— Хайде, Алан, ти ме заряза като ненужна вещ. Би могъл да се държиш възпитано.

Алан придоби вид, сякаш го е ужилила оса.

— Не бъди глупава, Бренди. Не сме тук, за да обсъждаме кой е виновен за раздялата.

— Не съм глупава, Алан — веднага се защити Бренди.

Той само се ухили нагло.

— И недей да храниш илюзии, че още ме интересуваш. Просто е редно да покажеш малко възпитание. — Но вече бе твърде късно. Юмруците й се свиха конвулсивно.

Роберто се засмя иронично. Той улови ръката й, изпъна пръстите й и ги поднесе към устните си.

— Скъпа Бренди, дълбоко се възхищавам на способността ти да отговаряш адекватно във всеки различен случай.

Роберто беше отклонил вниманието й от нацупената физиономия на Алан. Тя си даде сметка за топлото му разбиране, щедрата му подкрепа… ръста му.

— Много бих искал да се запозная с тези хора. — Той се усмихна толкова широко, че показа всичките си зъби. — За мен ще е голямо удоволствие.

Разбира се, че нямаше да е удоволствие, ала независимо какво щеше да се случи, тя имаше подкрепата му.

— Разбира се, Роберто.

Когато извърши представянето, Алан стисна протегнатата ръка на Роберто и бързо прибра своята.

Очевидно с удоволствие би му обърнал гръб, ако Роберто не беше толкова важна фигура. И толкова едра фигура. Да не говорим, че от гледна точка на Алан искрата в тъмните очи може би изглеждаше опасна.

Фоун гледаше Бренди с безпомощното удивление на пеленаче, което вижда първия си жираф.

— Алан? А-а-алан-н? Тя носи ли диаманта? Защото си искам диаманта.

— Диамантеният пръстен вече не е у мен — нежно я осведоми Бренди. — Заложих го.

— О, не! — Фоун се обърна към Алан. — Тя е богата адвокатка. Нека я съдим!

* * *

Алан не обърна внимание на жена си.

— Бренди! Не разбирам как е възможно да извършиш нещо толкова глупаво.

Роберто се наклони напред.

Глупава. За втори път Алан я наричаше глупава.

От къде на къде си въобразяваше, че има правото да я разпитва и да критикува действията й? Дори сега, когато годежът им беше развален? Нима е била дотолкова слаба, дотолкова готова да се подчинява на диктата му? Като майка си ли беше?

И ако това беше вярно, в кого се превръщаше Алан?

В баща й.

Тя се втренчи в него. Той изобщо не приличаше на баща й, но беше същият дол дренки. Беше манипулатор. Беше насилник. Беше й направил огромна услуга, когато я заряза.

Точно както Роберто й беше направил огромна услуга, като й показа как мъжът трябва да се отнася към жената.

Тя се взря в него.

Роберто стоеше абсолютно неподвижно, втренчил лазерен поглед в Алан. Сякаш очакваше само една нейна дума.

Но тя щеше да се оправи с Алан. Обърна се към него — към ниския, дребнав, нещастен човечец, от когото сега с радост можеше да се отърве.

— Не разбираш как съм могла да извърша нещо толкова глупаво? Какво например? Да заложа годежния ти пръстен? Да изхарча парите за спа процедури, страхотна рокля и едни супервисоки токчета? — Тя огласяше целия дансинг.

Хората се бутаха напред със заинтригувани изражения.

— Нанесох се в нов апартамент, започнах работа и те преодолях за няма и седмица? За бога, Алан, когато си я оплодил — тя кимна към Фоун — даже не събра смелост да ми кажеш да не идвам в Чикаго. Преобърнах света, за да съм с теб, но ти трябваше да отлетиш до Лас Вегас и да се напиеш, преди да вдигнеш слушалката и да си признаеш какъв мухльо си. Аз съм по-умната и за разлика от теб не съм малодушна, тъй че не смей да намекваш нещо по-различно.

Алан категорично отсече:

— Не, Бренди. Щом си ме преодоляла толкова лесно, очевидно съм постъпил правилно, като се ожених за друга. Не разбирам как можеш да танцуваш в елегантна бална зала, увесена в ръцете на този мъж като някаква евтина уличница.

Двадесет и две

Облечена в най-хубавия си черен костюм и с най-раздвижената си червена блуза, с най-късата си пола и на най-високите си токчета, Бренди решително се запъти по коридора към кабинета на чичо Чарлс на трийсет и деветия етаж.

Роберто лениво крачеше зад нея, все едно беше излязъл на лятна разходка.

Работното място на секретарката беше два пъти по-голямо от кабинката на Бренди, а двойните врати, водещи към частното светилище на чичо Чарлс бяха от полирано черно орехово дърво и безмълвно прогласявах, че е важен шеф.

Точно сега Бренди не даваше пет пари колко е важен.

Тя метна на един стол топлото палто „Гучи“. Опря юмруци върху бюрото на секретарката и заяви:

— Съобщете на господин Макграт, че Бренди Майкълс е тук, за да го види.

Секретарката, дребничка млада жена с лице, изсечено от лед, и табелка с името Мелиса Бекин, не беше впечатлена.

— В момента господин Макграт е много зает, но с удоволствие ще му предам вашето съобщение, когато стане удобно.

Бренди усети горещината, когато Роберто застана зад нея. Досети се, че се е усмихнал на Мелиса, защото ледът започна да се топи толкова бързо, че тя се уплаши от наводнение.

— С Бренди трябва да се срещнем с господин Макграт. Има ли някаква възможност да ни вкарате при него сега?

— За кого да предам, че пита? — Мелиса пърхаше като птичка, улучена от стрелата на любовта.

— Роберто Бартолини. — Италианският му акцент се усили. — Граф Роберто Бартолини.

Бренди за пръв път го чуваше да използва титлата си и това й хареса. Сякаш тя подсказваше някаква скромност. Ала Роберто явно не знаеше що е скромност. Или стеснителност. Или елементарните добри маниери. Снощи го беше доказал извън всякакво съмнение.

— Почакайте да му се обадя. — Мелиса избута стола си прекалено силно и едва не се прекатури. — Ох! Съжалявам. Толкова съм непохватна. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Само ще проверя дали… изчакайте ме малко… не отивайте никъде…

— Ще ви чакам… точно тук6 — увери я Роберто.

Мелиса хвана бравата, завъртя я и се промъкна вътре, без да отлепя очи от Роберто.

Щом вратата се затвори зад нея, Бренди се нахвърли на Роберто.

— Защо го направи? Наруши координацията на момичето! — Все едно я беше грижа. — Какво се опитваше да докажеш?

— Нараняваш ме, Бренди. — За човек, който бе танцувала половината нощ, изглеждаше забележително свеж. — Изглеждаше адски решена да говориш с Чарлс, затова ти издействах разрешение за среща.

— Много ти благодаря, но вече не ми прави услуги! Не мога да си ги позволя.

— Както желаеш. — Той се поклони с ръце на гърдите.

По европейски изискан. Приветлив и ласкав. Лош, побъркан, опасен. Той беше всичко това и ако не внимаваше, Бренди щеше да загази здравата, защото го намираше неустоим, както клетата Мелиса.

Само че вече си беше научила урока и не бе достатъчно мъжът да е неустоим. По дяволите, тя изискваше уважение и щеше да го получи, дори ако за тази цел се наложеше с голи ръце да извие якия врат на Роберто.

Мелиса отвори вратата и се усмихна на Роберто.

— Господин Макграт ще ви приеме сега.

— Благодаря. — Той закрачи към нея с дългите си крака.

Бренди наблюдаваше, сигурна в намеренията му, и чакаше своя час.

— Signorina, бяхте толкова услужлива. — Той улови ръката на Мелиса и се поклони.

Мелиса запърха като птичка, хипнотизирана от змия.

От змията Роберто.

Бренди се придвижи към вратата.

Той поднесе пръстите на секретарката към устните си:

— Grazie molto.

Докато Роберто се взираше в очите на Мелиса, Бренди се промъкна край него и се шмугна в кабинета на чичо Чарлс.

Роберто рязко се извъртя.

Мелиса рязко се извъртя.

Двамата я погледнаха с ужас, когато тя се усмихна и затвори вратата в лицето им. Завъртя секретния ключ и се обърна към чичо Чарлс.

Възрастният мъж изглеждаше дребен на фона на огромния кожен стол и широкото дървено писалище.

— Много се радвам да те видя. Ела да ме целунеш по бузата. — Той наклони глава, очите му светеха като на някаква любопитна птица с плешива глава. — Как е майка ти тази сутрин? Красива както винаги?

— Не знам. Не беше станала, когато тръгнахме. — Всъщност Тифани спеше като пън в съседното легло както миналата вечер, когато Бренди се върна, така и тази сутрин, когато Бренди излезе. Даже не се помръдна, за да целуне дъщеря си на изпроводяк. Не я укоряваше — вероятно по резките й движения се беше досетила, че е бясна, а Тифани винаги се стремеше да избягва конфронтации.

— Ах. — Чичо Чарлс се усмихна. — Тогава за какво дойде при мен?

— Във връзка с онзи мъж. — Тя посочи през вратата към Роберто. — Знаеш ли какво направи?

Чичо Чарлс се облегна назад в стола си и изпъна пръсти.

— Имаш десет минути да ми разкажеш. — Звучеше бодро и делово. Вече не беше добродушният чичо Чарлс, а заетият шеф на голяма юридическа кантора.