Облечен, той създаваше впечатление, че е висок и здрав, ала костюмът криеше жилестите мускули, плоския корем с плочки, яките мишци. Този мъж бе превърнал тренирането в изкуство и това я изненада. Повечето мъже, които се упражняваха толкова упорито, обожествяваха телата си и не им оставаше време да се възхитят на някоя жена.

Роберто бе насочил цялото си внимание към нея. Беше страшничко да си фокус на толкова много внимание. Страшничко… и вълнуващо.

— На път за тук си втълпявах, че очите са ме излъгали. Че няма начин да си толкова разкошна, колкото те помнех. Но ти… с тази златна коса, събрана високо, и червената коприна, галеща възхитителните ти извивки… — Роберто се усмихна и на бузите му се образуваха дълбоки трапчинки. — … и тези фриволни токчета, приличаш на римско пиршество.

— Нима? — Странно как премръзналите й крака се стоплиха под слънцето на похвалите му.

Той я върна във времето, когато тя беше на осемнайсет, в колежа и тъкмо осъзнаваше какъв могъщ сексапил притежава. Тифани й беше казала, че младостта е най-големият афродизиак, но едва когато видя как момчетата от горните курсове й се точат и едно по едно безуспешно се опитват да я впечатлят, разбра, че майка й е била много права.

После срещна Алан, разумния избор, и постъпи както трябва. Прие неговото предложение. Излизаха заедно четири години и за това време някак неусетно тя забрави какво е да превърнеш някой мъж в свой роб само с усмивка. Превърна се в прозаична и почти уморена жена.

Сега Роберто я милваше с дълбокия си глас, казваше й, че е разкошна и тя му вярваше.

Спомнила си плановете за прелъстяване, тя се изтърколи по гръб и се изтегна грациозно. Ръцете й образуваха арка над главата, а гърдите й почти — почти! — се изтръгнаха от роклята.

Роберто остро си пое дъх. Балсам за душата й.

Тя разкопча шнолата и разтърси глава. Изрусените кичури се посипаха по раменете й.

Не го видя да се движи, но ето че изведнъж той се озова коленичил до нея.

— Ти си римски пир и вече съм убеден, че аз съм победителят гладиатор. — Топлият, наситен тембър на гласа му се бе променил. Бе станал гърлен от отчаяние. От нужда. Той улови главата й в шепите си и я целуна — с грубо желание, с нежна ярост.

Къде се беше научил да целува така — с идеалния натиск върху устните, с език, който толкова опитно изучи устата й, че между краката й се разля топлина? Той вдигна устни, а тя стегна бедрата си, опитвайки се да съхрани усещането.

Но Роберто целуна клепачите й, засмука ушенцето й и нежно го захапа. Тя изохка и се задърпа.

— Заболя ли те? — промърмори той. Когато не получи незабавен отговор, Роберто се отдръпна, наплюнчи пръста си и го прокара по долната й устна. — Скъпа, трябва да ме инструктираш. Целта ми не е да те нараня. Да те дразня, да те възбуждам, да те накарам да заплачеш от екстаз. Никога да не ти причиня болка.

— Не. Не, не ме заболя. — Само че внезапният преход от омайващото безразсъдство към острите му зъби я подсети да бъде предпазлива. Не познаваше този мъж. Беше едър, далеч по-висок и як, отколкото имаше спомен. А как само я гледаше — все едно бе хищник, а тя — негова плячка…

— Искам да полудееш от удоволствие.

Сега Бренди разбра, че ще му повери тялото си — тялото и чувствата си, защото му вярваше далеч повече, отколкото на Алан. Също така осъзна, че гласът на Роберто, неговият акцент, думите му, грижовността му, са я докарали до сладка отмала.

Тя улови ризата му, придърпа го към себе си и го целуна. Целуна го, както никога не беше имала смелостта — или желанието? — да целуне Алан. Плени езика му и го засмука. Искаше неговия вкус в устата си, неговото тяло в нейното. Когато най-сетне го пусна, попита:

— От това удоволствие ли?

Той отпра неразкопчаните копчета на ризата. Буквално ги отпра.

— С теб съм звяр.

— Така си е. — Колко доволна беше заради това! Свали ризата от плещите му, надолу по ръцете му… където го докосваше, кожата му започваше да гори като в треска.

Той доизхлузи ризата и положи длани върху голите й рамене.

Тя се взря в него: в лицето му, гърдите му, кръста — и благоговейно прошепна:

— Толкова си красив.

— Красив? Аз ли? — Той звучно се засмя. — Мъжете не са красиви.

— Красив си като статуя, като произведение на изкуството, като… — Бренди погледна през капандурите. — … като звездите на небето. Ти си далеч повече, отколкото очаквах… и всичко, което заслужавам.

— Харесвам твоите очаквания и ще отговоря на тях. Повечето американки не са наясно какво искат. — Италианският му акцент тътнеше силно и нежно. — Не знаят думите или прекалено се срамуват да ги кажат. Винаги съм ги съжалявал, че са осакатени. Но ти… говориш ми, а аз полудявам от страст. Искаш ли един побъркан?

— Искам теб. — Тя бавно погали изопнатото деколте на роклята си. — Искам да ме съблечеш. — Господи! Тя направо мъркаше!

— Поназнайвам нещичко за събличането и съм сигурен, че някъде тази рокля трябва да има цип. — Той я обходи с поглед, но не гледаше роклята. Гледаше нея.

— За имането — има. — Пръстът й проследи очертанията на гърдите му и се спусна по плочките на корема.

Ерекцията му заплашваше да скъса неговия цип и Роберто шумно преглътна, след което застина в очакване.

Само че не още. Не още. Тя се усмихна като Мона Лиза, прокара пръст нагоре и докосна устните му.

— Решена си да ме съсипеш. Дано преживея нощта — хрипкаво промълви той. — А ако не я преживея… е, какъв превъзходен начин да си отидеш от този свят.

— Мъж с чувство за хумор. Нещо повече, мъж с чувство за хумор по отношение на секса. — Бренди отметна глава и се засмя радостно. — Не знаех, че имало такова животно.

— А какви животни познаваш?

О, не. Нямаше да провеждат този разговор. Не сега.

— Ципът — подсети го тя.

— Ципът — повтори той. Разгледа гърба на роклята, мъчейки се да намери коварната закопчалка. — Няма го тук. Разбира се. Аз съм отчаян, а проклетият цип е скрит. — Пъхна пръст под деколтето и леко дръпна. — Не ми се иска да ти разкъсам роклята.

— Все едно. Никога няма да си я сложа втори път — категорично отсече Бренди и се усмихна при мисълта колко успешно се е развил планът й да изхвърли Алан от живота си с един грандиозен — и скъп — жест.

— Подсмиваш се като котка с перце от канарче в мустаците. — Той улови брадичката й и изчака тя да го погледне. — За кого си мислиш?

Тъй значи. Трябваше да стъкми някакъв отговор.

— За бившия ми годеник.

— Аха. Това обяснява страшно много. — Роберто излъчваше обаяние, сила… съблазън. — По-добре мисли за мен.

— Лесна работа. — Тя се поддаде на любопитството и сведе ръце към колана му. Разкопча токата и измъкна каиша от гайките. Без да бърза, разкопча копчето и смъкна ципа.

Пръстите й се отриха в горещата му ерекция. При допира Бренди се почувства жизнена както никога досега… Какво ли щеше да е да усети знойната му плът вътре в себе си? Предвкусването беше тъй невероятно, че тя се чувстваше оголена, нервна, нетърпелива… жадуваща.

Роберто я наблюдаваше с премрежени очи и отново я връхлетя онова усещане за опасност. Той я искаше така належащо, че гръдният му кош се надигаше и спущаше като ковашки мях. Бузите му бяха поруменели, а ръката му се свиваше, сякаш едва се сдържаше да не я грабне и да не я покори силом. Но ето че чакаше — могъщ мъж, смирен пред нейните желания.

Бренди установи, че флиртуването с опасността носи особена пикантност.

Слиповете му се издуваха и тя бръкна под ластика. Пръстите й се спускаха все по-надолу — не търсеха, просто го измъчваха. Когато най-сетне докосна неговата възбуда, той се подпря на дивана и притвори очи, за да изпита по-добре удоволствието.

Да го гледа как възприема ласките й беше могъщ афродизиак. Тя задъхано рече:

— Не губи време, а намери къде ми е ципа, защото току-виж аз сама съм си разкъсала роклята.

— Откога чакам да си поискаш. — Роберто едва-едва плъзна пръсти по деколтето й, но кожата й там пламна. Той откри ципа отстрани и набързо го разтвори.

Тя бе толкова стегната от напрежение, толкова чувствителна от еуфорията, че хлъзгавата коприна сякаш ожули кожата й. Зърната я наболяваха, не й стигаше въздух.

Той смъкна коприната от гърдите й като момче, развиващо опаковката на най-дългоочаквания си коледен подарък.

Хладният въздух ощипа зърната й. С лек ужас тя видя изражението на Роберто. В края на краищата Алан се оплакваше от гърдите й — били прекалено пищни, зърната били прекалено големи, прекалено розови, прекалено чувствителни…

Роберто гърлено простена и се наведе да я оближе, все едно тя му беше подарила съвършени диаманти в обков от чисто злато.

Езикът му, грапав и опитен, извикваше в нея толкова интензивни усещания, че ръцете й не устояха на копнежа да го помилват.

С длан тя обърна лицето му към своето. Кожата му запламтя, където го беше докоснала.

Тя бе предизвикала треската му.

Беше млада. Беше красива. Имаше дарби, за които мъжете бяха готови да убиват. За които Роберто би убил. Той извърна глава и целуна пръстите й, прогонвайки студа, който непрекъснато я измъчваше, откакто бе слязла от самолета в Чикаго. Накара сърцето й да се разтупти, а кръвта й да забушува. Съвършеното му тяло излъчваше мощ, а тя контролираше тази мощ.