— Сигурен съм, че е преувеличил, за да впечатли такова хубаво момиче. — Роберто отхвърли твърденията на съдията с леко махване на ръката.

Бренди така затегна колана си, че едва дишаше. А може би се задушаваше от ярост?

— Той смята, че е в правото си да разпита мъж с твоите привилегии, който се е отдал на престъпления.

— Няма това право. — Роберто не се шегуваше.

И тя се бе възхищавала на неговото самомнение?

Бренди извади ръкавиците от джоба си. Заедно с тях се изтърколи бялата кадифена кутийка от заложната къща. Роберто я вдигна и й я подаде.

— Дано вътре няма нищо ценно.

— Не, обиците са на мен. — Тя натика кутийката обратно в джоба си, сложи си ръкавиците и шапката и тръгна към вратите.

Той я последва.

Когато излязоха навън, леденият вятър я връхлетя. Лимузината. Лимузината беше рай. Бренди се запъти към нея.

За разлика от Роберто. Той спря на стъпалата и се огледа нагоре-надолу. Погледът му се заби в двама мъже, сгушени до грамадния монумент, който Пикасо бе подарил на града.

Бяха облечени като полярни мечоци — с шапки, ръкавици, ботуши и шалове, но сигурно задниците им бяха измръзнали.

И тогава Роберто произнесе най-глупавото нещо, което бе чувала. Каза:

— Нека да повървим.

— Да повървим! — Крайниците й вече бяха вкочанени. — Ти да не си полудял!

— Вече ме мислиш за такъв. Мога само да потвърдя твоето мнение. — Той усмихнато нагласи шала си около врата и ушите й. — Хайде. Да кажем на Нюби. Той може да ни следва с колата.

— Офисът е на километри оттук. — Нежният кашмир я обгръщаше с неговата топлина, ухание, самоувереност.

— Не се връщаме в офиса. Отиваме на ресторант. Не съм ял.

Тя го изгледа яростно.

— Не е далеч — увери я Роберто. — Само на няколко пресечки.

Бренди искрено копнееше да му се сопне, че ще го гледа как бие път пеша от колата, но съдия Найт се вбеси от неуважението на Роберто и гневът му се разпростря върху „Макграт и Линдоберт“, и по-конкретно върху Бренди. Той изключително подробно обясни какво ще я сполети нея и едва започващата й кариера, ако изпусне Роберто, затова не й стискаше да го остави сам. Не и пред съдебната палата. Вероятно не и докато делото не приключеше.

— Добре. Ще повървим.

Роберто се разбра с Нюби, после отиде при нея и бодро я поведе по тротоара. Тя бойко закрачи до него, мърморейки:

— Ама че гадост. Това не е зима. Зимата е горещ шоколад и коледни сладки. Зимата е сняг, който леко се сипе по хълма. Зимата е каране на шейни. Сега е прекалено студено да завали сняг. В този глетчер Чикаго само можеш да измръзнеш, докато се разхождаш.

— Ела. Нека те стопля. — Роберто я прегърна с една ръка.

Тя го отблъсна.

Не личеше да е засегнат. По-лошо, не личеше да му е студено.

Съвсем малко хора се бяха престрашили да излязат на улиците при този лют вятър. Общо взето, пешеходците изчакваха лятото и топлото време — даже двамата мъже край статуята явно бяха решили, че е прекалено мразовито, за да стоят на площада, защото ги следваха на около една пресечка разстояние. Единият кашляше.

— Защо се премести тук, след като върло ненавиждаш зимата? Репутацията на Чикаго е известна. Той е Ветровитият град.

— Годеникът ми. — Роберто не биваше да мисли, че му е простила за изцепките в съда. Единствено гневът не й позволяваше да стане на ледена шушулка.

— За да си далеч от него ли?

— Преместих се, защото той живее тук. — Знаеше накъде бие с въпросите си, а нямаше желание да му казва истината. Намирайки си разкошен италиански любовник, бе извадила жилото от измяната на Алан. А откривайки, че разкошният италиански любовник е крадец на скъпоценности, бе преживяла ново унижение. — Колко има до ресторанта?

— Една пресечка. — Той хвърли поглед на колата, сетне пак погледна назад. — Нюби кара точно зад нас. Можеш да се качиш.

Бренди също се огледа назад. Нюби се движеше успоредно с тях, без изобщо да се интересува, че пречи на пътното движение.

— Не. Само да ти обърна гръб, и ще ми избягаш.

Роберто се засмя. Засмя се съвсем неподправено.

— Ако исках да ти избягам, как щеше да ме спреш? За глезена ми ли щеше да се увесиш?

— Ще се изненадаш — заплаши го тя. Всъщност балерината Бренди можеше да го ритне в тила, но не бе нужно той да го знае. Току-виж й се наложило да го възпира. — Къде е ресторантът? — Засега в полезрението й се мяркаше една типична американска закусвалня с флуоресцентни реклами на бири „Будвайзер“ и „Олд Милуоки“.

— Това е — каза Роберто. — „Препарираното куче“.

Мазна закусвалня.

— Едва ли ще подхождаш на обстановката. — Един нахакан италиански граф едва ли би избрал такова място за хранене.

— Ще се изненадаш. И така… значи се премести тук миналата седмица, а тази седмица вече не си сгодена?

Я виж ти! Господинът си знаеше своето.

— Точно така.

— Кой развали годежа?

Тя нарочно се позабави с отговора и докато той отваряше вратата, подхвърли:

— Жена му.

Подът на закусвалнята бе с черно-бял балатум. Но стените висяха препарирани животни, облечени в целофан пудели, чау-чау, немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори. Столовете бяха разнородни, краката на масите бяха метални, а седалките им — от лакирано дърво. Носеха се божествени аромати.

Бренди не беше хапвала от снощи, когато излезе от хотела на Роберто. Устата й се напълни със слюнка, а червата й изкуркаха.

— Я сядай, момиче, преди да си припаднала от глад. — Прошарената келнерка ги насочи към едно сепаре, а после се закова на място и се втренчи в Роберто. — Ти да не си онзи, дето го пишат във вестника? Дето е задигнал куп диаманти от разните дами от висшето общество?

За него са писали във вестниците? Всички ли знаеха кой е?

— Диамантите ми бяха подаръци. — Той отдаде цялото си внимание на закръглената, изтощена келнерка и я срази с усмивка.

Тя притисна длан към гърдите си. Изчерви се. Вероятно се изчервяваше за пръв път от четирийсет години насам. Усмихна му се трескаво.

— Сигурна съм.

Мили боже, усмивката му озари ресторанта. Една жена с ортопедични обувки, изгаряне на лявата ръка и изражение, което показваше, че е видяла всичко и не е била впечатлена, сега изохка прехласнато. Такава усмивка определено щеше да бъде възнаградена с диаманти от която и да е представителка на нежния пол.

Роберто хвърли поглед назад, към дългата маса, където някакви мъже се бяха привели над чиниите си и пушеха, ядяха и разговаряха. Около тях не седяха други клиенти.

Заради цигарения дим, предположи Бренди.

— Виждам там едни приятели. Ще седнем при тях.

Келнерката понечи да възрази, но внимателно се взря в Роберто.

— Жив се погребваш.

Бренди реши, че пак са я направили на маймуна. През последните три дена доста добре беше опознала това чувство.

— Заради тях ли искаше да се храниш тук?

— Заведението е прочуто с хотдога си.

Това не беше никакъв отговор.

— Какви приятели са ти тези?

— Стари познати на семейството.

Вече ги бяха забелязали. Когато Роберто и Бренди поеха към тях, мъжете се изправиха. Бренди се почувства неудобно, че ще бъде единствената жена на масата им, а те я зяпаха… все едно беше някоя пачавра.

Един мъж, около петдесет и петгодишен, с широки рамене и кръгло шкембе се подаде иззад чиния с два хотдога и огромна купчина пържени картофи. Приветства ги с широко отворени обятия.

— Боби! Боби Бартолини! Колко се радвам да те видя. Брей, голям си пораснал! — Италианският му акцент беше по-силен от този на Роберто, гласът му отекваше гръмовно.

Бренди вдигна вежди. Щом се осмеляваше да нарича Роберто „Боби“, вероятно тези хора наистина бяха стари приятели на семейството. Но с изключение на него и още един мъж до дясната му ръка, останалите бяха на възрастта на Роберто. Около трийсетгодишни, с различен ръст, в добра форма, с мускулести ръце, подаващи се изпод навитите ръкави.

— Мосимо Фосера, каква приятна изненада. — Роберто сърдечно го прегърна. — Кой да предполага, че ще те срещна тук и сега?

Как ли пък не. Бяха дошли на среща.

— Ние, от рода Фосера, доста се застояваме тук — отговори Мосимо.

Роберто го потупа по шкембето.

— Личи си. Грег, ти ли си това? — Той се ръкува с един мъж, красив почти колкото него. — Хей, Данте. Още ли излизаш с онова страхотно момиче Фиоренца?

Данте цял грейна.

— Не. Престанах да излизам с нея… след като се оженихме.

Всички се засмяха.

Данте и Роберто шеговито си размениха по едно кроше.

— Хей, Фико, най-после си се отървал от акнето. Рики, ти откога си без коса? Супер татуировка, Дани. По дяволите, сигурно е боляло адски. — Роберто беше загубил лекия си италиански акцент и звучеше като типичен американец. Освен това го раздаваше като типичен американец — мъжкарски и покровителствено. Е, може би беше леко предубедена към силния пол заради Алан.