Сюзън Филипс - Бебето е мое

Тази вечер Лин демонстрира Джейн на Джим така, сякаш беше обичното й дете, извикано да изпълни номерата, които умееше, пред някой непознат. Хвали я пред него, докато главата му се замая, а после ги отпрати в дневната, за да могат да оправят каквито различия бяха останали между тях.

Джейн се настани в стола на Ани и усети болезнено трепване заради приликата между баща и син. Прииска й се да седне до него и да се сгуши в силните му ръце, които така й напомняха за онези на Кал. Вместо това си пое дълбоко дъх и му разказа как се беше запознала със сина му и какво беше направила.

— Не съм написала статията във вестника — каза, когато довърши историята си, — но почти всяка дума в нея е вярна.

След това зачака укорите му.

— Предполагам, че Итън ще има какво да каже за божието провидение и как именно то ви е събрало с Кал.

Това я хвана неподготвена.

— Не съм толкова сигурна.

— Обичаш го, нали?

— С цялото си сърце. — Джейн сведе поглед. — Но това не означава, че ще бъда просто някаква странична добавка към живота му.

— Съжалявам, че те измъчва така. То е по-силно от него. Мъжете в нашето семейство са доста твърдоглави. — Изглежда, се чувстваше неловко. — Май и аз имам да си призная нещо.

— О?

— Днес следобед се обадих на Шери Воуглър.

— На лекарката ми?

— Не можех да бъда спокоен за бременността ти, докато не се уверя, че всичко е наред. Тя каза, че си напълно здрава, но по никакъв начин не можах да я принудя да ми съобщи дали ще имам внук, или внучка. Каза, че си решила да изчакаш и че аз също трябва да имам търпение. — Изглеждаше смутен. — Знам, че не биваше да говоря с нея зад гърба ти, но не исках да ти се случи нищо лошо. Сърдита ли си?

Мислите на Джейн се насочиха към Чери и Джейми, а после и към собствения й баща, който сякаш никога не бе загрижен за нея. В следващия миг вече се усмихваше.

— Не съм сърдита. Благодаря.

Той поклати глава и също се засмя.

— Ти си добра жена, Джейни Бонър. Старата кукумявка се оказа права за теб.

— Чух те! — обади се споменатото същество от съседната стая.

По-късно тази нощ, докато лежеше в тясното си желязно легло и не можеше да заспи, Джейн се усмихна при спомена за възмущението на старицата. Ала усмивката й помръкна при мисълта за всичко, което щеше да изгуби, когато си тръгнеше оттук: Джим и Лин, Ани, планините, които с всеки изминал ден сякаш все повече се превръщаха в част от нея… и Кал. Само че как би могла да изгуби нещо, което никога не беше имала?

Искаше й се да си изплаче очите, но вместо това заби юмрук във възглавницата, като си представяше, че размазва лицето на съпруга си. Гневът й се стопи и остана да лежи по гръб, вперила поглед в тавана. Какво правеше тук? Защо подсъзнателно го чакаше да размисли и да осъзнае, че я обича? Днешният ден й бе показал, че това няма да се случи.

Мислите й се върнаха към унизителния момент този следобед, когато той беше изкрещял, че ще си останат женени. Предложението му я беше наранило дълбоко. Думите, които бе жадувала да чуе, бяха изречени в пристъп на гняв и изобщо не ги мислеше.

Тя се застави да погледне истината в очите. Кал може и да размислеше, но щеше да го стори по задължение, а не от любов, защото просто не изпитваше към нея същото, което тя — към него. Трябваше да го приеме и отново да заживее собствения си живот. Време бе да си тръгне от планината Хартейк.

Вятърът навън се беше усилил и в стаята беше захладяло. Въпреки че под завивките беше топло, студът сякаш бе проникнал чак в костите й. Джейн се сгуши под одеялата и прие факта, че трябва да си върви. Винаги щеше да е благодарна, задето си бе откраднала тези седмици само за себе си, ала сега беше време да престане да се крие и да се върне към своя живот.

Дълбоко нещастна, тя най-сетне потъна в сън, само за да бъде изтръгната от него от оглушителна гръмотевица и една студена, мокра ръка, затиснала устата й. Пое си дълбоко дъх, канейки се да изпищи, ала ръката още по-здраво запуши устата й и един дълбок, познат глас прошепна в ухото й:

— Шшт… аз съм.

Джейн отвори рязко очи. Една тъмна сянка се бе надвесила над нея. Вятър и дъжд нахлуваха през прозореца до леглото й и караха завесите да се удрят с плющене в стената. Той свали ръка от устата й и посегна да затвори прозореца в същия миг, в който нова гръмотевица разтърси къщата.

Краката на Джейн се бяха разтреперили от уплахата, причинена от внезапната му поява, но тя успя да седне в леглото.

— Махай се!

— Говори по-тихо, преди Медея45 да се е появила със своята слугиня.

— Да не си посмял да кажеш нещо лошо за която и да било от тях.

— Те биха изяли собствените си деца за вечеря.

Това беше прекалено жестоко. Защо просто не я оставеше на мира?

— Какво правиш тук?

Той сложи ръце на кръста си и я изгледа сърдито.

— Дойдох да те отвлека, но навън вали и е студено, затова ще трябва да го направя някой друг път.

След това се настани на стола пред шевната машина до леглото й. Капчици дъжд блестяха в косата му и по анорака му. Поредната светкавица огря стаята и Джейн видя, че е все така небръснат и има същия измъчен вид, както и този следобед.

— Възнамерявал си да ме отвлечеш?

— Сериозно ли си мислеше, че ще ти позволя да останеш още дълго при тези луди жени?

— Изобщо не ти влиза в работата какво правя.

Кал не й обърна внимание.

— Трябваше да поговоря с теб, без онези вампири да ни подслушват. Като за начало, смятам, че през следващите няколко дни ще е добре да не се мяркаш в града. Появиха се един-двама репортери, изгарящи от желание да проверят истина ли е онази статия.

Значи затова беше дошъл. Не за да й се врече във вечна любов, а за да я предупреди за пресата. Трябваше да положи усилие да преглътне разочарованието си.

— Отвратителни кръвопийци — изръмжа той.

Джейн се поизправи още малко, както беше облегната на възглавниците, и срещна погледа му.

— Да не си посмял да сториш каквото и да било на Джоди!

— Надявай се!

— Сериозно ти говоря.

Кал я изгледа свирепо и една светкавица улови суровия блясък в очите му.

— Прекрасно знаеш, че именно тя е продала историята на вестника.

— Злото вече е сторено. Няма какво повече да направим, така че какъв е смисълът? — Придърпа завивката до брадичката си. — Ще бъде като да смачкаш мравка. Тя е жалка и искам да я оставиш на мира.

— Не ми е в природата да позволя някой да ме нападне, без да отвърна на удара.

Джейн настръхна.

— Знам.

— Е, добре. — Той въздъхна. — Няма да я закачам. И без това май няма за какво толкова да се тревожа. Тази вечер Кевин даде пресконференция и каза, че ще даде още една утре, за следващата порция репортери. Ако щеш вярвай, но той почти изцяло успя да обезвреди ситуацията.

— Кевин?

— Твоят рицар в блестящи доспехи. — На Джейн не й убягна хапливия сарказъм в гласа му. — Отбих се в „Планинаря“, за да изпия една бира и го открих наобиколен от цяла тумба репортери. Каза им, че историята е вярна.

— Какво?

— Но само донякъде. Каза, че двамата с теб сме излизали няколко месеца преди онази съдбовна нощ. Според него подаръкът за рождения ми ден всъщност бил изненада, която ти си уредила. Ексцентричност на средната възраст, май така го нарече. Трябва да му призная, че е страшно убедителен. Докато приключи, дори аз вече вярвах, че се е случило точно така.

— Казах ти, че е истинско сладурче.

— Нима? Е, твоето сладурче ясно даде да се разбере, че единствената причина с теб да започнем да излизаме, е, че той току-що те бил зарязал и си била толкова разстроена, че те е прехвърлил на мен, като един вид утешителна награда.

— Ама че задник!

— Именно.

Въпреки думите си обаче, не изглеждаше особено сърдит на конкурента си. Изправи се и бутна стола настрани. Джейн застина, когато приседна на ръба на леглото й.

— Върни се вкъщи, миличка. Знаеш, че съжалявам за случилото се преди, нали? — Сложи ръка върху нейната, както си беше скрита под завивките. — Трябваше да се обадя на Брайън, веднага щом чувствата ми към теб се промениха, но мисля, че просто не бях в състояние да се изправя срещу това, което се случваше. Можем да оправим всичко. Просто имаме нужда да бъдем насаме, докато това стане.