Когато той най-сетне вдигна глава, тя се бе настанила в скута му, а пръстите й стискаха ревера му.

— Не спирай — промърмори Бренди.

— Налага се. — Той звучеше толкова неразбираемо, колкото тя се чувстваше. — Стигнахме.

— Къде?

— На бала.

Бренди се втренчи в лицето му — контраст от светлина и сянка.

— Какво?

— На танците. На танците у госпожа Тобиас. Трябва да отидем… да потанцуваме.

— Сега! — Тя беше изгубена в мрака с него и искаше да остане изгубена. — Сега ли ти се дощя да танцуваме?

Роберто безпомощно се засмя.

— При положение, че майка ти е в апартамента ни — да.

Майка й. Тифани. Беше забравила за Тифани.

— Бихме могли… — Какво биха могли? Да се промъкнат в спалнята на Роберто, без Тифани да забележи? Да се отдадат на бурен секс, докато майка й дреме в съседната стая? Никакъв шанс. Даже като тийнейджърка Бренди не беше опитвала подобни щуротии. — Ох, добре. — Тя се предаде и се измъкна от скута му. — Да отидем да потанцуваме.

Леденият въздух й помогна да замрази желанието си.

За съжаление отвътре имението в калифорнийски стил беше окъпано в топлите цветове на глина и пръст. Всяка стена бе окичена с разцъфнали растения. В кафези, поставени нависоко, пееха птици. Приятната обстановка и хубавият партньор набързо стопиха ледовете в нея.

Бренди дочу музика. Не беше танцувала от месеци, а и тогава можеше да се развихря само в претъпкани барове с други студенти по право… и Алан. Там господстваше Наредбата за реномираните юридически факултети: студентите, достатъчно добри, за да влязат в тях, не притежаваха социални умения и чувство за ритъм.

Беше станало ясно, че наредбата важи и за студентите специалност медицина — поредният грях на Алан. Сега, докато из въздуха се носеха звуците на валс, изпълняван от професионалисти от световна величина, балерината в Бренди се събуди за живот и тя размърда крака.

— Ехо, май не е чак толкова зле? — Роберто й се усмихна, сякаш правилно беше преценил радостната й тръпка.

— Тук е добре, а другото би било… — Със сигурност не „зле“. Бренди никога не би могла да каже, че сексът с Роберто ще е зле. — Неразумно — довърши тя.

— Много неразумно.

Не беше нужно той да се съгласява.

Слабичка възрастна дама, средна на ръст, с боядисана кестенява коса и светлокафяви очи, изприпка да ги посрещне.

— Роберто, колко мило, че дойде. Тъкмо ти си пакостникът, който ще превърне партито в запомнящ се успех. — Тя му поднесе ръка за целувка, сетне се изправи на пръсти и го целуна по двете бузи. — А тази млада госпожица навярно е Бренди Майкълс.

Бренди се сепна:

— Да, аз съм, но прощавайте — срещали ли сме се някъде?

— Не. Но когато една жена стане на моята възраст, тя задължително трябва да си намери хоби. Моето са клюките. — Тя жизнерадостно се ухили.

Бренди се сети за целувката в колата, за любенето в хотела, за увлечението си по Роберто, което я тласкаше към безразсъдства от страст. Предполагаше, че клюките няма да закъснеят и очевидно е била права.

Само че госпожа Тобиас я хвана под ръка и я поведе към източника на музиката.

— Годеникът ви ви зарязва и се жени за някаква развратница, а вие показвате на света, че не давате пет пари, като успявате да убедите съдията да постави Роберто под ваше попечителство!

Какво прекрасно обяснение. Бренди много го хареса.

— Ах, каква сте късметлийка! Но ако изглеждах като вас, крадците на диаманти щяха да се редят на опашка за моето попечителство, тъй че късметът няма нищо общо, нали? — Госпожа Тобиас отметна глава и се изкиска весело.

— Това ли са всички клюки? — Бренди се спъна от облекчение. Роберто я подхвана.

— Внимавай, Бренди, не падай точно сега.

— Още ли има? — Госпожа Тобиас я погледна алчно.

— Не, но под попечителството ми е поставен само един крадец на диаманти.

— Засега. — Госпожа Тобиас ги преведе през светлите отворени помещения към свирещия оркестър. — Сигурна съм, че те всички ще чукат на вратата ви. Хубави адвокатки — „хубави“ ли казах, имах предвид прилични — трудно се намират. А такава, която може да ходи и да дъвче дъвка едновременно, е още по-голяма рядкост. Заповядайте! — Озоваха се на балкона над грандиозната бална зала. Възрастната госпожа махна с ръка. — Не е ли приказно? През остатъка от годината използвам мястото за тенискортове, но то е построено за нощи като тази.

Наистина беше приказно.

Огромното помещение имаше лъснат паркет, стени със златна мазилка и издигнат подиум за оркестър от двайсетима души. Стотици хора се движеха на малки групички — мъжете тържествени в черно и бяло, жените бляскави в бижута и изискани тоалети. Дансингът заемаше половината помещение и върху него кръжаха двойки, докато валсът отшумяваше.

— Толкова е грандиозно. — Бренди се вкопчи в перилото и захласнато се загледа надолу с желанието на танцьор, който отдавна не се е забавлявал. — Не съм виждала нищо подобно.

— Дансингът не е за гледане, той е за танцуване! — Госпожа Тобиас положи ръката на Бренди върху тази на Роберто. — Роберто, заведи това момиче на танци!

— С удоволствие.

Балерината Бренди открай време обичаше рециталите пред публика, обичаше да се движи в темпо, обичаше грацията и плавността на фигурите, които тялото извайва на музикален фон. Докато се спускаха по стълбището, оркестърът засвири танго и тя развълнувано се засмя.

— Роберто, можеш ли да танцуваш танго?

— Разбира се. Майка ми много държеше да се науча.

Веднага щом стигнаха дансинга, той я прегърна и тя разбра, че е ударила джакпота. Той можеше да танцува. Да танцува страхотно. Беше добре обучен, но имаше и нещо повече — музиката възкреси спомена за таланта му на любовник. А объркването, породено от това, че винаги са заедно и въпреки това винаги разделени, придаваше истинност на болката, стаена в тангото.

Бесният ритъм ги оплете в мрежите си, понесе ги по целия дансинг — единият бягаше, а другият го преследваше — събуди в тях изключителна, отчаяна страст.

Другите гости им отстъпиха пространство, докато накрая останаха да танцуват сред кръг от прехласнати зрители.

Мрачният поглед на Роберто не се отделяше от нейния.

Бренди се концентрира върху него, имаше очи само за него и в тази интимност чувстваше какъв ще е следващият му ход.

Залата се превърна във фон на движенията им.

Те бяха секс под музикален съпровод.

Тогава Бренди зърна едно познато лице в края на тълпата. То се хилеше с такова презрение, че тя пропусна една стъпка.

Роберто я дръпна към себе си, поглъщайки движението, но навярно усети, че нещо не е наред, защото я поведе с повече сила, като я насочваше безмилостно в движенията, давайки й възможност да се съвземе от шока.

Когато музиката спря, тя се бе окопитила до степен да се усмихне пленително на Роберто и да му ръкопляска, сякаш в момента е изпълнена единствено с възхищение от уменията му.

Той също я поздрави с ръкопляскане и се поклони, но мимоходом прошепна в ухото й:

— Какво стана? Защо се разстрои?

— Няма нищо. — Пълна глупост. Роберто така или иначе щеше да разбере. — Ето там е Алан.

Роберто се взря в тълпата и погледът му безпогрешно откри хубавия мъж с кестенява коса, сини очи, луничава кожа и мускулесто, стройно тяло.

— Да. Виждам го. Изключително тъпият годеник се е завърнал.

Роберто я накара да се усмихне малко по-искрено.

— Изобщо не е какъвто си го представях. — Той беше объркан. — Мислех си, че ще се окаже… е, не непременно красив, но поне с внушително присъствие, защото чух, че има бляскаво бъдеще. Вместо това той просто е… нисък.

— Не е нисък. Твърди, че е метър седемдесет и пет.

— По-нисък е от теб.

— Само когато съм на токчета.

Роберто изсумтя:

— А когато не си?

Тя не отговори.

— Не. Не ми казвай, че си ухажвала крехкото му его и си носила обувки без ток. Бренди! Не! — Роберто тръгна към Алан. — Трябва непременно да се запозная с мъжа, който е смачкал индивидуалността на моята Бренди.

Тя го улови за ръката, преди да е направил две крачки.

— Алан не ми е смачкал индивидуалността.

Роберто я погледна отгоре.

— Добре де, малко я е понащърбил. Хайде, стига! — Той закрачи преднамерено бавно към края на дансинга, където Алан чакаше с една дребна, закръглена червенокоска.

Бренди почувства как из тълпата се разнесе шепот. Сега чикагското общество знаеше коя е, как Алан я е зарязал и че тя придружава Роберто. Гостите очакваха сцена, но тя твърдо възнамеряваше нещата да протекат цивилизовано. В края на краищата Алан съвсем ясно показа, че пет пари не дава за нея, а тя… е, сапфирените обици значително бяха допринесли за излекуването на разбитото й сърце. Обиците — плюс Роберто.

— Алан. — Тя му протегна ръка. — Радвам се да те видя тук. Значи си се върнал от медения месец в Лас Вегас?

Той не отговори. Не пое ръката й. Вместо това стоеше и я гледаше — на високи токове тя беше с пет сантиметра по-висока от него — и поклати невярващо глава. Бренди почувства ледените пипала на унижението, но отказа да им се остави. Алан достатъчно дълго я беше контролирал чрез пренебрежение и… ох, Ким наистина имаше право. Чрез психически тормоз. Тя отдръпна ръка и се усмихна загадъчно и насмешливо.