За нейна изненада чичо Чарлс не тръгна да възразява.

— Ще те изпратя до фоайето.

Тя изпита такова облекчение, че не забеляза помръкналия му поглед. Прибра си нещата от гардероба и докато й помагаше с шлифера, той каза:

— Току-що си поприказвах със Стан Дюрант. Той работи в университетската болница.

— Да. — Тя се закопча. Съжали, че Роберто не тръгва с нея. Разбира се, беше немислимо да излязат заедно, но й беше малко странно, че ще отиде в апартамента му сама.

— Стан каза, че в болницата се носели слухове как твоят годеник… че Алан…

— … се е оженил за някаква пикла в Лас Вегас.

Разкрита! Тя беше разкрита, а чичо Чарлс щеше да разбере защо си тръгва толкова рано. Вероятно вината се бе изписала на лицето й.

— Ох… не ми се искаше да ти казвам…

— Мило, мило момиче. — Той й оправи яката. — Толкова си смела: да дойдеш тук, когато сърцето ти се къса.

— Къса се. — Може би вината изглеждаше като страданието. Защото сърцето й определено не се късаше. По-скоро тя не можеше да дочака любенето с Роберто Бартолини.

— Пускам те да си тръгнеш без нито една дума повече — чичо Чарлс улови ръката й, — но ти ми обещай, че ще дойдеш при мен, ако мога с нещо да разсея скръбта ти.

— Ако се сетя за нещо, ти пръв ще научиш. — Или пък не. Чичо Чарлс никога нямаше да разбере как е разсеяла скръбта си; по този въпрос беше категорична.

— Ще ти извикам колата си.

— Не! — Бренди преглътна. — Тоест, вече съм уредила кола, която да ме прибере. Но иначе благодаря, много си добър.

Той я хвана здраво и я погледна право в очите.

— Обещай, че няма да се държиш като майка си и заради една гнила ябълка да отсечеш цялото дърво. Тази прекрасна жена много отдавна трябваше да се омъжи повторно, тя обаче отказва да се довери на друг.

Той сравняваше нейното положение с това на майка й. Сигурно беше неизбежно, но й стана неприятно.

— Няма. Лека нощ, чичо Чарлс. — Тя го целуна по коравата буза и вдигна сака си.

— Колата ви чака, госпожице Майкълс. — Джери отвори вратата.

Леденият вятър направо я отнесе. Бренди рязко си пое дъх и бързо тръгна към колата. Дълга черна лимузина беше паркирала пред стълбището. Шофьорът й държеше вратата отворена. Навярно беше измръзнал. Бренди се шмугна вътре, а той докосна с пръсти шапката си, затвори вратата и бързо се намести зад волана.

Една лампа на тавана смътно осветяваше интериора от черна кожа и полирана дървесина. Миризмата на нова луксозна кола я опияни. Тя се отпусна назад и нагласи парното на седалката така, че да я нагрее силно.

— Аз съм Нюби, госпожице. Ще ви закарам до хотела за около половин час. — Шофьорът имаше британски акцент и досущ като на кино носеше фуражка. — Преди да тръгнем, ще желаете ли нещо? Питие? Нещо за четене? Телефон или компютър? Разполагаме със сателитна връзка, ако решите да си проверите пощата или да сърфирате в мрежата.

Бренди беше впечатлена. Има си хас да не е.

— Не, благодаря, просто ще си почина по време на пътуването.

— Ако пожелаете нещо, уведомете ме.

— Непременно, благодаря.

— Има копче, с което да ме повикате. — Той вдигна преградата между предната и задната седалка, запали мотора и за разлика от нейния таксиджия подкара гладко.

Сред този лукс Бренди изпита усещане за нереалност. Пътуваше за тайна среща с мъжа на своите мечти; среща, която сама си беше уредила. Може би щеше да направи кариера в областта на трудовите спорове. Беше сключила добра сделка. Само че когато Роберто я хвана за ръката, когато я целуна, нещата не изглеждаха като сделка.

Съдбата й бе поднесла на тепсия това, което искаше.

Защо точно сега трябваше да се сети, че съдбата винаги изисква възнаграждение за услугите си?

Седем

Портиерът даже не трепна, когато Бренди му поиска изстудено шампанско, купа плодове и трийсетина бели свещи.

— Ароматизирани или обикновени? В бурканчета или на поставки?

— Обикновени и ако е необходимо, може няколко да са в бурканчета, но бих предпочела стандартни бели свещи. Сложете ги на… — Тя разгледа временното си владение. Роберто заемаше ъглов апартамент на последния петдесет и осми етаж на хотел „Резълюшън“ на Мичиган авеню.

Не й харесваше, че е толкова високо. Имаше страх от височини. Но доколкото не поглеждаше през прозореца, всичко беше прекрасно. Даже повече от „прекрасно“. Таванът в хола и спалнята бе висок два етажа, а през капандурите звездите блестяха, студени и ярки, в черната вечност. В хола газовата камина къпеше стените в трептящо златно сияние.

Лаптопът на Роберто, чудо на технологията, беше поставен на писалището антика. Май всички мебели бяха антики, но местата за сядане бяха удобни и включваха тапициран с раиран сатен диван без облегалка, който се държеше на крачета, оформени като хищни нокти.

— Искам да ги поставите ето там, на масата. — Тя махна към въпросния диван.

— Зад кушетката за релаксация ли? — поинтересува се портиерът.

— Да. Точно там. Аз ще ги разпределя. Ще ми трябват след половин час.

— Разбира се. — Той се поклони на излизане.

Бренди го изчака да затвори вратата, преди да си грабне сака и да се втурне към банята. За по-малко от четирийсет и пет минути успя да се насапуниса, изплакне и пак да се издокара в алената си рокля и златните обувки. Изсуши си косата и я хвана високо с една шнола. Натри шията и китките си със санталово дърво и масло от портокалови цветчета. Запали свещите и се изтегна на дивана с глава, подпряна на ръка. Пламъците трепкаха и я обливаха в знойна чувственост. Беше уверена, че е сторила всичко, за да превърне в магия тази нощ с най-сексапилния мъж в Чикаго — мъж по неин избор.

После Роберто влезе и тя си даде сметка, че тази нощ може да контролира всичко… освен него. Той беше неизвестният елемент в старателно изготвения й план за отмъщение.

Щом я зърна, той се закова на място. Стисна юмруци. Присви очи.

Същински пират.

Приличаше на пират.

В движение той захвърли вратовръзката и изхлузи сакото си. Походката му не беше наперена, а… хищна. Изглеждаше гладен.

Изведнъж Бренди се почувства не толкова като прелъстителка, а като девица, която ще бъде похитена.

— Харесва ли ти апартаментът? — Тонът му обаче бе мек.

— В живота си не съм виждала нещо толкова прекрасно. Гледката… — Тя посочи двата гигантски ъглови прозореца, където светлините на Чикаго напомняха на свещички върху торта, а езерото Мичиган бе тъмно петно в ледената нощ.

— Добре. — Бездруго дълбокият му глас стана още по-басов. — Искам да си щастлива.

— Аз съм щастлива. — Бренди се поизправи. — Много щастлива. Банята е олицетворение на сладострастието. Бих могла да изпълня солото от „Лебедово езеро“ между ваната и тоалетното шкафче. — Тя дрънкаше безсмислици, защото сърцето й туптеше все по-силно.

Нали това искаше? Възможността да се люби с мъж, за когото мечтае всяка жена?

Разбира се, че да, но не бе взела предвид, че жените по принцип мечтаят за опасни мъже. Един италиански граф с репутация на страхотен любовник едва ли беше опасен, но точно сега, в тъмното, като знаеше, че телата им скоро ще се слеят, на нея й се струваше опасен.

Всъщност той изглеждаше опасен и на партито, но тогава беше толкова гневна, че подцени този факт.

Сега, разкъсвана между вцепенението и страхопочитанието, Бренди задъвка устната си и го загледа как разкопчава ризата си.

Облечен, той създаваше впечатление, че е висок и здрав, ала костюмът криеше жилестите мускули, плоския корем с плочки, яките мишци. Този мъж бе превърнал тренирането в изкуство и това я изненада. Повечето мъже, които се упражняваха толкова упорито, обожествяваха телата си и не им оставаше време да се възхитят на някоя жена.

Роберто бе насочил цялото си внимание към нея. Беше страшничко да си фокус на толкова много внимание. Страшничко… и вълнуващо.

— На път за тук си втълпявах, че очите са ме излъгали. Че няма начин да си толкова разкошна, колкото те помнех. Но ти… с тази златна коса, събрана високо, и червената коприна, галеща възхитителните ти извивки… — Роберто се усмихна и на бузите му се образуваха дълбоки трапчинки. — … и тези фриволни токчета, приличаш на римско пиршество.

— Нима? — Странно как премръзналите й крака се стоплиха под слънцето на похвалите му.

Той я върна във времето, когато тя беше на осемнайсет, в колежа и тъкмо осъзнаваше какъв могъщ сексапил притежава. Тифани й беше казала, че младостта е най-големият афродизиак, но едва когато видя как момчетата от горните курсове й се точат и едно по едно безуспешно се опитват да я впечатлят, разбра, че майка й е била много права.

После срещна Алан, разумния избор, и постъпи както трябва. Прие неговото предложение. Излизаха заедно четири години и за това време някак неусетно тя забрави какво е да превърнеш някой мъж в свой роб само с усмивка. Превърна се в прозаична и почти уморена жена.

Сега Роберто я милваше с дълбокия си глас, казваше й, че е разкошна и тя му вярваше.

Спомнила си плановете за прелъстяване, тя се изтърколи по гръб и се изтегна грациозно. Ръцете й образуваха арка над главата, а гърдите й почти — почти! — се изтръгнаха от роклята.