— Да, човече — обади се Грег. — Бяхме супер! Пипахме тънко! Докопахме диаманта!

— Докопахме го — подчерта Рики.

— Е, къде го? — Мосимо щракна с пръсти и посочи празната си длан. Рики посочи Роберто, а Грег и Данте се престориха, че се просват пред него.

Той извади от джоба си пакетче с големината на юмрука си, сложено в черна кадифена торбичка с връзки.

Глупав, лъжлив, неверен кучи син.

Когато цялата тази работа приключеше, Бренди се надяваше, че федералните ще й дадат килия до тази на Роберто, за да може през следващите двайсет и пет години да му проглуши тъпанчетата с упреците си. Той поднесе пакетчето към разтворената длан на Мосимо.

С разтуптяно сърце Бренди извади пистолета.

Роберто отстъпи назад.

— Но първо, Мосимо, искам да знам къде ми е рубинът? Обеща ми рубина на Патерсънови в замяна на моето сътрудничество.

Бренди скри пистолета.

Мосимо извади кутийка от джоба си и я подаде на Роберто.

— Отвори я — инструктира го Роберто.

— Недоверчив — подхвърли мафиотският бос, но отвори кутийката и му показа камъка.

Обковът блестеше, от червените фасетки искряха огнени лъчи.

Роберто кимна и се усмихна.

— Bella. — Той щракна капачето и пъхна кутийката в джоба си.

После с жестове на шоумен взе в шепи диаманта. Залепи целувка върху кадифената торбичка.

На Бренди така й идеше да го застреля, че ръката й с пистолета се разтрепери.

Той понечи да подаде камъка на Мосимо.

Бренди отново издърпа пистолета си. Насочи го към него и извика:

— Роберто!

Той се завъртя. Щом я зърна, невярващото му изражение се замени от неподправен ужас.

— Дай ми диаманта — заповяда тя.

Двадесет и осем

Изведнъж в ръцете на всички Фосера изникнаха пистолети, насочени към Бренди, към Роберто, към всички присъстващи.

Мосимо изтръгна диаманта от Роберто.

— Убийте я!

— Не стреляйте! — изкрещя Роберто. — За бога, не стреляйте! — Той се затича към нея, разбутвайки столовете.

Един стол удари Грег в колената.

Пистолетът на Грег гръмна. От тавана заваляха парчета теракота и изолации.

Друг стол помете Рики, който падна гърбом върху една маса.

В Робертовите ръце столовете се превръщаха в оръжия.

Той прекоси половината ресторант. Един от клиентите му се нахвърли. Двамата се строполиха на пода и се затъркаляха по балатума, събаряйки столовете като домино.

— Изтрепете ги до крак! — кресна Мосимо.

Той не остави на Бренди избор и тя насочи оръжието си към него.

Отзад някой я сграбчи за косата и я повали. Тя се приземи на коляно и от болката очите й се насълзиха.

— Пипнах я — кресна някой.

Шапката падна върху очите й и тя я избута.

Джоузеф. Това беше Джоузеф. Убиецът на господин Нгуен, малкият мръсник, който се беше опитал да убие нея и Роберто.

Как се беше озовал тук? Къде беше Тайлър? Какво беше сторил на майка й?

Тя изпъна крак и го изрита в пръстите, забивайки дълбоко токчето си в обувката му.

Той я пусна, скимтейки от болка.

— Бренди, долу! — прогърмя гласът на Роберто. — Залегни!

За да я изрита Джоузеф до смърт ли? В никакъв случай.

— Кучка! Ще те размажа! — Джоузеф отново й се нахвърли.

Балерината Бренди изпълни прелестен подскок, с който би се гордял и Джордж Баланчин. И то на високи токчета. Уцели Джоузеф право в гърдите.

Той рухна на пода, размахвайки ръце.

Бренди загуби равновесие и се удари в барплота. Изправи се, но когато се опита да стъпи, си изкълчи глезена.

Погледна надолу. Обувките на майка й. При ритника беше счупила токчето на любимите „Джими Чу“ на майка си. Бясна, тя налетя на Джоузеф.

В „Препарираното куче“ настъпи истински хаос. Още един стол се разби в стената. Раздаваха се юмруци наляво и надясно. Нещо изпука. Мъже и жени крещяха: „Пусни го, пусни го!“.

Жлъчният поглед на Джоузеф беше вперен в Роберто. Той вдигна ножа си, прицели се като професионалист и…

Затова тя го простреля.

От отката лакътят й болезнено се удари в барплота. Отговорът не закъсня.

Ножът изсвистя толкова близо до нея, че отряза кичур от изрусената й коса.

Джоузеф изпищя. Изпищя като момиченце. Загърчи се на пода, стиснал бедрото си. През дънките му протече кръв.

Бясна, с вдигнато оръжие, Бренди се обърна с лице към вратата.

Цялата сцена се беше променила. Клошарката бе насочила пистолет — не като този на Бренди, а дълъг и голям — към Мосимо Фосера. Келнерката държеше ловджийска пушка. Двамата клиенти се целеха към младите Фосера, които предпазливо оставяха пистолетите си на пода. Хора — агенти — нахлуваха в ресторанта от задния и от предния вход и всички бяха въоръжени.

Роберто се подпираше на масата, тръскаше ръката си, сякаш го болеше, и злобно гледаше проснатия на пода Данте, който затискаше счупения си нос.

Бренди беше умница, но не се изискваше кой знае какъв интелект, за да се досети човек, че Роберто изобщо не го е грозяла опасност. И в манастир животът му нямаше да е по-добре защитен.

Появи се агентът, който пазеше при хотела, този, когото Тифани беше заблудила. Погледна я с отвращение.

— Големи умници се оказахте с майка ви.

Думите му я убедиха, че Тифани е жива и здрава. Слава богу.

Роберто я погледна и въздъхна от облекчение.

После изражението му се промени. Начумери се, в очите му се разгоряха огньове.

Да, сто на сто й беше бесен. Нали се намеси и провали героичната му операция.

Много, много лошо. Може би той е трябвало да й се довери — нали все повтаряше, че тя трябва да му има доверие?

— Копеле — каза Бренди.

При цялата шумотевица в ресторанта беше изключено да я е чул; навярно разчете думата по устните й. Тръгна към нея.

— Ти ме прецака! — крещеше Мосимо и притискаше диаманта към гърдите си. — Ти, копеле на италианска курва! Ти ме прецака!

Роберто се спря. Обърна се към Мосимо. С толкова елегантно движение, че Бренди не видя как точно стана, той подсече краката му. Цялата закусвалня се разтресе, когато мафиотският бос се просна по гръб.

Роберто се наведе над пръхтящия Мосимо:

— Любезните агенти на ФБР сега ще те окошарят и макар че едва ли ще ти е приятно да лежиш двеста години в затвора, познавам един Фосера, който с радост ще ти даде прав път.

— Фико. Тази подлога Фико!

— Не — коригира го Роберто. — Имах предвид жена ти.

ФБР агентите се засмяха.

Бренди — не.

— Какво си го стиснал този камък? Това е циркон — поясни Роберто. — Истинският диамант напусна страната преди три дена.

Мосимо разопакова камъка. Поднесе го към светлината. Фасетките засияха триумфално, надсмивайки му се.

Надсмивайки се над Бренди.

С всичка сила Мосимо замери Роберто с фалшивия диамант.

Роберто го улови и с жест, който демонстрираше победата му, го подхвърли във въздуха. Цирконът се приземи в шепата му и той ухилено го стисна.

Празник. Сигурно. Ако беше извъртяла толкова засукан номер: фалшивата кражба на фалшив руски диамант, истинската кражба на автентичен рубин и рухването на цяла фамилия, която е враг на дядо й, тя също щеше да празнува.

През цялото време Роберто беше сътрудничил на федералните. Сътрудничил, за да подмами в капана Мосимо Фосера и хората му — кражбата и предаването на Пламъка на Романови — и така да ги натика на топло.

А тя се беше оплела в цялата интрига като коте в кълчища.

Всичко това — притесненията за работата й, нежеланата публичност, перченето на Роберто, страхът й, че върховният секс с клиент е в разрез с адвокатската етика, опасенията й, че ще умре, и тази дива гонитба в чикагската нощ, пистолета и решимостта й да спаси Роберто от собственото му безумие, счупената обувка на майка й — е било за нищо. За тоя, дето духа.

Рискува живота си, за да опази проклетия диамант, който дори не беше истински.

Тази вечер, когато се събуди и си помисли, че Роберто е нарушил обещанието си да не краде Пламъка на Романови, се почувства като идиотка.

Сега осъзнаваше, че неговото обещание, което бе накарало сърцето й да затрепка в радостни трели — никога повече да не краде, да уважава закона заради нея — е опашата лъжа, също като кубичния циркон.

По дяволите, как би могъл да открадне диаманта от Художествения институт, при положение че Пламъка от три дена не беше в страната?

Внимателно, за да не се изкуши да застреля Роберто право в гърдите, където би трябвало да се намира несъществуващото му сърце, Бренди остави оръжието на една маса. Насочи се към вратата.

Джоузеф кресна от пода:

— За теб, Мосимо!