— Снощи ме заведе на три различни партита и се държеше с мен все едно съм някоя манекенка. — Тя закрачи към писалището. — Перчеше се пред чикагските бизнесмени, че съм му била „адвокатка“. — Бренди изписа кавичките с пръсти. — Заведе ме на парти при долнопробните си италиански приятелчета и техните метреси, потупа ме отзад и ми нареди да вървя при другите жени, защото си имал работа.

— Ти какво предприе?

— Какво предприех? Първо казах „не“. Мосимо Фосера го чакаше да… знам ли… сигурно да ме научи на дисциплина, но вместо това Роберто заговори на италиански, и то бързо.

Чичо Чарлс сведе поглед. Ако се мъчеше да скрие усмивката си, не успя.

— Затова отидох да си поговоря с момичетата! Които между другото едва ли владееха който и да е език, освен този на спрейовете за коса и контрацептивите. — Тя се опря на писалището и безмълвно призова чичо Чарлс да я погледне. Когато той го направи, тя сподели най-големия си страх: — Слушай, чичо Чарлс, Мосимо Фосера иска Роберто да открадне нещо и съм напълно сигурна, че заплашва живота на дядо му. Какво ще предприемем?

— От къде на къде? Нищо няма да предприемем. Щом Роберто Бартолини е решил да приеме поръчка за Мосимо Фосера, нищо не можем да сторим. — Бренди се канеше да го прекъсне, но възрастният мъж вдигна ръка. — Моля те, не забравяй кои сме. Не сме полицаи, нито агенти на ФБР, нито супергерои. Ние сме адвокати и нашата работа започва и приключва в съда.

— Да, но аз очевидно съм бавачка, която ще бъде подведена под отговорност от съдия Найт, ако Роберто наистина открадне нещо.

Чичо Чарлс кимна.

— Да, ако съдия Найт прецени, че си отговорна за евентуалните простъпки на Бартолини, би могъл да ни създаде проблеми за в бъдеще. Не се отлепяй от Бартолини, за да няма основания да се усъмни в твоята бдителност.

— Но аз губя репутацията си на благонадежден адвокат още преди да съм започнала работа!

— Госпожице Майкълс, ако вярвате на думите си, значи подценявате престижа на тази кантора.

Госпожице Майкълс. Добре де, беше го подразнила.

— Извинявай, но знаеш ли какво е цял живот да се бориш да те вземат на сериозно и всичко да отиде на кино за една вечер?

— Не. — Чичо Чарлс заобиколи писалището и улови ръката й. — Но те уверявам, че клюките, които разнасят останалите млади дами в кантората, само издават завистта им. — Той я поведе към вратата. — А сега, Бренди, иди да се натъкмиш за Бартолини; на него му е приятно да изплакне очи с хубаво момиче, както и на мен. Така или иначе винаги съм бил на мнение, че се престараваш. Когато това дело приключи и затънеш в прашасалата правна документация, ще погледнеш назад и ще се учудиш какво толкова си се оплаквала. — Той отключи вратата. Отвори я. — Ако се тревожиш, че нямаш подходящи дрехи…

— Не е там въпросът!

— … попитай Мелиса за корпоративните сметки и всичко, което ти трябва, ще мине за сметка на „Макграт и Линдоберт“. — Чичо Чарлс я потупа по бузата. — Ще бъде забавно нали? — Той я изведе и затвори вратата, докато тя го гледаше с недоумение.

— Да се натъкмя за Бартолини? — промърмори тя на масивния дъб. — Защото му било приятно да изплакне очи с хубаво момиче?

Боже мили, чичо Чарлс бил дърт сексист!

— Приключи ли? — поинтересува се Роберто.

Изглеждаше очарователен както винаги, но Бренди улови някакво самодоволство в изражението му. Магаре.

— И още как — саркастично подхвърли тя. — Да не се отлепяш от мен. Не искам да те загубя в тълпата.

Тя маршово премина покрай ядосаната Мелиса и излезе в коридора. Натисна копчето за асансьора.

Роберто вървеше до нея, преметнал палтата им през ръка, елегантен в най-новия от безбройните си костюми „Армани“. Носеше бяла риза, червена вратовръзка, идеално лъснати черни обувки… само дето косата му беше разрошена и немирна, сякаш бе прекарал нощта да прави любов.

Не с нея обаче. Не с нея.

Проклета да е, ако се остави на привличането помежду им само за да получи същото удовлетворение, което доставяше един определен уред с големи батерии. Не и след разговора с чичо Чарлс. И най-вече не след снощи.

— Какво каза, че си толкова сърдита?

— Бях сърдита, още когато дойдох тук.

— Да, но на мен. Сега се сърдиш и на двама ни.

— Той ми изясни каква е функцията ми в тази фирма. Иска да таксувам вечерни рокли на корпоративната му сметка, за да изглеждам добре за… — Тя се задави и не довърши изречението.

— Мен. Хм. Да. Виждам защо си така наострена. — Асансьорът пристигна и Роберто задържа вратата отворена, докато тя влизаше.

— Все едно ти пука.

— Разбира се, че ми пука.

— Не, не е вярно, иначе нямаше да ме помъкнеш на онези партита! — Тя натисна копчето за приземния етаж.

— Не съм те мъкнал на онези партита. Отидох на тях, а ти дойде с мен. — Той стисна китката й, когато вратата се затвори. — Снощи изпитах невероятна тръпка да те държа в обятията си за първия ни танц.

— Да-а, и на мен ми хареса — до момента, когато Алан и неговата повлекана не ни видяха.

— Според теб какво трябваше да направя? — Роберто стисна устни. — Да допусна да прояви към теб такова неуважение ли?

— Не съм очаквала да му забиеш юмрук в лицето!

— Той те нарече уличница.

Да, така беше. Не й стана приятно, но тя беше типът жена, която би отминала със свиване на раменете подобна просташка забележка.

— Счупи му носа.

— Може би следващия път, когато види дама, ще се замисли, преди да започне да я обижда. — Каквото и да казваше тя, Роберто не се отмяташе от постъпката си. — Кафявите му очи гледаха безизразно и студено, на лицето му се беше настанило презрение.

Но насилието пораждаше насилие. Алан й беше отправил поглед, който вещаеше неприятности.

— Проблеснаха светкавици. Някой ни е снимал.

— Случва се.

Асансьорът започна да се спуска.

— На теб може би, но аз не съм ослепителен италиански граф, освен това си под мое попечителство и би трябвало да те пазя от скандали, а ако Алан подаде оплакване…

— Шшшт. — Роберто й направи жест да мълчи.

— Какво ми шъткаш? Просто отбелязвах… — Чак сега Бренди разбра, че той се ослушва. Асансьорът издаваше… странен звук. Сякаш се пързаляше. Освен това се движеха… прекалено бързо.

— Роберто? — Тя се вкопчи в него. Трийсет и три, трийсет и две, трийсет и едно… етажите отлитаха. Асансьорът почти… носеха се към земята.

Роберто яростно занатиска бутоните за аварийни случаи.

Спряха да пропадат толкова неочаквано, колкото беше започнало всичко.

Бренди тежко тупна.

Когато отвори очи, бузата й се допираше в пода. Тя се взря в кафеникавия служебен килим, в лъскавите дървени стени и в Роберто, който лежеше проснат до нея.

Той я погали по брадичката, ала пръстите му трепереха.

— Добре ли си?

— Не знам. На колко метра сме от земята?

Той вдигна глава и се огледа.

— Спрели сме на двайсет и четвъртия етаж.

— Ужас. — Беше й зле, от страх гласът й прозвуча несигурно.

— Падането можеше да започне още когато влязохме.

Това беше толкова глупаво, че тя не издържа:

— Да, защото ако се блъснем в земята от двайсет и четвъртия етаж, ще бъдем мъртви, но ако паднем от трийсет и деветия, ще трябва да ни изтребват със снегорин.

— От тавана.

Бренди не се засмя.

— Асансьорите са обезопасени — успокои я той.

— Току-що пропаднахме с десет етажа. — Дори през ужаса тя виждаше очевидното.

— И спряхме. Това не беше инцидент. Има си регулатори и електромагнитни спирачки…

— И много здрава подова повърхност, ако те не се задействат.

— Производителят гарантира, че обезопасителите ще работят. Освен това подът има шоков абсорбатор.

— Щом производителят гарантира безопасността, защо е сложил и такъв абсорбатор?

— Добре де, виждам, че се заяждаш. Значи си по-добре. — Той й помогна да седне. — Чакай малко. Първо да видя дали ще се свържа с…

През говорителя проехтя женски глас:

— Аз съм офицер Рабек. Има ли някой?

— Да. Да! Двама сме. — Италианският акцент на Роберто беше станал дълбок и силен, вероятно заради пропадането. — Какво стана?

— Не знаем, но не се безпокойте. Ще ви извадим.

— Как така не знаете? Сигурен съм, че имате някаква представа. — Роберто се изказа с увереността на изпълнителен директор.

— Изглежда има грешка в компютърната система — неохотно призна офицерката.

— Грешка ли? Как е възможно? — Роберто решително се изправи пред високоговорителя, все едно офицер Рабек стоеше пред него.

— Хакер. Камерите в асансьора не работят, мерките за аварийна безопасност се задействаха като по магия…

Бренди не разбра кога е скочила на крака:

— Значи налице е умисъл?

— Така смятаме, но ви уверявам, че нашите най-добри кадри се заеха с този… — Офицер Рабек се отдръпна от микрофона. Очевидно намерението й беше те да не чуят, но гласът й се разнесе в кабината: — Как така, опитват се в момента да прекъснат високоговорителя?