Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Но нямаше оправдание, че пропусна да се обади по-рано на майка си. Щеше да й стане по-добре, ако Тифани се разкрещеше.

Роберто изпусна стъклена чаша на пода и тя се разби с остър, внезапен звук.

Бренди подскочи.

— Съжалявам — извика той. — Не се притеснявай. Ще намеря метлата.

— Това се казва мъж — промърмори Тифани, докато той тършуваше в килера. — Невероятен акцент. Италианец ли е?

Бренди трябваше да попари в зародиш напъпилото възхищение на майка си.

— Да, а освен това е крадец на диаманти.

— Колко романтично!

Разбира се, по сбърканата логика на Тифани.

— Не, мамо, не е романтично. Той е престъпник, съществува вероятност — голяма вероятност — да прекара следващите двайсет години зад решетките.

— Изобщо не прилича на престъпниците, които съм виждала. Богат е. Костюмът му е „Армани“.

Чуваше се леко потракване, докато той метеше стъкълцата и ги изсипваше в кофата.

— И още по-добре, умее да се оправя в кухнята.

Нещо в Тифани адски дразнеше Бренди. Сякаш тя вечно трябваше да намира потвърждение колко повърхностен е характерът на майка й. Затова не се стърпя и я жилна:

— Да не говорим, че е граф.

— Сладур! — Тифани проточи думата с южняшки акцент, гъст като течен карамел.

— Сладур е, защото има титла ли?

— Не, сладур е, защото е секси, богат и красив. Направо да го изхрускаш. Титлата е просто като разбит сняг върху шоколадов мус с вино. Какъв съпруг ще излезе от него!

— Съпруг! — Бренди се нахвърли на майка си. — Защо го каза?

Тифани ококори прелестните си сини очи.

— Такъв е стилът ми на мислене, скъпа.

— Също и на дядо му! — Какво ги прихващаше тия хора? Ноно и Тифани даже не се познаваха. Деляха ги години. Живееха на много километри един от друг. Но съзнанието им течеше в една посока! — Не желая съпруг. Намерих си един и знаеш как свърши историята.

— Роберто категорично не отговаря на изискванията в списъка ти — съгласи се Тифани.

Бренди потрепери като ударена. Алан отговаряше на всичките й изисквания… Тифани на саркастична ли се правеше? Не, изключено. За да си саркастичен, трябва финес, какъвто Тифани не притежаваше.

Освен това майка й не гледаше в нея, а в Роберто.

— В него няма нищичко разумно, нали?

Бренди допусна грешката да погледне към кухнята, докато Роберто се протягаше, за да свали някакви салфетки, и устата й пресъхна. Съпруг? Не желаеше да мисли за него по този начин. Сякаш той бе достъпен. Защото тя вече го бе изпробвала, знаеше, че той я иска, и ако започнеше да мисли за голямото „завинаги“ щеше да се изложи като последна глупачка — а напоследък се бе изложила предостатъчно.

— Съпружеските свиждания в затвора са голям купон.

— Скъпа, ясно ти е като бял ден, че той няма да иде в затвора — рече Тифани с вродена мъдрост. — Богаташите никога не попадат там.

Бренди би искала да й се опълчи със смислен отговор, но не знаеше подробности. През първата си работна седмица бе работила по делото около един час в офиса. Тази сутрин бе позвънила в кабинета на Глен, но телефона вдигна госпожа Пеликан. Тонът й беше бодър и назидателен:

— Според указанията на господин Макграт преструктурирахме екипа. Сега ще се отчитате пряко пред мен, госпожице Майкълс, а вашата работа е да проконтролирате господин Бартолини. Не го изпускайте от очи.

— Вярвате ли, че възнамерява да напусне страната?

— Не го изпускайте от очи — беше повторила госпожа Пеликан. Не беше длъжна да дава обяснения на Бренди и съответно не ги даде.

Бренди хвърли поглед на Роберто. Не го изпускайте от очи. Толкова по-зле, че шефските инструкции я правеха щастлива.

— Майко, в списъка ми определено не фигурира съпруг, който рискува да се окаже с криминално досие.

Тифани се взря в Роберто, който пълнеше чашите.

— Той ли беше твоята глупост?

Не можеше да се отрече инстинктът на майка й по отношение на хората.

— Поставиха го под моето попечителство. — Полуистина, която в момента й вършеше работа. — Ето защо снощи пренощувахме у дядо му, а сега спорим къде ще спим довечера. Аз искам да остана тук. — И тогава й просветна. Не можеха да останат тук. Имаше легло и диван с разпорена седалка, а тя смяташе да отстъпи на Роберто леглото, защото той нямаше да се побере до късия диван — е, и тя нямаше да се побере, но щеше да се примири с дискомфорта, за да наложи своето.

С пристигането на Тифани планът й вече бе загубил актуалност.

— И така. — С очарователна усмивка Роберто подаде на дамите две чаши. — Отиваме в хотела ми.

— Аз ще спя тук — рече Тифани, — но мога ли да се доверя на вас двамата?

— Майко, не можеш да останеш в апартамента! — Бренди още усещаше миризмата на препарата, с който домоуправителят бе почистил килима, а боята, с която бяха заличени графитите, беше в малко по-друг оттенък. Никога не беше обичала това жилище; то представляваше временна, удобна спирка, докато се ожени за Алан.

Сега направо тръпки я побиваха. За нищо на света нямаше да остави майка си в апартамент, където са вилнели хулигани. Нямаше да си прости, ако с Тифани се случеше нещо. И щеше да бъде толкова… изолирана.

Боже господи. Бренди неловко се размърда. Представяше си трагичната кончина на майка си, а мислеше единствено за себе си. Непременно щеше да отиде в ада.

Само отчаяно й се искаше да избегне луксозния, обременен със спомени хотелски апартамент.

— Разбира се, че Тифани ще дойде с нас в хотела — каза Роберто.

— Идеята е ужасна! — възкликна Бренди. Майка й да отседне в апартамента, където се бяха любили с Роберто? Върху всяка мебел, на пода, до стената, във всяка баня? Това просто беше… гнусно.

— Той е невероятно просторен, има две спални и две бани…

— Две спални? — Бренди не желаеше да му противоречи — на Тифани не й трябваше да знае, че е била при него — но в апартамента му на четирийсет и осмия етаж имаше само една огромна спалня.

— Две спални — потвърди Роберто. — Вече позвъних в хотела и им обясних, че трябва да се преместя в апартамент, по-подходящ за семейство. Сега Нюби ми събира багажа. На четвъртия етаж сме, Бренди, в знак на уважение към страха ти от височините.

— Не ме е страх от височините. — Как ли беше разбрал? — Просто ме карат да се чувствам малко… неудобно.

— Мен също. Благодаря ти, Роберто, че ни предлагаш гостоприемството си — обади се Тифани. — Бренди, да ти събера ли багажа?

Те двамата съзаклятничеха срещу нея.

— Сама ще се справя — сопна й се Бренди.

— Непременно да си вземеш — Роберто описа с ръка кръгове около тялото си — модните рокли. Имам много покани. Много важни клечки държат да се срещнат с италианския крадец на диаманти и за мен ще е чест да те държа под ръка.

— Единствената ми — Бренди изимитира жеста му — модна рокля е стара и черна, затова предполагам, че няма да приемем поканите ти.

— Не! — Тифани подскочи на фотьойла. — Един и същи размер сме, а аз си нося моите рокли.

Бренди невярващо се обърна към майка си:

— Рокли? Носиш си рокли?

— Чарлс ме покани на парти, след като така и така съм тук. — Тифани заби поглед в ръцете си. — Не мога да се появя с някоя нафталинена рокля.

— Много мило от страна на чичо Чарлс, но си можела да минеш и само с една рокля!

— Скъпа, като тръгвах от Нашвил, не ми беше много ясно коя точно рокля ще реша да облека!

Бренди се притесняваше, че започва да разбира майка си. Притесняваше се, че животът й е излязъл от релси и никога няма да се върне в обичайния си коловоз. А когато Тифани и Роберто станаха едновременно и се запътиха към спалнята й, бъбрейки за социалните си ангажименти, Бренди се притесни, че нейният любовник и нейната майка са един дол дренки.

В края на краищата обединяха ли сили, не беше ясно каква невероятна глупост ще извърши Бренди.

Независимо какво още имаше да се случи, тя нямаше да ходи по обеди или вечери с Роберто. Той познаваше твърде много тъмни субекти. Имаше твърде много тъмни връзки.

Бренди щеше да тропне с крак и да му каже, че ще кротуват в апартамента му, докато не настъпи денят на процеса.