Ала на този свят имаше друг човек със силата да я нарани.
Роберто.
Къде беше той? Защо не се беше върнал в леглото да види какво става? Бренди имаше нужда той да я прегърне, да я увери, че между тях има нещо повече от хубав секс.
Само че апартаментът беше съвсем притихнал.
Бренди се измъкна от леглото, облече си халата и отиде в дневната.
Тя беше празна.
Провери едната баня. И другата.
Бяха празни.
Надникна във втората спалня. Надникна под леглото.
Застана по средата и дълбоко си пое дъх. Това не можеше да е истина. Сигурно имаше друго обяснение, освен очевидното… че Роберто се е измъкнал и точно сега краде Пламъка на Романови.
Тя вдигна хотелския телефон и позвъни на портиера. Загука с най-очарователния си и безгрижен тон:
— Обажда се Бренди Майкълс от стая… о, божичко, не помня в коя стая съм!
— В стая номер 403, госпожице Майкълс. — Портиерът говореше приветливо, развеселено… и мъжкарски.
Мъжкарски. Поне сега извади малко късмет.
— О, благодаря ви. Изобщо не помня цифри! Да не би да говоря с услужливия и представителен господин Бърч?
— Предположението ви е правилно, госпожице Майкълс.
— Това не е предположение, господин Бърч. Познавам ви. — Възрастен мъж, пъргав, елегантен и умен, деен и услужлив. Портиерът никога не биваше да издава информация за гостите, но господин Бърч харесваше жените и по-конкретно нея. Ако уцелеше правилните акорди, номерът й щеше да мине. — Ама и аз съм една! Забравих да попитам господин Бартолини дали ще ми вземе от любимия лак за нокти, след като така и така ще излиза. Става дума за сладоледенорозово на „Лореал“; цветът е прекрасен, а уханието е на бонбони! Обожавам го! Може ли да го задържите, преди да е излязъл?
— Един момент.
Докато чакаше, Бренди барабанеше с пръсти по масата. Вбесяваше я колко глупаво е постъпила. Надникна под леглото. Обади се на портиера и се престори на весела, лекомислена въртиопашка. Обаче трябваше да узнае истината.
Портиерът се върна и този път тонът му беше предпазлив.
— Не сме сигурни, че господинът е излязъл. Видели са мъж, забулен с шал, който е минал през кухнята.
— Исках лека закуска. Казах му да се обади на рум-сървиса. А той вероятно е омагьосал някоя готвачка да му даде бисквитка. — Бренди поверително снижи тон: — Кълна ви се, господин Бърч, не е честно, че господин Бартолини може да яде през цялото време и да си остава строен като фиданка!
— Съвсем вярно. — Портиерът отново се отпусна.
— Няма го тук. Все трябва да е някъде… Де да можех да намеря номера на мобилния му!
— Зад хотела се е срещнал с трима мъже.
— Ясно, отишъл е да пийне. — Ако животът беше справедлив, щеше да получи „Оскар“ за най-добро разиграване на комедия, докато всъщност работата клонеше към трагедия. — С едни италианци, нали?
— Чак дотам не съм осведомен — отговори й със същия приповдигнат тон господин Бърч.
— Тъмна коса, тъмна кожа, всички говорят на италиански?
— Ако не се лъжа, информацията ви е правилна.
— Супер! Имам номера на Грег. Ще му звънна и така ще се свържа с Роберто. Много ви благодаря, господин Бърч. — Тя бодро затвори слушалката — след което метна телефона, който се удари в стената, оттам се претърколи върху масата и рикошира в килима. Антената му се прекърши. Този дребен насилнически акт не й беше достатъчен — Бренди би искала да го стъпче, да го раздроби на парченца.
Роберто й даде клетва, че няма да открадне Пламъка на Романови. Обеща й, че никога нищо няма да краде, че ще уважава закона. Заради нея. Беше казал, че го прави заради нея.
А вместо това копелето я изчука до припадък, заряза я да спи и отиде да свърши точно това, което беше обещал, че няма да върши.
Баща й я нарече уличница и проститутка.
Тя беше нещо по-лошо — беше глупачка. Беше си заслужила обидите, понеже имаше баща си и Алан за пример какво представляват мъжете, а въпреки това реши да се довери на Роберто.
Притисна ръце към челото си.
Възможно ли е да затъпее още повече? Знаеше, че Роберто е крадец на диаманти с международна известност, който има набито око за жените и умее да ги омайва с неустоим италиански акцент. Какво толкова се чудеше, че я е измамил?
Стомахът не я болеше; болеше я сърцето.
Ненавиждаше Роберто. Ненавиждаше го.
Само че според съда и според шефката си тя отговаряше за граф Бартолини. Работата й зависеше от това да го държи изкъсо, а щом щеше да върне накуп всичко на баща си — а Бог й е свидетел, че щеше да го направи — работата при „Макграт и Линдоберт“ й беше необходима.
Но как да намери Роберто?
Погледът й се натъкна на неговия лаптоп. Бренди решително закрачи към бюрото.
Докосването й до клавиатурата изтръгна компютъра от състоянието на сън. Само че на екрана липсваше иконка, озаглавена „Планове за кражбата“.
Но пък тя неслучайно беше изкарала в колежа с разнебитен компютър, нападан непрекъснато от вируси. Поназнайваше едно-друго за тайните, скрити в програмния код.
Бренди се настани на стола и премина всички нива на пароли и шифри, докато на екрана не се появи файл, съдържащ най-сбития план за операцията.
Тя нямаше време. Нямаше време да се приготви. Нямаше време да планира. Защото ако всичко вървеше по замисъл, в този момент Роберто се намираше в Художествения институт и беше зает да се изплъзва от многобройните капани и уловки около диаманта.
Ако нещата не вървяха по замисъл… беше мъртъв.
Тя седеше с вцепенени пръсти върху клавиатурата.
Не беше изключено в този миг Роберто да лежи в локва от собствената си кръв, заобиколен от пазачи и полицаи; от професионалисти, доволни, че са го пипнали, преди той да е докопал диаманта. Никой от тях не познаваше гласа му, усмивката, тялото му, ума му. Щяха да се обадят на съдебния лекар да прибере трупа в чувал…
Бренди неусетно скочи на крака. Не можеше да понесе мисълта, че никога няма да го зърне, че хората биха могли да го запомнят като фамозен престъпник, застрелян от органите на реда.
Защото тя ненавиждаше Роберто, но също така го обичаше.
— Проклятие — прошепна тя и хвърли поглед на останалата част от плана.
Той трябваше да занесе камъка на Мосимо в „Препарираното куче“ след час и четирийсет и пет минути.
Ако успееше да го засече, щеше да го накара да предаде Пламъка на Романови в полицията. Той щеше да направи самопризнания, но съдът щеше да му даде облекчена присъда заради неговото разкаяние.
Да, щеше да го накара да предаде диаманта даже ако за тази цел се наложеше да го простреля.
Извади пистолета от горното чекмедже.
Цели се в най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш.
Щеше да се цели в голямата му кратуна.
Обаче не разполагаше с много време. Отиде при прозореца и погледна навън. Момчетата Фосера още я чакаха да излезе. По-лошо, агентът на ФБР ги наблюдаваше. Бренди знаеше, че ще надхитри Джоузеф и Тайлър, но не беше сигурна дали ще преодолее професионалист.
Тя вдигна телефона и се обади на единствения човек, на когото винаги можеше да разчита.
— Тифани? — Отсреща в слушалката се носеха музика и смях.
— Здрасти, миличка, как си? — разсеяно отвърна Тифани.
— Не много добре. — Очите й се насълзиха.
— Какво има? — Бренди прикова цялото внимание на майка си.
— Мамо, трябва ми помощ.
Двадесет и шест
— Скъпа! — Тифани вихрено влетя през вратата, облечена в дълго тъмно палто; русата й коса беше скрита под мъхеста шапка, а очите — под слънчеви очила. — Не е за вярване, че Роберто ти е причинил такова нещо! Възмутително! — Тя грабна дъщеря си в ледената си прегръдка.
— Ще има да се кае — зарече се Бренди. Беше включила телевизора на местния новинарски канал, очаквайки да се появи съобщение за взлом в музея.
Засега нищо.
Роберто още беше жив.
Той и за това щеше да има да се кае.
Тя посочи куфара на колелца, който Тифани влачеше.
— Носиш ли каквото се разбрахме?
Тифани се взря в лицето на дъщеря си.
— Да, а ти чудесно си се справила с грима и прическата. Планът ти е изключително хитър, Бренди. Много се радвам, че ме включи.
— Никой друг не би могъл да ме разбере. — Бренди завъртя театрално очи, ала не беше сигурна дали майка й я видя.
Тифани още не беше свалила слънчевите очила.
Странно, защото майка й беше много категорична, че човек трябва да бъде така добре възпитан да си свали шапката или слънчевите очила пред хора, и макар че очилата й помагаха с маскировката, все пак беше нощ. Тук, вътре, не й трябваха.
Тифани си съблече палтото и го метна на един стол. После клекна и отвори закопчалките на куфара.
— Знам, че искаш някой от костюмите ми за действие, само че аз мислех за елегантността, докато си стягах багажа, миличка.
"Бедствие на високи токчета" отзывы
Отзывы читателей о книге "Бедствие на високи токчета". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Бедствие на високи токчета" друзьям в соцсетях.