Краката й трепереха. Копнееше за чаша чай и курабийки. Искаше да гледа птичките в магнолията и да изпълнява командите на Ани. Имаше нужда да седи на слънце и да чупи бобови шушулки.

В очите на Лин имаше достойнство и безмълвна молба, на която Джейн усети, че се отзовава.

— Добре, ще остана. Но само за няколко дни и само ако ми обещаеш, че няма да позволиш на Кал да идва тук. Не искам да го виждам отново. Просто не мога.

— Имаш право.

— Обещай ми, Лин.

— Обещавам.

Лин й помогна да свали куфара от колата и й показа малката стая за гости в задната част на къщата, в която имаше тясно желязно легло и стара, черна шевна машина „Сингър“. Стените бяха покрити с избелели жълти тапети на сини метличини. Свекърва й я остави сама, за да си разопакова багажа, ала Джейн беше толкова уморена, че заспа както си беше с дрехите и се събуди едва когато Лин я повика за вечеря.

Вечерята мина изненадващо спокойно, въпреки оплакванията на Ани, че дъщеря й не била сложила никакво масло в бърканите картофи. Тъкмо когато раздигаха масата, телефонът на стената в кухнята издрънча. Лин вдигна и на Джейн не й отне дълго да се досети кой се обажда.

— Как мина турнирът по голф? — Намотаваше кабела на телефона около пръста си. — Наистина жалко. — Хвърли поглед към снаха си и сбърчи чело. — Да, правилно си чул. Тук е. Да… Да говориш с нея?

Джейн поклати глава и я погледна умолително. Ани стана от стола си, откъдето беше надзиравала раздигането на масата, и като изсумтя неодобрително, отиде в дневната.

— Не мисля, че й се говори точно сега… Не, не мога да я накарам да дойде на телефона… Съжалявам, Кал, но наистина не знам какви са плановете й, с изключение на това, че не иска да те вижда. — Тя се намръщи. — Внимавай какъв тон ми държиш, млади момко. И сам си предавай съобщенията!

Последва дълга пауза, ала каквото и да говореше Кал от другата страна, то очевидно не се харесваше на майка му, защото изражението й ставаше все по-сърдито.

— Всичко това е много хубаво, но двамата с теб имаме да си поговорим за доста неща, включително и за това, че жена ти е бременна в четвъртия месец, а ти не си ми казал и дума.

Времето течеше. Постепенно сърдитото смръщване на Лин се изглади, изместено от озадачено изражение.

— Разбирам… Така ли?

Джейн започваше да се чувства като подслушвачка и затова се присъедини към Ани в дневната, където възрастната жена дремеше на дивана, докато по телевизията течаха вечерните новини. Тъкмо се настани на люлеещия се стол, когато Лин се показа от кухнята.

Тя спря на прага и скръсти ръце на гърдите си.

— Кал ми разказа друга история, различна от твоята, Джейн.

— О?

— Не спомена да си го подмамила.

— Какво каза?

— Че двамата сте изкарали кратка афера и ти си забременяла.

Тя се усмихна и за първи път през този ден се почувства малко по-добре.

— Много мило от негова страна. — Погледна към свекърва си. — Ясно ти е, че лъже, нали?

Лин сви уклончиво рамене.

— Предполагам, че засега ще се въздържа да си съставя мнение за каквото и да било.

В този миг Ани вдигна глава и се намръщи.

— Освен ако някоя от вас няма да казва нещо по-важно от господин Стоун Филипс44, ви съветвам да си затваряте устите.

Те млъкнаха.

По-късно тази вечер, след като Джейн бе заспала, Лин седеше на дивана, мъчейки се да сложи ред в мислите си, докато майка й гледаше VH-1 с изключен звук, без съмнение с надеждата да пуснат някой клип на Хари Коник Джуниър. Как само й липсваше Джим: шумът, който вдигаше из къщата, умиротворяващият ромон на гласа му посред нощ, когато успокояваше по телефона някой уплашен пациент.

Липсваше й солидното усещане на едрото му топло тяло, прилепено до нейното нощем; липсваше й дори как винаги оставяше вестника, сгънат погрешно. Липсваше й да живее в собствената си къща и да се разпорежда в собствената си кухня, ала едновременно с това изпитваше странен покой, какъвто не помнеше от години.

Джим беше прав. Много отдавна бе изгубил момичето, за което се беше оженил, но тя не се заблуждаваше, че той иска да си върне това момиче. Не, онова, което искаше да си върне, беше самият себе си, такъв, какъвто беше в гимназията, когато пред него все още се разкриваха безброй възможности.

Що се отнася до нея, знаеше, че твърде много неща се бяха променили, за да може отново да бъде онова щастливо, безгрижно момиче. Ала не беше и хладната, сдържана госпожа доктор Бонър, съвършено обучена от свекърва си да потиска всяка плебейска проява на невъздържани чувства.

Коя беше тогава? Жена, която обичаше семейството си, в това поне нямаше съмнение. Обожаваше изкуствата и се нуждаеше от планините наоколо така, както се нуждаеше от въздух. Освен това беше жена, която повече не можеше да се задоволява с трошици от мъжа, когото обичаше, откакто беше едва на петнайсет години.

Ала Джим беше горд и упорит. Това, че бе отказала да капитулира, когато бе споменал развод, беше недвусмислен сигнал за тревога. Той никога не изричаше напразни заплахи и ако тя не се върнеше у дома и не възобновеше брака им, наистина щеше да последва развод. Такъв си беше — упорит до крайност, досущ като сина си. И двамата по-скоро биха наранили себе си, отколкото да се огънат.

Проблемите й с Джим водеха началото си отпреди повече от три десетилетия, но Кал? Бе прочела между редовете на казаното от Джейн, достатъчно добре, за да разбере, че тя иска обвързване за цял живот, а съпругът й не е готов да й го предложи.

Какво беше това у сина й, което го караше да се дърпа толкова яростно от брака и всякакво обвързване? Беше отгледан в изпълнено с обич семейство. Защо категорично отказваше сам да си създаде такова?

Още от съвсем малък надпреварата беше всичко за него. Спомняше си как го бе научила да играе на дама, когато беше толкова мъничък, че едва можеше да ходи, камо ли да подскача на един крак. Самата тя все още беше почти дете и той бе не само неин син, но и другарче за игра. Беше начертала дамата на тротоара пред апартамента им и никога нямаше да забрави как едва проходилото момченце бе прехапало долната си устна, напълно съсредоточено в усилието си да я победи. Лин подозираше, че да бъде вързан към жена и семейство, за него бе още един символ на факта, че най-важната част от живота му е на свършване и че няма с какво да я замени.

Без съмнение, веднага след като беше приключил разговора си с нея, беше позвънил на баща си и му бе съобщил за бебето. Беше омъжена за Джим достатъчно отдавна, за да знае колко много ще се зарадва при новината, че в семейството им ще се появи нов живот, и също като нея, ще бъде загрижен за щастието на сина им. За разлика от нея, обаче, изобщо нямаше да бъде загрижен за чувствата на младата жена, която спеше в стаята за гости.

Лин погледна към майка си.

— Кал сигурно държи на Джейн, иначе не би излъгал по този начин.

— Калвин я обича. Просто още не го знае.

— Нито пък ти. Не и със сигурност.

Въпреки че сама я беше попитала, Лин се подразни на всезнайническото държание на майка си. Или пък все още не беше надмогнала болката от това, че старицата познава Джейн по-добре от нея.

— Можеш да вярваш каквото си искаш — изсумтя Ани. — Аз знам някои неща.

— Като например?

— Че тя не търпи глупостите му, като за начало. Туй му харесва у нея. Освен туй е боец и не се бои да му се опълчи. Трудно ще си намери по-добра жена от Джейни Бонър.

— Ако е такъв боец, защо го напуска?

— Предполагам, че чувствата й са й дошли малко в повечко. Силна любов изпитва тя към този твой син. Трябва да ги видиш как се гледат един друг, когато си мислят, че никой не ги вижда. Направо очите им пламтят.

Лин си спомни щастието на Кал напоследък, както и сълзите в очите на снаха си и си каза, че има голяма вероятност майка й да е права.

Ани я изгледа проницателно.

— Туй тяхно бебе ще бъде страшно умно.

— Струва ми се неизбежно.

— Мен ако питаш, не е хубаво едно такова специално дете да израсне само. Я виж как туй, че е отрасла без брат или сестра, е травмирало Джейни Бонър и точно то я е вкарало в сегашното й затруднение.

— Имаш право.

— Каза ми, че се чувствала като откачалка, докато растяла.

— Мога да си го представя.

— На едно такова дете са му нужни братя и сестри.

— Само че родителите трябва да живеят под един покрив, за да се случи това.

— Права си и още как. — Ани се облегна назад в люлеещия се стол и въздъхна. — Май не ни остава друг избор, Амбър Лин. Като че ли ще ни се наложи да хванем още един Бонър.



Лин се усмихна на себе си, докато излизаше на верандата, след като майка й си легна. На Ани й харесваше да вярва, че те двете целенасочено бяха заложили капан на Джим. Всъщност изобщо не бе така, но се беше отказала да разубеждава майка си. Бабката вярваше в каквото си искаше.

Бе почти полунощ и въздухът беше доста хладничък, така че тя закопча стария анцуг с емблемата на колежанския отбор на Кал. Зарея поглед към звездите и си помисли колко по-добре се виждаха те от върха на планината Хартейк, отколкото от къщата им в града.