Тя спря.

Не. Недей се опитва да ми помогнеш. Само ще влошиш положението.

Тя сведе глава, но докато се връщаше при тълпата от ококорени жени, недвусмислено показа, че се покорява изключително неохотно.

Когато можеше да говори, Роберто дрезгаво промълви:

— Погрешно ме разбра, Мосимо. Ти си прочут с много неща, но сред тях не е твоята щедрост. Какво ще ми предложиш, за да оправдаеш вложеното време? И не ми говори за престиж — това не мога да го занеса в банката.

Физиономията на Мосимо лека-полека се разведри. Алчност… той разбираше от алчност.

— Ти си прочут крадец на бижута. Да работя с теб е чест. Естествено, че знам това. Какво би искал, за да ми сътрудничиш?

— Днес вечерях в дома на Хауърд и Джони Патерсън. Джони носеше на шията си верижка с рубин. Той е поне 4.3 карата и е с цвета на прясна кръв.

— Чувал съм. — Мосимо засрамено сведе глава. — Но не мога да се докопам до него. Охраната им е прекалено добра.

— По принцип. — Роберто разглеждаше ноктите си.

— Какво искаш да кажеш? — Мосимо застана нащрек.

— Ето че тази вечер алармата беше изключена на определени места в къщата. Някак си.

— Някак си, а? — Мосимо взе да се усмихва. — Ей, ти! Рики! Донеси вино на нашия приятел Роберто.

— Вода. — Роберто разтърка изранения си гръклян.

— Вода. — Мосимо набута един стол под задника на Роберто и двамата седнаха, за да поприказват на четири очи.

Когато Роберто отново се изправи, примката беше заложена. Сделката беше сключена.

— Сделката е добра — увери го Мосимо. — Ти занасяш диаманта в „Препарираното куче“, а аз ти давам рубина на Патерсънови.

— Става. — Роберто го почука с пръст по шкембето. — Не забравяй кой ти направи тази услуга, Мосимо. Осигури на мен и nonno уважението и спокойствието, които заслужаваме.

— То се знае. — Мосимо го прегърна и го целуна по бузите. — Това е сделка един път, изгодна и за двама ни, пък и нека има с какво да си уплътниш времето до началото на процеса, нали?

Роберто кимна и си отбеляза с каква лекота Мосимо го дари с предателска целувка. Надмина даже Юда.

Пътьом Роберто размаха пръст към Бренди.

За своя изненада тя незабавно му се подчини и бързо отиде при него. Улови го за ръката и двамата стигнаха до гардероба.

— Поздравления, откри начин гарантирано да откликвам на всичките ти команди. Бях готова на всичко, за да се махна от онези кокони.

Роберто се засмя хитро, взе палтата им и даде на гардеробиерката солиден бакшиш.

— Ужас, а?

— Ужас е слаба дума. — Бренди го остави да увие шала около врата й. — Знаеш ли, че било възможно цели двайсет минути да се обсъжда бразилската коламаска?

— Как ли пък не! За такова нещо не ми се мисли и една минута. — Той се напъха в палтото си и я хвана под ръка. Заедно излязоха навън. Не бяха направили и две крачки, когато ги лъхна миризмата на тютюн. Роберто се закова на място. Бренди продължи да върви.

— Да, като обект на интерес коламаската се нарежда между акрилните нокти и пилингът с киселина… — Тя се обърна назад. — Какво има?

Фико излезе от сенките, стиснал цигара между пръстите си.

— Роберто, радвам се да те видя. И теб също. — Той кимна на Бренди. — Студено е за клечка като теб.

— Бренди. — Роберто посочи с палец лимузината.

— Колкото и да е тъжно, започвам да свиквам. — Бренди измарширува нататък.

Мъжете я изпроводиха с поглед. Щом Нюби й отвори вратата и й помогна да влезе, Фико се обади.

— И тъй, човече, чули предложението на Мосимо?

— Има си хас. — Какво ли си беше наумил Фико?

— Ясно ти е, че не си длъжен да се съгласяваш.

Интересно.

— Напротив. Много обичам дядо си.

Фико се приближи.

— Аз мога да предпазя дядо ти.

— Прекалено голямо обещание предвид репутацията на Мосимо.

— От мен Мосимо винаги ще има много здраве.

Това хем не беше отговор, хем беше отговорът, от който Роберто се нуждаеше.

— За хонорар Мосимо ми обеща рубин.

— Мъртъвците не могат да събират дълговете си.

— Значи смята да ме убие, след като му занеса диаманта? — Роберто вече го знаеше, но думите на Фико потвърдиха подозренията му. Фико искаше да заеме мястото на Мосимо. Щеше да направи каквото трябва, за да осуети кражбата.

— Казвам ти, че е по-добре да се скатаеш.

Кофти работа. По-кофти, отколкото Роберто беше предполагал, защото се налагаше да я свърши.

— Ех, Фико, като знам, че Мосимо планира да ме убие, само се нахъсвам.

Фико захвърли цигарата си.

— Тогава прави каквото искаш. Но да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Не, няма да кажа, че си ме предупредил. Всъщност тази вечер изобщо не сме се виждали. Срамота е, че сме се разминали. — Роберто си свали ръкавицата и му подаде ръка.

Фико се взря в протегнатата длан и стисна Роберто за лакътя. Роберто стори същото и двамата мъже силно се здрависаха — веднъж.

Напук на всичко Фико му беше симпатичен. Той жадуваше власт, но не защото обичаше да причинява болка. Фико обичаше печалбата.

Роберто рискува и се приведе към него:

— Довери ми се. Фико, довери ми се.

Фико внимателно се взря в изражението на другия мъж.

— И каква ще ми е далаверата?

— Точно каквато искаш, Фико. Довери ми се.

— Само глупак би хванал вяра на друг, освен себе си.

— Тогава бъди глупак.

Още известно време Фико се взираше внимателно в Роберто.

— Ще си помисля.

— Мисли.

Разделиха се. Роберто тръгна към колата с надеждата, че инстинктът не го е подвел.

Двадесет и едно

Студеният вятър нахълта в лимузината с Роберто и Бренди се смрази повече, отколкото през последния час — а това означаваше нещо. Когато Мосимо прикова Роберто към стената и насочи пистолет към главата му, тя се беше опитала да изпищи. Но едно от момичетата, която я имаше, я нямаше шестнайсет години, й беше запушила устата с ръка и беше казала:

— Недей. Ако се разпискаш, със сигурност ще го утрепят. Мълчи.

На Бренди й пареше под краката да излезе от „Рицарите на Колумб“, а не можеше да си тръгне. Разбира се, нищо не й пречеше да изтича през вратата, но по някаква необяснима причина и през ум не й мина да зареже Роберто.

Как бе станало така, че отговаряше за живота на крадец на диаманти, който си търсеше белята?

Затова, когато Роберто се намести до нея и колата гладко потегли, тя му се озъби:

— Ти май си супергерой с черен колан. Не можа ли да набиеш задника на Мосимо на чучура на някой чайник?

Роберто я гледаше така, сякаш съжалява, че я познава. От гърдите му се откъсна покъртителна въздишка.

— В такива мигове осъзнавам защо Фосера си имат празноглавки за любовници. Умните жени са адски досадни.

— Знаех си! Можеше да го натикаш в девета глуха. Защо си затрая? — Тя стисна китката му и усети ширината, мускулите, сухожилията.

— Случайно да забеляза броя на спортните якета? И броя на кобурите под спортните якета?

— Да. — Ала кой знае защо неговите думи й прозвучаха малко фалшиво. Този мъжкар беше допуснал някакъв стар шишко да го прави на палячо. Беше отишъл там със съзнанието на какво ще го подложи Мосимо и бе изтърпял унижението безропотно.

На Бренди й се струваше, че не е наясно с всички факти.

Очевидно бе така. Роберто не й се доверяваше и това трябваше да я радва. По този начин, когато се изправеше на разпит в съда, искрено щеше да отрече, че знае каквото и да било за престъплението.

Тя се сгуши на седалката.

— Какво стана, след като той махна пистолета от бузата ти?

— Видях, че идваш да ме спасиш, и едва не получих инфаркт. Ти нормална ли си? — Обикновено спокойният тон на Роберто сега беше груб. — Даваш ли си сметка на какво са способни тези хора?

Неговата агресивност я уплаши. Разтревожи я. И някак си я… възбуди.

— Давам си сметка. Добре де, защо отидохме там?

— Ако отново ме видиш загазил, да не си посмяла да ме спасяваш.

— Значи допускаш, че преспокойно ще оставя някой да те застреля? — Тя също повиши тон.

Нюби погледна в огледалото за задно виждане. Навярно ги беше чул през стъклената преграда.

— Какъв е смисълът и теб да застрелят?

— Поне няма цял живот да се упреквам в малодушие!

— Мътните да те вземат, жено! — Роберто я грабна в обятията си, сякаш повече не издържаше да са разделени. — Изплаши ме зверски. Не знаеш ли, че светът е пълен с акули, мошеници и кучи синове?

— Да, един такъв е поставен под мое попечителство!

Той я целуна.

Бренди очакваше това, откакто го напусна в неделя вечерта. Всеки миг, докато беше с него, вдишваше миризмата му, слушаше гласа му, улавяше го да я гледа, копнееше да го вкуси пак. Сега се опияни от неговата разгорещеност, от своята възбуда, от движението на лимузината, която ги отвеждаше към място, където ги чакаше приказва феерия.