— Роберто ли е с теб? — поинтересува се Тифани.

— Да, майко.

— Щом той е с теб, значи си в безопасност.

— Той е просто човек — настръхна Бренди. Мразеше майка й да боготвори мъжете.

— Утре ще ти се обадя и непременно ще се уговорим за среща насаме.

Бренди го погледна на мъждивата светлина. Майка й имаше право.

— Бренди Лин, този път ще ми кажеш какво става. Не го забравяй — нареди Тифани.

— Няма, госпожо. И да се пазите! — Бренди затвори. — Тя вече е при чичо Чарлс.

— Охраната му е първокласна. — В дланта си Роберто държеше чип. — Ако ти покажа записа от фоайето, дали ще ги разпознаеш?

— Вероятно ще мога да ти кажа дали възрастта и ръстът съответстват.

Той пъхна чипа в един прорез на компютърчето.

— Офицер Рабек увеличи максимално образите. Тук сме ние, а там са те. — Той посочи вратата, от която бяха влезли.

След няколко минути двамата мъже се появиха.

Камерата бе насочена надясно под остър ъгъл. Мъжете съблякоха палтата си, но не свалиха шаловете си. Бяха облечени с черни анцузи, но не изглеждаха нехранимайковци. Единият отиде при униформения пазач и го заговори, треперейки изразително от студ. Пазачът сви рамене и им посочи един диван.

— Докато ти беше в тоалетната, разговарях с пазача. — Роберто почука по екранчето с пръст. — Той каза, че момчетата — така ги нарече, момчета — чакали в колата си Джейк Джасински от международния отдел да слезе, за да отидат на семейно погребение. Джейк им се обадил, че ще закъснее, затова те влезли да се стоплят.

— А какво казва Джейк Джасински? — Тя гледаше как младежите сядат на дивана, до който имаше цвете в саксия.

— Че е сирак.

— Сто на сто. — Сякаш камък затискаше гърдите й. — Определено биха могли да са младежите от заложната къща. Не съм категорична, но…

— Доказателствата натежават в тяхна полза.

— Само че… защо им е било да убиват господин Нгуен? — Тя стисна Роберто за китката и го погледна в очите. — Защо ме преследват?

— Нали каза, че собственикът се е чувствал неудобно — вероятно си е давал сметка, че ще го наранят, а може би дори ще го убият. — Роберто покри дланта й със своята.

— Но защо, когато го попитах, не ми е казал, че има проблем?

— Може би се е надявал, че ще ги умилостиви с приказки. Може би е бил добър човек и не е искал да пострадаш. — Той стисна пръстите й. — Но щом по някаква причина тези двамата са те подгонили, значи не е изключено господин Нгуен да ти е дал нещо, което ги интересува.

Бренди опипа обиците си.

— Разглеждах ги на витрината. Сапфирите са невероятни, но тези двамата не биха тръгнали да ме преследват заради тях. Нали можеха да ги откраднат на място.

— Значи не са сапфирите. Тогава да не би да е пакетчето, в което господин Нгуен ги е увил?

Бренди заговори бавно, връщайки се мислено към онзи ден:

— Сложих си ги в магазина. Той ми даде кутийка за тях, но това е чисто и просто бижутерска кутийка, чието капаче се отваря с натискане, а вътре има подложка, на която обиците стоят… нали се сещаш, върху едни поставки. — Тя се опита да покаже с пръсти.

— Къде е кутийката?

— В джоба на шлифера ми, затова не са я докопали, когато са вилняли из апартамента. В това време нищо не може да ме измъкне от моя шлифер.

— Е… — той изкриви весело уста — почти нищо…

Този намек за безразсъдната им свалка я разгорещи.

Дума да няма, Бренди се държеше разумно. Но както винаги с Роберто, страстта се таеше близо под повърхността.

Откакто го срещна, тя се промени. Дали и той се беше променил, или животът му представляваше едно дълго бягство „камикадзе“ след друго? Наистина ли се беше влюбила в един съвременен пират?

Разбира се, че да. Той планираше да открадне Пламъка на Романови.

Този мъж — този престъпник — нямаше място в живота й.

Усети душевна болка. Когато намереше време, щеше да седне да си поплаче.

Но точно сега имаха да разнищват престъпление.

— Смятах, че провеждаме рационален и крайно необходим разговор.

— Това и правим, въпреки че в момента бих предпочел да провеждаме един друг тип разговор. — Той горестно въздъхна, сякаш оплакваше всеки миг, който не е прекаран в прегръдката й. После забеляза, че тя се е увила в топлото бяло кадифено „Гучи“ и бодро подметна: — Май не е това палтото?

— Не, говоря за черния си шлифер, който е в дрешника в хотела. Роберто, как мислиш, дали точно сега онези нехранимайковци не претърсват апартамента?

— Не. Тъкмо изпратих имейл на ФБР, за да ги предупредя какво става.

— Предупредил си ФБР? — ужаси се Бренди. — Но ти не трябва ли да се скатаваш?

— Човек с моята професия си има своите контакти. В края на краищата прекарах много време с добрите агенти, докато те ме разпитваха за жалкия осемкаратов диамант на госпожа Вандермиър. Ако не мога да използвам ФБР в такава ситуация, какво е оправданието за съществуването им?

— Но ти си обещал да свършиш работата за Мосимо, а ако ФБР ни постави под наблюдение…

— Мъничка Бренди. — Роберто пак сложи пръст върху устните й. — Чуй ме. Кълна ти се, че ще постъпя както трябва. Имай ми доверие.

На Бренди й се дощя да умре от радост, че той е загрижен за нея, и от мъка, че не можеше — не смееше — да му повярва.

— Честна дума, Роберто бих искала да ти се доверя. Но…

Компютърът избипка. Роберто хвърли поглед на появилото се съобщение.

— В момента ФБР са в хотела. Охраняват апартамента. А похитителите сигурно са установили, че планът им не е сработил, защото сега се мотаят във фоайето.

Нюби спря пред хотела.

Роберто кимна към някакъв мъж с портиерска униформа, който се беше свил под тентата.

— Как разбра, че е той? — На Бренди човекът й приличаше на портиер.

— Познавам го.

— Ясно. — Тя запомни лицето му. — А защо не влезе вътре да арестува ония двамата?

За миг Роберто придоби виновен вид. Отговорът му май беше приготвен предварително:

— Не може да ги арестува, преди да разбере за кого работят.

— Какво? Значи това, че се опитаха да ни убият, не е достатъчно основание да ги тикнат в затвора? — Нюби й отвори вратата и тя излезе. — Помниш ли заседанието при съдия Найт, Роберто?

— Да — предпазливо отвърна той.

— Реших, че ти си правият. — На минаване край мнимия портиер тя високо добави: — ФБР наистина са шайка идиоти.

Двадесет и четири

Бренди знаеше, че Роберто е обещал да открадне Пламъка на Романови. Само не знаеше кога.

Роберто знаеше.

Тази нощ беше голямата нощ.

След нищо и никакви си часове Роберто щеше да проникне в Чикагския художествен институт, в неговата светая светих, и щеше да задигне искрящия гигантски камък от витрината му. После, придружаван от главорезите на клана Фосера, щеше да отиде в „Препарираното куче“, да го предаде на Мосимо, а тогава… ах, тогава петното върху семейната чест на рода Контини най-сетне щеше да е изтрито и Роберто щеше да получи отговори на въпросите, които го измъчваха вече цяла година.

Но преди да открадне камъка, трябваше да установи самоличността на нападателите, които искаха смъртта на Бренди. Трябваше да е сигурен, че когато я остави сама, тя ще е в безопасност.

В този час хотелското фоайе гъмжеше от гости. Главният портиер му отдаде чест. Регистраторът на рецепцията го поздрави по име. Някаква гостенка му поиска автограф.

Бренди наблюдаваше парада от подлизурковци.

— Всички те обожават.

— Как иначе. Аз съм лице от вестниците и списанията. Не ти ли е забавно, че известността ми осигурява същото уважение като богатството и почтеността? — Ухили се широко, когато тя се намръщи. Неговата Бренди беше очарователно предсказуема. — А сега ме извини, трябва да поговоря с един човек.

Той отиде при главното пиколо, наведе се и попита шепнешком:

— Виждате ли двамата младежи, които се мотаят край кашпите?

— Да, господин Бартолини.

— Мястото им не е тук. Изхвърлете ги.

— Да, господине. — Главното пиколо докосна чело в знак на почест и сигнализира охраната.

Роберто се върна при Бренди, доволен, че навлеците ще мръзнат на студа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за тях.

Бренди го чакаше при асансьора и ако не я беше наблюдавал, нямаше да забележи мимолетното й колебание, когато пристъпи вътре.

— Можем да вървим пеша — предложи той. — След такова преживяване е нормално да се боиш.

— Щом ти можеш да вземеш асансьора, значи и аз мога. — Но докато се качваха, тя се облегна на стената, притисна глава до ламперията и се приготви, сякаш очакваше да полетят надолу.

— На всичкото отгоре — добави, все едно той беше коментирал — апартаментът е едва на четвъртия етаж.

Асансьорът спря.

Бренди подскочи.

Вратите се отвориха.