Знаеше единствено, че суровото изражение на Роберто я тревожи: може би съжаляваше за онзи миг на лудост в асансьора?

Тя също би трябвало да съжалява. Повтаряше си го, но без полза. Разумът й не одобряваше случилото се, ала тялото й още пееше. Докато Нюби се вливаше в трафика, тя се обърна към Роберто:

— Каза, че трябвало да си поприказваме. — Репликата й дойде някак изневиделица, но Бренди държеше да узнае неговото мнение.

— Да. Говорих с офицер Рабек.

— С офицер Рабек? — О, не. Камерите сигурно са заработили, докато те още са били на калъп.

— Имала видео с двамата хакери, които разстроили компютъра, контролиращ асансьора.

— А, така ли. — А това я засягаше, защото…?

— Те ни последвали, седнали във фоайето и чрез безжичния интернет проникнали в компютрите на сградата. Очевидно са наблюдавали охранителните камери, докато не са ни видели да влизаме в асансьора, после се опитали да го разбият.

Ох. Ето защо я засягало. Едва не е била убита.

Но също така тя бе преживяла най-страхотния, най-дивия, най-всеотдайния секс в живота си. С най-добрия, най-безпътния, най-могъщия човек, когото бе срещала.

— Трябва да се фокусираме. — Не върху тази тема. А върху тях двамата.

— Знам. — Изсеченото лице на Роберто се беше навъсило, а устните, които бе целувала с такава жажда, се бяха изопнали в тънка, решителна линия.

Отново й се прииска да го целуне.

Той продължи:

— Трябва да изчистим това, защото става дума за същите двама типове, които ни дебнат от известно време. Офицер Рабек ми пусна видеото. Момчетата са увити с шалове, но познах онзи, който работеше на компютъра, по раздиращата кашлица.

Нещо в думите му прикова блуждаещото й внимание.

— Раздираща кашлица?

— Настинал е или е пипнал бронхит. Всъщност снощи го повалих, когато отивах да ти търся четка за зъби.

Сега Роберто разполагаше с цялото й внимание.

— Следеше ме. Залових го, но като последния идиот го пуснах да си отиде. Те не ни нападаха, затова реших, че са получили указания само да ни следят. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Моята нехайност едва не ни уби.

— Двама мъже. Двама хакери. И единият кашля? — Паметта й се пробуди. Тя се облегна на хладната кожена седалка, като се мъчеше да улови картината, която изникваше в съзнанието й… миналия петък… — Питам се дали не са момчетата от заложната къща.

— Каква заложна къща?

— Когато отидох да оставя диамантения си пръстен, там се мотаеха две млади момчета. Не ги видях добре — бяха с накачулени с шапки и шалове — но единият кашляше. Собственикът спомена, че са хакери. Ужасих се, а той се поправи и уточни, че просто били компютърни маниаци. — Тогава Бренди разговаряше по телефона с Ким и не обърна особено внимание какво става в магазина, но поне това си го спомняше. — Той изглеждаше притеснен и аз го попитах всичко наред ли е.

— Така ли беше?

— Поне така ме увери.

— Мисли, Бренди. — Роберто стисна ръката й. — Защо биха те преследвали някакви момчета, които са те видели в заложна къща?

— Нямам представа. Заложих диаманта. Купих сапфирените обици. Получих чек за разликата. Те няма откъде да знаят дали чекът е у мен, или съм го осребрила, само че… апартаментът ми беше обърнат с главата надолу, когато се върнах там неделя вечерта…

Роберто я хвана за раменете и я завъртя към себе си.

— Някой е тършувал из апартамента ти? Защо не си ми казала?

— Стига, моля те! — Бренди се почувства заклещена в ъгъла. — Не ти казах, понеже се разбрахме, че повече няма да се виждаме — макар че ти си си правел други сметки.

— Добре де. — Роберто разтри ръцете й. — А по-късно защо не спомена?

— Кога? В съда, докато ти ораторстваше пред съдия Найт? В „Препарираното куче“, където главорезите на Мосимо те заплашваха с пистолет? Или у дядо ти? — Бренди започваше да се пали. — Всъщност смятах да ти кажа вчера сутринта, но Тифани се появи изневиделица и не ми се обясняваше защо не съм казала и на нея, затова си затраях. После се преместихме в хотела, после отидохме на танци, после ти удари Алан, после дойдохме в „Макграт и Линдоберт“, за да се разкрещя на чичо Чарлс, не че имаше някаква полза, после заседнахме в асансьора убиец, а сега сме тук…

— Buono!7 — Роберто вдигна ръка. — Права си. Бяхме заети.

— Заети? Нещата се развиват с шеметна бързина!

— Ти подозираш, че мъжете, саботирали асансьора, биха могли да са същите от заложната къща; добавяме, че апартаментът ти е бил претършуван. От двама мъже. Камерите от входа показват двама мъже. Откраднали ли са нещо?

— Не, само са разкъсали каквото им падне. Изсипали са всички кашони…

— Значиш не е изключено да са търсели нещо.

— Може би, но са били големи гадняри. Изрисували са графити по стената, изпикали са се върху килима, направили са дракона ми на сол… — За неин ужас гласът й секна.

Роберто го забеляза. Естествено. Той, за разлика от повечето мъже, чуваше какво му се казва.

— Значи драконът е бил специален за теб?

— Купих го, преди родителите ми да се разделят, и оттогава си го пазя… Да, за мен беше специален.

— Моя прелестна Бренди, ти беше набелязана за жертва. За малко не беше убита. — Ръката му, облечена в кожена ръкавица, се плъзна по долната й устна. — Не ти е изтрябвал дракон. Нуждаеш се от рицар в блестяща броня.

— Но аз искам дракон. — Освен това искаше Роберто.

— Когато всичко това приключи, ще ти намеря друг. Най-хубавият дракон на света. — Той се приведе, сякаш да я целуне.

Но сексуалният порив отслабваше и логиката си казваше думата. Налагаше се да открият кой иска да ги убие, а мисълта, че тя може да е мишената, го тормозеше. Бренди се дръпна от него.

— Не ставай глупав. Драконът не е важен. Важно е да разберем дали същите момчета са извършителите.

— Права си, cara, но скоро ще трябва да си поговорим за нас. — Роберто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска метална кутийка, голяма колкото дланта му. Пръстът му се плъзна над миниатюрната клавиатура и екранът — с размери осем на десет сантиметра — оживя.

— Ах! — Бренди се наведе над рамото му и видя как той набра кода с палци. — Това ли е компютърът ти? Наистина е фантастичен.

— Обичаш ли новите технологии?

— Обожавам ги. Докато учех право, работех на стария лаптоп на баща ми и успях да го опазя от няколко вируса, един червей, както и от скапване на харддиска. Вандалите го потрошиха — вероятно такава съдба е заслужавал — но аз загубих всичко, което не бях прехвърлила на памет. Като получа първата си заплата, ще си купя най-добрия, най-новия…

— Как е името на заложната къща? — Палците на Роберта висяха над клавиатурата.

— „Честния Абе“ на Брукър стрийт.

Роберто бързо натрака името.

— Собственикът се казва… — продължи Бренди.

— Нгуен?

Тя се взря във физиономията господин Нгуен, която надничаше от екрана, и прочете заглавието: „Собственик на заложна къща убит“.

— А беше толкова симпатичен — прошепна Бренди. Главата й трудно можеше да побере, че ситуацията пак е излязла от контрол и сега се намират в опасност. Внезапно челото й се ороси от пот и тя отметна косата си. — Значи нещата не опират до теб. И някой наистина се опитва да ме убие? Мен, лично мен?

— Обади се на майка си — инструктира я Роберто.

Бренди вече набираше номера.

— Накарай я да си стегне багажа. Искам да се махне от хотела и да отиде на някое по-сигурно място.

Хайде, майко. Хайде. Защо се бавиш, вдигни.

— Ало! — Гласът на Тифани пращеше от жизненост.

— Добре ли си?

— Чудесно! Просто чудесно! Защо питаш?

Бренди въздъхна и облекчено кимна на Роберто.

— Слушай, мамо, тук сме се забъркали в една каша, но нямам време да ти обяснявам. Искам да отидеш в къщата на Чарлс Макграт. Ще се справиш ли?

— Ъъъ… слънчице. Ами точно сега аз съм в къщата му. Да ти кажа право…

— Добре. — Бренди рухна на облегалката. — Остани там, докато нещата не се изяснят.

— Какво има? — Тифани вече не звучеше приповдигнато. — Бренди, познавам този тон. Какво е станало?

Бренди промени тона си на сияйно-радостен.

— По всичко личи, че когато съм заложила годежния си пръстен, съм се забъркала в голяма беля.

— Да не би Алан да те заплашва? Защото бих могла да си поговоря с него. — От устата на красивата Тифани това излезе като закана.

— О, божичко, не! Недей. Не е Алан, просто… — Бренди направи обзор на изминалата седмица и се помъчи да открие началото на всичките си беди. Не й се удаде. — Всъщност, майко, ако бях облизала тръбите, когато замръзнаха, ако бях залепнала за тях и ако бях останала така до пролетното размразяване, щях да си спестя куп главоболия.

Роберто се изсмя весело и се приготви да напише имейл. Пръстите му литнаха по клавиатурата.

Бренди изкриви глава и се опита да прочете съобщението, но той светкавично натисна ИЗПРАЩАНЕ.