… и че той е надуто магаре. Роберто произхождаше от привилегирован род, Господ го бе дарил с красиво лице и на трийсет и две години той бе успял. Всъщност преуспял.

А когато късметът му се обърна, беше сторил необходимото, за да излезе на верния път. Точно сега плащаше жестока цена, но си струваше.

Но Бренди работеше за „Макграт и Линдоберт“.

Той извърна погледа си от нея. Трябваше да откъсне очи от нея. Налагаше се да помисли, а това бе невъзможно, докато силуетът й се очертаваше в прозорците с всичките си падинки и възвишения, които го зовяха.

Знаела ли е Бренди кой е, когато го прикани със знак? Беше осведомена за името му. Със сигурност е научила причината за неговата известност. Снимката му обиколи всички вестници.

Но очевидно току-що се бе преместила в Чикаго. Ако се е занимавала с разопаковане на багажа, ако е нямала вода, ако е нямала интернет, съществуваше шанс да не е чувала за него. Може би мълвата на партито не беше стигнала до ушите й. Ако това бе вярно и тя държеше на работата си в „Макграт и Линдоберт“, тогава снощи и двамата бяха сгафили.

Да й каже ли?

И какъв е смисълът?

Злината беше сторена.

Нямаше връщане назад.

Защо да не се насладят един на друг и да не понесат последиците, когато му дойде времето?

На логиката ли се градеше това решение, или на желанието? Когато Бренди се сбогува и затвори, Роберто с бавни крачки тръгна към нея. Все едно. Нищо нямаше значение… стига да я има още един път.

Сграбчи я за кръста изотзад.

— Удължавам поканата си да ми гостуваш за през уикенда.

Гръбнакът й се стегна. Щеше да му откаже.

Но той имаше сили, за които тази piccola tesora2 даже не предполагаше.

Разгърна робата й, прокара длани по бедрата й и спря на златния мъх, който едва покриваше срамните й устни.

Дъхът й секна.

Роберто леко приклекна, притисна се плътно в нея и й прошепна в ухото:

— Не съм ти показал какво умея с… език.

— Напротив. — Тя се закашля. — Показа ми.

— Има повече. Много — той плъзна език по раковината на ухото й — повече.

Бренди не беше лесна. Опитваше се да разсъждава. Да удържи решимостта си да си открадне само една нощ.

— Трябва да си разопаковам багажа — немощно възрази тя.

— Можеш да се прибереш в студения си апартамент със замръзналите тръби и да се заемеш с багажа — работа, която няма да ти избяга — или да прекараш уикенда с мен — на топло. Ще бъдеш разгорещена, обгрижвана… и обичана. — Той разтвори сърцевината й и нежно бръкна вътре, докосвайки я където трябва, карайки я да се разтопи. — Ще ти покажа такива наслади, за каквито не си подозирала. Ще припаднеш от блаженство. Непрекъснато ще се усмихваш. Хайде, cara, бъди моя за още един ден.

Телефонът й отново зазвъня — редица пронизителни сигнали. Бренди още го стискаше в шепа, но сега го гледаше, като че ли не разбираше какво трябва да направи. Поклати глава, сякаш излизаше от унеса си, и го постави до ухото си.

Accidenti!3 Почти я беше навил.

— Здрасти, Ким. Всичко е наред. Да, направих го. — Тя се заслуша. — Знам, но грешиш. Беше невероятно. Надмина всичките ми фантазии. Всъщност — тя продължително изгледа Роберто през рамо — ще трябва да ти се обадя в понеделник, защото ще прекарам уикенда с него.

* * *

Докато вървеше по коридора към новия си апартамент, усмивката на Бренди не слизаше от лицето й. Беше неделя. Неделя вечер. Бе прекарала почивните дни в обятията на мъж, който я докара до безпаметност. Роберто беше всичко, което една жена можеше да си пожелае — здрачна чувственост, секси акцент, изсечено лице, мускулесто тяло, опитни ръце — а най-хубавото бе, че никога нямаше да го види отново.

Усмивката й трепна.

Никога няма да го види отново.

Но нали така искаше? Бренди въздъхна, защото този мъж й бе доставил невъобразима наслада. Щеше да тъгува за гладните му очи, докато той вървеше от банята към спалнята и от спалнята към хола.

Позабави се, докато открие ключа си.

Облечен, той бе разкошен. Съблечен, беше…

Преди да продължи мисълта си, вратата зейна на панти.

Един безкрайно дълъг миг Бренди гледаше, без да разбира. Сигурна беше, че е заключила. Огледа бравата и видя, че ключалката е разбита.

В апартамента й явно е било проникнато с взлом.

Зашеметена, тя побутна вратата и се ококори. Ръцете й увиснаха безпомощно.

Възглавниците на новия й диван се въргаляха по пода. Всичко бе посипано с накъсани документите. Кашоните с багажа й бяха отворени, а съдържанието им — изсипано на пода. Чашите в шкафа бяха натрошени на сол. Върху кремавата стена бе оставено размазано послание с червена боя: „УМРИ КУЧКО“.

А драконът й… Бренди простена и се втурна вътре. Коленичи край зелените парчета и нежно докосна острите ръбове. Толкова години беше опазила дракона си без драскотина по него. Разнасяше го от дома, където бе живяла с родителите си, до все по-малки и по-малки апартаменти, после до спалнята в колежа, после в университетското общежитие… а сега някой беше дошъл и го беше счупил.

Тя се втренчи невярващо в бъркотията. Била е обрана. Как можа толкова глупаво да влезе? Ами ако престъпникът още бе вътре?

Изтича обратно в коридора и набра полицията.

Девет

— Бих могла да изтъкна, госпожице Майкълс, че е доста неразумно да закъснявате на първия си работен ден. — Госпожа Пеликан стоеше начело на конферентната маса, подчинените й бяха събрани около нея. Укорът бе отправен, когато Бренди се промъкна през вратата.

— Няма проблем, когато господин Макграт е най-добрият приятел на семейството ти — гнусно подметна Санджин Пател.

Бренди се сети колко приятно се държеше той в петък вечер, когато се надяваше да я свали, но реши, че един силен шамар по красивото му лице сега е извън темата.

— Извинявам се, госпожо Пеликан. Апартаментът ми е бил нападнат от вандали. Полицията си тръгна около полунощ. Ключарят си тръгна в един. А аз трябваше да разчистя, за да мога да стигна до леглото си. Не успях да си легнах преди три. Тази сутрин се обадих, за да предупредя, че ще закъснея. — Беше оставила съобщението на Шона Милър с ясното съзнание, че то никога няма да бъде предадено.

— Можеше да изпратиш имейл — намеси се Санджин.

— Счупили са лаптопа ми. — Не го бяха откраднали, а потрошили.

— Съжалявам. — Гласът на госпожа Пеликан прозвуча искрено. — Лошо начало в нашия хубав град.

Вашият хубав град, в който на човек му измръзва задникът.

— Какво казаха полицаите?

— Според тях охраната в блока всъщност е много добра. Домоуправителят ме затрупа с извинения. — До степен, че уреди неговият застрахователен агент да заснеме днес щетите и изпрати фирма, която да почисти. Ерик не желаеше другите му наематели да имат причини за безпокойство. — Даде на полицията видеолентата от камерите на входа. Там ще я проучат и ще видят дали не познават извършителя, но обикновено в такива случаи излиза, че някой наемател се е показал „любезен“ и го е пуснал.

— Какво е било откраднато?

— На пръв поглед нищо не липсва. — Някак си това правеше положението по-лошо. Притесняваше я, че някой от чиста злоба е обърнал наопаки нещата й, нарязал е с нож новия й диван, изпразнил е чекмеджетата й и кашоните, които още не бе разопаковала. Изглеждаше, че вандалщината е на лична основа.

Снощи, след като всички тръгнаха, Бренди се беше опитала да поспи, но щом почнеше да се унася, рязко се разбуждаше. Лежеше в мрака с широко отворени очи и чакаше да чуе тихия звук от стъпки или да види тъмна сянка на прозореца.

— Можехте да си останете вкъщи, госпожице Майкълс. — Госпожа Пеликан намръщено огледа Бренди. — Може би е най-добре да се приберете.

Очевидно Бренди не бе скрила добре с коректора тъмните кръгове под очите си.

— Разбира се, благодаря ви, госпожо Пеликан. Но аз с нетърпение очаквам да заработя с вас и вашия екип и не бих желала да пропусна първоначалното обсъждане на това вълнуващо ново дело. — Тя стискаше куфарчето в потните си длани и се надяваше, че поддържа някакво подобие на професионализъм, и не звучи като абсолютен неудачник.