— Докато се върна от разходката си, Джейн вече е готова със закуската — продължи тя. — Майка ми иска бекон и яйца, но Джейн приготвя палачинки от пълнозърнесто брашно или овесена каша с пресни плодове, така че когато вляза в кухнята, обикновено заварвам как Ани се опитва да подхване кавга с нея. Само че Джейн е хитра и се справя с мама по-добре от когото и да било в семейството ми. Когато приключим със закуската, слушам музика, докато почиствам кухнята.

— Каква музика?

Всъщност, той знаеше каква. През годините безброй пъти беше сменял радиото в различните им коли от нейните станции за класическа музика на любимите си кънтри предавания.

— Обичам Моцарт, Вивалди, Шопен, Рахманинов. Снаха ми харесва класически рок. Понякога танцуваме.

— Ти и… Джейн?

— Пристрастила се е към Род Стюарт. — Лин се засмя. — Ако по радиото пуснат негова песен, ме кара да оставя каквото правя и да танцувам с нея. Така е и с някои от по-новите групи — такива, за които дори не си чувал. Понякога просто трябва да танцува. Не мисля, че го е правила кой знае колко, докато е растяла.

— Но тя… чух, че била учен — предпазливо каза той.

— Така е. Но казва, че точно сега иска да отгледа бебето, което расте в нея.

Времето минаваше, докато той осмисляше думите й.

— Звучи ми като необикновена жена.

— Прекрасна е. — А после добави импулсивно: — Искаш ли да дойдеш на вечеря днес, за да я поопознаеш?

— Каниш ли ме? — По лицето му се изписаха едновременно учудване и удоволствие.

— Да. Да, мисля, че те каня.

— Добре тогава. С удоволствие ще дойда.

Известно време се разхождаха, без да говорят. Пътеката се стесни и Лин се отклони от нея, повеждайки го към потока. Като малки бяха идвали тук десетки пъти. Присядаха един до друг на стария дънер, който вече го нямаше, тъй като отдавна беше изгнил, и макар че понякога просто гледаха как водата се лее над покритите с мъх камъни, най-често се натискаха. Кал бе заченат недалеч оттук.

Джим се прокашля и приседна на дънера на един кестен, паднал край брега на потока в някоя отдавна отминала буря.

— Доста беше сурова със сина ми преди малко.

— Знам. — Лин се настани до него, но не чак толкова близо, че да се докосват. — Имам внуче, което да защитавам.

— Разбирам.

Ала тя виждаше, че всъщност изобщо не разбира. Едва преди няколко седмици това би го накарало да й се сопне, но сега изглеждаше по-скоро замислен, отколкото подразнен. Нима бе започнал да й има доверие?

— Помниш ли, когато ти казах, че бракът ми се разпада?

Тялото на Лин се напрегна.

— Помня.

— Аз съм виновен. Просто искам да го знаеш, ако си мислиш да… излизаш с мен.

— Само ти ли си виновен?

— Деветдесет и девет процента. Обвинявах нея за собствените си недостатъци, без дори да си давам сметка, че го правя. — Той подпря длани на коленете си, загледан в бълбукащата вода. — В продължение на години вярвах, че ако не бях принуден да се оженя толкова млад, щях да стана световноизвестен епидемиолог, но едва след като тя ме напусна, си дадох сметка, че съм се заблуждавал. — Той сплете ръце — силните, целебни ръце, които в този окръг посрещаха новия живот и изпращаха онези, които го напускаха. — Никога не бих бил щастлив далеч от тези планини. Харесва ми да бъда провинциален лекар.

Лин беше трогната от дълбоките чувства, които долавяше в гласа му, и си помисли, че той може би най-сетне бе открил онази част от себе си, която беше изгубил.

— Ами последният един процент?

— Какво? — Той завъртя глава.

— Каза, че деветдесет и девет процента от вината е твоя. Ами последният процент?

— Тя не е отговорна дори за това. — Лин не беше сигурна дали не е само номер на светлината, но очите му изглеждаха пълни със състрадание. — Нямаше никакви привилегии на своя страна, докато растеше, а така и не получи кой знае какво формално образование. Казва, че винаги съм я гледал отвисоко заради това и вероятно е права — тя е права за повечето неща — но сега ми се струва, че може да ме е улеснила да го сторя, защото макар да е постигнала повече, отколкото мнозина биха могли да свършат и за два живота, никога не е имала особено високо мнение за себе си.

Лин отвори уста, ала после я затвори, без да каже нищо. Как би могла да отрече нещо, което бе така очевидно вярно.

За миг си позволи да се замисли над това колко далеч беше стигнала в живота си. Видя тежката работа и самодисциплината, които й бяха необходими, за да се превърне в жената, която искаше да бъде. Сякаш от разстояние наблюдаваше себе си и установи, че харесва онова, което вижда. Защо й беше отнело толкова дълго да приеме себе си? Джим беше прав. Как би могла да очаква той да я уважава, когато самата тя не го правеше? За нея това бе много повече от един процент от вината и тя му го каза.

Той сви рамене.

— Май не ми пука особено какви са точните цифри. — Улови ръката, която почиваше върху бедрото й, и прокара палец по неравното ръбче на един от ноктите, а после го плъзна надолу, към венчалната й халка. Не я поглеждаше, а когато заговори, мекият и едновременно с това дрезгав тон на гласа му беше пропит от емоция: — Жена ми е такава част от мен, че е като дъха, който влиза в тялото ми. Толкова много я обичам.

Простичките му, прочувствени слова я разтърсиха и собствените й думи заседнаха в гърлото й.

— Тя е истинска щастливка.

Джим вдигна глава и Лин видя, че в крайчетата на очите му се събира влага. Сълзи. В продължение на трийсет и седем години нито веднъж не бе видяла съпруга си да плаче, нито дори в деня, в който погребаха Чери и Джейми.

— Джим… — Тя се хвърли в обятията му и откри онова познато местенце, което Бог беше създал само за нея от костите, мускулите и плътта на мъжа й. Чувства, които не можеше да изрази, я задавиха и замъглиха ума й, така че следващите й думи, изобщо не бяха онези, които бе възнамерявала да изрече. — Би трябвало да знаеш, че не спя с мъже на първата среща.

— Нима? — Гласът му беше дрезгав.

— Всъщност, започнах да правя секс твърде млада. — Тя се поотдръпна от него и сведе очи към скута си. — Не исках, но го обичах толкова много, че не знаех как да му откажа.

Вдигна поглед, за да види как е приел казаното от нея. Не искаше да хвърля още вина в лицето му, но имаше нужда той да узнае как се бе случило.

В усмивката му се долавяше мъничко печал; палецът му докосна крайчеца на устните й.

— Това успя ли да те отблъсне от секса за цял живот?

— О, не. Бях благословена с прекрасен любовник. Може и да беше мъничко непохватен в началото, но не му отне дълго, докато усвои всички тънкости. — Тя се усмихна.

— Радвам се да го чуя. — Палецът му проследи долната й устна. — Би трябвало да знаеш отсега, че нямам кой знае какъв сексуален опит. Бил съм само с една жена.

— Това е добре.

Джим отметна косата от лицето й.

— Някой казвал ли ти е, че си красива? Доста по-раздърпана от жена ми, ала достатъчно хубава, за да спреш автомобилния трафик и по най-натоварената улица?

Тя се засмя.

— Не бих могла да спра трафика, дори ако имах червена светлина по средата на челото си.

— Толкова разбираш и ти.

Улови ръката й и лекичко я издърпа на крака. Наведе глава и Лин разбра, че се кани да я целуне.

Допирът на устните му беше нежен и познат. Не се приближи повече, така че се докосваха единствено устните им, както и сплетените им ръце. Целувката им бързо изгуби първоначалната си нежност и стана настойчива, изпълнена със страст. Толкова време беше минало и за двамата; толкова неща имаха да си кажат, които не можеха да бъдат изразени с думи. Ала на Лин това ухажване й харесваше и тя искаше още време.

Сякаш го усети, той се отдръпна и я погледна с леко замъглени очи.

— Аз… трябва да се връщам на работа. И така вече закъснявам за следобедните си прегледи. А когато правим любов, не искам да бъде набързо.

Лин усети, че краката й натежават и омекват от желание. Докато се връщаха на пътеката, тя пъхна длан в неговата.

— Когато дойдеш за вечеря, може би ще имаме време да поговорим и да ми разкажеш за работата си.

По лицето му се разля усмивка на неподправено удоволствие.

— Ще ми бъде приятно.

Лин си даде сметка, че не може да си спомни кога за последен път го беше попитала нещо различно от повърхностното: „Как мина денят ти?“. Май и двамата трябваше да се научат да слушат другия.

Усмивката му помръкна и челото му се набръчка.

— Предполагам, че не може да доведа и сина си, когато дойда на вечеря?

Тя се поколеба само за миг, преди да поклати глава.

— Съжалявам. Мама няма да позволи.

— Не си ли достатъчно голяма, за да се оставяш майка ти да те командва?

— Понякога тя си наумява точно как трябва да бъдат нещата. Сега например е решила кой може и кой не може да идва в къщата.

— И синът ми не е добре дошъл?

Лин го погледна нещастно.

— Боя се, че не. Надявам се… скоро. Зависи от него, не от Ани.