Той беше избраникът. Той беше Матерхорн, а тя щеше да го покори.

Тя остави чашата си на бара и застана, както я бяха учили в балетното училище: ръцете леко сгънати в лактите, гърбът изправен, гърдите изпъчени. Алената й рокля искреше като скъпоценен камък сред черните вечерни тоалети. Бренди блестеше от ярост и от нуждата да си отмъсти. И гледаше Роберто Бартолини. Призоваваше го да отговори на погледа й.

Главата му се обърна, все едно бе дочул призива й. Погледът му я потърси в човешкото множество.

Тя знаеше, че ще я види.

Щом я зърна, по гръбнака й пробяга тръпка.

Той бързо я прецени, сетне я загледа с възхищение.

Накрая я погледна в очите.

Бренди престана да чува брътвежа на Гуин. Изпълни дробовете си с въздух. Сърцето й туптеше бясно. Нейната сексуалност пулсираше. За пръв път в живота си тя се държеше като инстинктивно същество, съсредоточавайки се върху едно-единствено нещо — задоволяването на тялото си. Без думи този мъж със здрачна чувственост и знойни очи обещаваше да я задоволи докрай.

Без да забелязва нищо, чичо Чарлс застана между тях и махна с ръка към ковчежето от витрината. Откликът на Роберто бе всичко, което един домакин можеше да си пожелае, но той се дръпна малко встрани, за да я огледа хубаво още веднъж.

Бренди му се усмихна по женски закачливо.

— Говори се, че той първо обича, а после бяга… Що се отнася до „обичането“, бил страхотен… — Гуин сигурно беше прегракнала, защото тя чуваше само откъслечни фрази.

— Да — промълви Бренди. — Знам. — Обърна се и умишлено бавно пое към коридора, който водеше към частните покои. На прага спря. След колко ли време, запита се тя, щеше да я открие?

Шест

Роберто се питаше какво иска тази жена.

Питаше се дали ще го получи от него.

Ако беше това, за което той се надяваше, щеше. Кой да устои на подобно великолепно създание? Косата й беше събрана на хлабав кок на тила, а яркоруси кичури докосваха бузите й, целуваха розовите й устни. Алената й рокля изпъкваше сред убитото черно на светския елит. Тялото й му взе ума — безкрайно дълги крака, закръглени хълбоци, тънка талия и бюст, който би накарал Ботичели да заплаче от радост. От това разстояние Роберто не можеше да види цвета на очите й, но те го предизвикваха. Приканваха го.

— Благодаря ти, че дойде, Роберто.

Роберто пренасочи вниманието си към Чарлс Макграт, ръководителя на екипа адвокати по защитата му.

— Присъствието ти внася интересен елемент тук. — Очите на Чарлс блестяха дяволито.

— Не, благодаря ти, че ме покани. Малцина биха събрали кураж да рискуват името им да се подмята във връзка с моето.

Чарлс се засмя.

— Обещанието да те срещнат тук накара много гости да дойдат и да бръкнат в портфейлите си.

— Щом е за добра кауза, радвам се да бъда в помощ. — Роберто изпитваше симпатии към възрастния мъж. Поведението на Чарлс Макграт представляваше забележително съчетание от благодушие и твърдост, проницателност и гостоприемност. А и на партита му се появяваха шеметни жени.

— Да ти я пусна ли?

За момент Роберто си помисли, че Чарлс има предвид мадамата в червено. Уви, недалеч стоеше една жена, наближаваща четирийсетте, която го изяждаше с алчен поглед.

— Разбира се. Тук съм да се запозная с гостите ти. — Роберто отново хвърли поглед на госпожицата в алено и прецени положението със студена логика.

По принцип съдбата не бе толкова щедра, че да му предложи на тепсия анонимна хубавица, която той да изхруска за закуска. Значи имаше някаква уловка. Невидима, но реална.

— Съгласно твоите напътствия трябва да си меря приказките пред репортерите. Как ще ги разпозная?

— Те всички носят баджове с името и длъжността си.

— Аха… — Мадамата в алено не носеше бадж.

— Баджовете са големи, бели и бият на очи. Аз лично се уверих в последното и дадох да се разбере колко печални ще са последствията, ако някой реши да хитрува и си го свали. Журналистките недоволстват — орезилявали им хубавите тоалети — а аз отсякох, че професията им изисква жертви. — Чарлс понижи тон: — Знам, че съм дърт пръч, обаче милея задните, когато мъжете вършеха важната работа, а жените бяха повече за красота.

— Ех, с всички ни е така. Сега много жени използват ума си за други неща, освен да се чудят как да угодят на мъжа. Позор и падение. — Роберто се засмя, развеселен от собствения си шовинизъм.

Но Чарлс не се засмя, а кимна. И той като бащата на Роберто беше от друго поколение.

Без да изпуска от око разкошното създание в червената рокля, Роберто подхвърли:

— Но аз настоятелно моля да ме извините. Може би ще ми се наложи да се оттегля рано. Боя се, че съм доста замаян от часовата разлика.

— Разбира се. Един час сърдечни разговори стига.

— Ще оползотворя максимално този един час. — Двамата мъже се спогледаха усмихнато. Роберто видя, че мадамата в червено изчезва в дълбините на къщата. Направи крачка към нея.

И най-отбраното общество на Чикаго му се нахвърли.

Много изискано, разбира се, с повече класа от папараците, но въпреки това му се нахвърли.

Чарлс го представи на Аманда Потър, видна архитектка, която парадираше с усмивката — и гърдите си.

— Господин Бартолини, толкова съм поласкана. За прът имам удоволствието да се срещна с истински… италиански граф.

Жената беше прекалено възрастна, за да мине за срамежлива, но Роберто се поклони над подадената му ръка — ръка, окичена с пръстен с красив изумруд в обков от бяло злато.

— Какъв поразителен камък. — Той леко го докосна. — От Колумбия и естествено със стойност 2.1 карата.

Архитектката ахна удивено.

— Това… това е абсолютно вярно.

Сред множеството премина шепот. Роберто плъзна поглед по всяко лице и по всяко бижу. Някои гости се поотдръпнаха. Но повечето направиха крачка напред.

Панаирджийски трик. Това беше панаирджийски трик, но ги впечатли.

Когато изпълнеше дълга си, щеше да последва разкошната мадама в червено.

Жените го засипаха с ласкателства и пърхане на мигли. Мъжете се здрависваха с него и изразяваха възхищението си. Журналистите го следваха с готови камери. Всички искаха да си направят снимка с него.

Чарлс го насочваше към когото трябва. Запозна го с кмета на Чикаго, двама сенатори и моделиерка със свое риалити шоу, в което учеше американките на вкус.

Той не я хареса. Презираше телевизионната си аудитория. Беше нагла и груба.

Но пък тя го хареса. Започна да се превзема, бележейки го с печата на одобрението си:

— Господин Бартолини, изглеждате фантастично в този костюм. Армани, нали?

Заради това ли той не се занимаваше с мадамата в червено?

— Не знам. Не обръщам внимание на марките. Толкова е буржоазно, не намирате ли? — Той й се усмихна право в очите, присмивайки се на нейната претенциозност.

Тя се дръпна като попарена. Вече не го харесваше и затова го атакува брутално:

— Значи, господин Бартолини… или може би трябва да ви наричам „графе“?

— Господин Бартолини е добре.

— Ще отидете ли да разгледате Пламъка на Романови?

— Пламъка на Романови? — Той нарочно се огледа объркано. — Какво е това?

Тълпата се разсмя, точно каквото беше намерението му. Той се запъти към витрината, по-далеч от тази отвратителна жена, и установи, че с нетърпение очаква да зърне за пръв път един от най-величествените диаманти в историята. С удоволствие забеляза как пазачите се напрегнаха и набързо прецени какви охранителни мерки са взети. Много впечатляващи. Лазери и най-модерни джаджи плюс яки пазачи със студени очи. Роберто им кимна почтително — дядо му го беше учил да проявява уважение към хората, натоварени с непосилни мисии.

Те също му кимнаха — едри мъжаги, които сякаш ги сърбяха ръцете да го атакуват по какъвто и да е повод.

Ето го — Пламъка на Романови искреше с хипнотичен блясък под прожекторите. За миг Роберто забрави къде се намира и се усмихна на тази красота.

Но колкото и да му се любуваше, диамантът беше студен и твърд… за разлика от онова прелестно създание. Жената в алено.

Беше отделил на Чарлс и гостите му петнайсет минути. Петнайсет минути, през които се държа изискано, мистериозно, по европейски — всичко, което те искаха и очакваха.

Той се извини и пое по коридора след загадката, обгърната от алена коприна. Надничаше от врата на врата, докато накрая не я откри, сияеща като рубин в тъмната библиотека на Макграт. Беше застанала до камината. Взираше се в пламъците, на устните й трепкаше лека усмивка и той видя различното лице на нейната хубост. Бледата й кожа грееше като полирано злато. Беше си свалила токчетата, но още беше висока — типът жена, с която можеше да танцува — измежду много други неща — и заедно с това да я гледа в лицето. Ръката й стискаше полицата над камината. Копринената рокля милваше снагата й, очертавайки извивката на гърдите и дупето.

Очите му не го бяха подлъгали. Тя действително беше прелестно създание.

Тя обърна глава и го погледна толкова весело, че беше ясно — позираше за него. Под копринената рокля носеше само прашки — или нищичко, ако Роберто се окажеше късметлия. На ушите й висяха еднокаратови сапфири, но сините й очите блестяха по-топло от който и да е скъпоценен камък.