— А сега запомни: накарай шофьора на таксито да те закара в полицията, но да мине по заобиколен маршрут. Като се добереш до участъка, ще си в безопасност, а ако все пак малките бандитчета се опитат да влязат след теб, предай чипа на полицаите и им кажи, че това са убийците на собственика на заложната къща.

— Няма да забравя — обеща Тифани. — Голям купон ще падне!

Бренди облече дългото тъмно палто, което Тифани носеше на влизане в хотела. Сложи си още мъхестата шапка и слънчевите очила. Провери предпазителя на пистолета и го пъхна в джоба си. След което кимна бодро на майка си:

— Да тръгваме.

Хванати за ръце, двете слязоха с асансьора. Тифани се помъчи да се усмихне.

— Ти си най-умното, най-хубаво момиче в целия свят. На сто процента съм сигурна, че ще си изиграеш ходовете правилно.

Тъкмо това беше разликата между Тифани и която и да е друга майка. Тя не казваше: „Ще се притеснявам за теб, така че внимавай“. Вместо това казваше: „Ти ще успееш“. Сега на Бренди й хрумна, че ако е постигнала нещо в живота си, то не е, защото е наследила интелигентността на баща си, а защото майка й винаги демонстрираше абсолютна увереност в превъзходството на своята дъщеря.

Все едно на каква глупачка я беше направил Роберто Бартолини, баща й грешеше. Тя не беше глупава. Беше умна, безмилостна и щеше да оцелее в тази ситуация.

Щеше да има грижата и Роберто да оцелее.

— Благодаря ти, мамо. Ще успея. — Тя силно прегърна майка си. — Ти също ще успееш, защото си най-умната, най-хубава майка в целия свят. Джоузеф и Тайлър Фосера нямат никакъв шанс.

Когато вратите се отвориха, Тифани изправи рамене и излезе във фоайето. Роклята очертаваше всичките й извивки. Тя бе олицетворение на небрежния шик с бялото „Гучи“, преметнато през рамо, с пръст, промушен в гайката му. Усмихна се на пиколото, на рецепциониста и на всеки среднощен гуляйджия по пътя си, възпламенявайки ги с огнената си хубост. Портиерът скочи да й отвори вратата и тя бавно излезе на ледения въздух само със синя кадифена рокля и несломима решителност.

Портиерът махна на едно такси и я настани вътре. Таксито потегли.

Момчетата Фосера взеха следващото такси.

Агентът на ФБР скочи в колата си и се нареди трети на опашката.

Бренди се ухили. Успя да ги отклони.

Веселата й възбуда спадна. Майка й беше в опасност.

— Пази се, мамо — прошепна тя, сключила ръце за молитва. — Моля те, пази се.

Двадесет и седем

Бренди закрачи към вратата със сведена глава.

Никой във фоайето не я погледна два пъти.

Тя излезе на Мичиган авеню и повървя до следващия хотел, откъдето хвана такси.

— Закарайте ме в „Препарираното куче“ — рече на шофьора. — И побързайте. Очаква ви щедър бакшиш.

— Разбира се, госпожо. — Преди да спрат пред малката закусвалня, на три пъти вятърът едва не ги отнесе.

Бренди плати на шофьора и излезе на улицата.

Беше почти два часът; нощта беше ясна, с толкова студени звезди, че изглеждаха трошливи. Прозорците на „Препарираното куче“ бяха запотени. Келнерката унило седеше на стол край барплота, а двама мърляви клиенти се бяха прегърбили над чашите си кафе.

Мосимо Фосера седеше с гръб към стената в дъното. На масата пред него се виждаха празна чиния, сребърни прибори, избутани встрани, и сребрист лаптоп. Той напрегнато гледаше филм на монитора му.

Но Бренди знаеше, че това не е филм, а действителност. Фосера следяха с камери Роберто, който се трудеше в музея.

Мосимо бе с лице към вратата, така че тя не виждаше екрана, но затова пък разчиташе езика на тялото му. Беше като запалянко, който гледа футболен мач. Трепваше. Помръдваше. Веднъж се изправи, после пак седна. Бренди се досети, че всичко протича добре, иначе нямаше да го намери тук. Само че той често присвиваше очи и гневно дъвчеше устни.

Тези мимики също й бяха ясни. Независимо колко умен и безпардонен беше, Мосимо не притежаваше ловкостта на Роберто. Разяждаше го завист, но алчността го държеше на мястото му. В същото време Бренди зъзнеше на улицата и чакаше.

Потрепери, когато студеният вихър проникна под палтото й.

За нещастие, тя буквално измръзваше. Погледна часовника си. Ако всичко се развиваше по план, Роберто щеше да пристигне тук след двайсет минути. Дотогава трябваше да се раздвижи, иначе щеше да се превърне в ледена шушулка още преди да е започнала спасителната си операция.

Бързо пое нататък по безлюдната улица, разтъпка се и се върна обратно пред витрината на „Препарираното куче“.

Мосимо стоеше прав, хилеше се и размахваше юмруци над главата си.

Роберто беше откраднал диаманта.

Добре. Не беше паднал по гръб. Все още живееше.

Бренди отново закрачи. Високите й токчета тракаха кухо по замръзналия тротоар.

Когато стигна до края на пресечката, чу шум от кола и се обърна.

Кафявото инфинити F45 спря на завоя и двама типове, увити в палта и шалове, изскочиха от него и влязоха в ресторанта.

Бренди бързо се отправи към закусвалнята и дойде навреме, за да види как си свалят шапките. Позна ги: двамата мъже, които бе видяла на партито на Мосимо. Връчиха му малка кутийка; той я отвори, кимна и я прибра в джоба си. Новодошлите седнаха зад шефа си и се заслушаха, докато Мосимо ръкомахаше към екрана и разказваше какво се е случило. После се обърнаха с лице към вратата и зачакаха.

— Не знаех, че играят футбол толкова късно през нощта — изфъфли нечий женски глас до рамото й.

Бренди рязко се завъртя.

До нея стоеше нещо, наподобяващо вързоп дрипи, и трепереше на вятъра, но щом се взря по-внимателно, Бренди различи две блеснали очи и усмихната уста.

— Вероятно гледат някое повторение. В този късен час, на този студ. — А Роберто и хората на Мосимо пристигаха с диаманта. Тогава щяха да започнат проблемите. Тази жена трябваше да е далеч оттук.

— Ти нямаш ли си дом, където да се прибереш?

— Ами ти? — Дребната женица беше с трийсетина сантиметра по-ниска от Бренди. Миришеше на уиски и боклук, а я ръчкаше, все едно я подканваше да си върви.

— Аз ще остана тук, докато не дойде приятелят ми да ме вземе с колата. — Което всъщност не беше лъжа. Щом я видеше, той щеше да я грабне и да изтича с нея през вратата.

Така поне се надяваше.

— Хм, не си го намислила добре. — Сега клошарката не фъфлеше толкова силно. — Нощем този квартал е опасен и хубавица като теб не бива да се мотае сама тук. Какво ще кажеш да ти извикам едно такси да те закара обратно в хотела?

— Моля? — Откъде беше разбрала, че Бренди идва от хотел?

— Да ти извикам такси — без никакво фъфлене предложи жената. После подскочи като ужилена. Притисна ръка към ухото си. — По дяволите. Добре. Заемам позиция.

Бренди се ококори, когато жената се дотътри до вратата на „Препарираното куче“.

Дали това й беше нашепнато от гласове в главата?

На улицата се появи самотна кола.

Бренди се отдръпна в сенките, за да види дали тя ще спре.

Колата спря, Роберто излезе от нея и се запъти към закусвалнята. Рики, Данте и Грег Фосера се изнизаха в редичка и го последваха.

Бренди се запромъква по петите им.

Никой не й обърна внимание. Двамата Фосера заедно с Мосимо станаха да ги посрещнат, а по-младите се смееха и се тупаха по гърбовете.

Роберто стоеше в центъра, усмихваше се и приемаше поздравления, сякаш му се полагат.

Глупав, лъжлив, неверен кучи син.

По нищо не личеше възрастната клошарка и двамата клиенти да обръщат внимание на празненството. Вероятно бяха пияни, махмурлии или просто достатъчно умни, за да не се месят, където не им е работа.

Бренди съжали, че и тя не е проявила същия разум.

Мосимо седеше на масата си, гледаше и се подсмихваше подигравателно. Приличаше на тлъста жаба.

Бренди се присламчи до бара и до копчето за лампата — наблюдаваше обстановката, чакаше своя шанс и се питаше дали наистина ще има смелостта да застреля човек, ако се наложи. Надяваше се, че ако все пак застреля някого, това ще е Роберто.

Мосимо пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

Веселбата моментално утихна, въпреки че младите Фосера още се хилеха.

— Къде е Фико? — поиска да знае Мосимо.

— Така и не се появи — каза Рики.

Мъжете се спогледаха многозначително.

— Който от вас види Фико, да го убие.

В ресторанта се възцари ледено мълчание. Клиентите се потулиха на местата си. Клошарката се промъкна зад барплота и клекна.

Бренди бавно, тихичко смъкна предпазителя на пистолета в джоба си.

— Обаче той не ни потрябва — оправда го Данте. — Наистина, имаше аларма, за която не знаехме, само че Грег откри къде е…

Грег потвърди с кимване.

— … а аз я обезопасих. — Данте си възвърна дар словото. — После Роберто се хвана на работа. Той е творец. Творец, казвам ти! Никой даже не подозира, че Пламъка на Романови е изчезнал и освен ако не се взрат внимателно, никога няма да разберат, защото го подменихме със страхотен дубликат!