— Добре! Прави, каквото щеш. Не ти преча и не е нужно да бягаш от мен.

— Напротив.

— Възнамеряваш да ме обвиняваш за всичко, нали? Давай! Обясни на синовете си какъв ужасен човек съм. И докато го правиш, не забравяй да им напомниш, че ти си тази, която обръща гръб на един трийсетгодишен брак, не аз.

Тя го изгледа спокойно.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че ти загърби брака ни в деня, в който изрекохме съпружеските си обети.

— Знаех си, че ще ми натякваш за миналото. Сега ще ме обвиняваш за греховете на едно осемнайсетгодишно момче.

— Нищо подобно. Просто се уморих да живея с онази част от теб, която все още е на осемнайсет години, не знае как да преглътне факта, че си направил бебе на Амбър Лин Глайд и трябва да си понесеш последствията. Момчето, което смята, че заслужава нещо по-добро, и до днес е тук. — Гласът й стана мек и слаб. — Уморих се да живея с вината, Джим. Омръзна ми постоянното чувство, че трябва да се доказвам.

— Тогава престани да го правиш! Не съм те карал да живееш така. Сама си си го причинила.

— А сега трябва да намеря начин да поправя стореното.

— Не мога да повярвам колко себично се държиш. Развод ли искаш, Лин? Натам ли биеш? Ако това целиш, кажи ми го тук и сега. Повече не мога да живея в това неустановено положение. Просто ми го потвърди.

Почака, за да види изумлението й. Предположението му бе немислимо. Ала по лицето й не се изписа шок и той започна да изпада в паника. Защо не му казваше да не говори глупости, че нещата между тях не са чак толкова зле, че да мислят за развод? Вместо това се оказа, че отново е преценил всичко напълно погрешно.

— Може би така ще е най-добре.

Джим се вцепени.

По лицето на Лин се изписа далечно, почти замечтано изражение.

— Знаеш ли какво ми се иска? Да можехме да започнем отначало. Да се срещнем, без да ни свързва общо минало. Просто двама непознати, които се виждат за първи път. Тогава, ако не харесаме това, което открием, можем просто да си тръгнем. А ако го харесаме… — Гласът й пресипна от вълнение. — Силите ще бъдат равнопоставени. Никой няма да има надмощие.

— Надмощие? — В гърдите му се надигна страх. — Не знам за какво говориш.

Тя го изгледа със съжаление, което го проряза като нож.

— Наистина не знаеш, нали? В продължение на трийсет и седем години цялата власт в брака ни беше у теб, а аз нямах нищо. В продължение на трийсет и седем години трябваше да живея с факта, че във връзката ни аз съм второ качество. Повече не мога да се примирявам с това.

Говореше толкова търпеливо, като възрастен, обясняващ нещо на дете, и Джим се вбеси.

— Добре тогава! — Изгубил способността да мисли трезво, той бе тласкан единствено от чувствата си. — Ще си получиш развода. Да ти приседне дано!

Хвърли на масата пачка банкноти, като дори не ги преброи, скочи от стола и излезе от ресторанта, без да поглежда назад! Когато се озова в коридора, си даде сметка, че се е изпотил. Тя бе преобърнала живота му с главата надолу от деня, в който я срещна за първи път.

Тя искаше да говорят за надмощие! Откакто беше на петнайсет години, притежаваше властта да промени живота му из основи. Ако не я беше срещнал, всичко би могло да бъде различно. Нямаше да бъде принуден да се върне в Салвейшън и да стане семеен лекар, това поне беше сигурно. Щеше да се посвети на научна дейност или пък щеше да работи за някоя международна организация и да обиколи света, занимавайки се с инфекциозни заболявания, както мечтаеше. Щеше да има милион възможности пред себе си, ако не бе принуден да се ожени, но заради нея не бе могъл дори да помисли за някоя от тях. Имаше жена и деца, които да издържа, така че се беше върнал в родния си град с подвита опашка, за да поеме практиката на баща си.

В гърдите му се надигна негодувание. Курсът на живота се бе променил безвъзвратно, когато бе твърде млад, за да разбира какво се случва. Тя му го причини — същата жена, която току-що му бе заявила, че нямала никаква власт. Завинаги беше съсипала бъдещето му, а сега обвиняваше него.

Внезапно се закова на място, а кръвта се качи в главата му. Исусе! Тя имаше право.

Отпусна се безсилно върху един от диваните до стената и отпусна глава в дланите си. Секундите се превърнаха в минути, докато всички умствени бариери, които бе издигнал около истината, ставаха прозрачни.

Вярно беше, че изпитваше негодувание към нея, ала горчивината му се бе превърнала в такъв стар и познат спътник, че той вече не виждаше истинската й същност. Лин беше права. След цялото това време, той все още я винеше.

Безбройните начини, по които я бе наказвал, го връхлетяха неудържимо: намирането на недостатъци и тънките иронични забележки, сляпата му упоритост и отказът да признае нейните желания. С всички тези малки обиди бе измъчвал жената, която бе неговата душа.

Притисна ръце към очите си и поклати глава. Беше права за всичко.

17

Ръцете на Джейн трепереха, докато мажеше лосион с аромат на бадеми по всеки сантиметър от трийсет и четири годишното си тяло. През прозореца на спалнята й струеше слънчева светлина, а в съседната стая куфарът на Кал беше отворен върху леглото, готов за полета му до Остин в късния следобед. Беше се престрашила тази сутрин и сега искаше да го направи, преди да е изгубила кураж.

Разреса косата си, докато заблестя, а после се взря в голото си тяло, отразено в огледалната стена зад хидромасажната вана. Опита да си представи как ще се стори то на Кал, ала единственото, за което мислеше, бе как няма да изглежда. Нямаше да изглежда като тялото на двайсетгодишна манекенка, слязла от страниците на някое списание.

С отвратено възклицание се върна в стаята си, грабна най-красивия халат, който имаше — копринен, с цвят на праскова и украсен по ръба и ръкавите с наситенозелени лаврови листа — и рязко напъха ръце в него. Та тя беше физик, по дяволите! Преуспяла в професията си жена! Откога мереше стойността си според това колко голям беше ханшът й?

И откога можеше да уважава мъж, който гледаше на нея само като на тяло? Ако мерките й не отговаряха на стандартите на Кал, значи бе крайно време тя да го разбере. Между тях не можеше да има продължителна връзка, ако той се интересува единствено как изглежда съпругата му гола.

Джейн искаше истинска връзка повече от всичко, което бе желала някога. Твърде много се боеше, че силните чувства, които изпитва, са само от нейна страна. Необходимо бе да престане да отлага и да открие дали между тях съществува нещо трайно, или тя е само поредният тъчдаун в кариерата на Кал Бонър.

Чу лекото бръмчене, с което се отваряше вратата на гаража, и сърцето й се качи в гърлото. Беше се прибрал. Обзеха я най-различни опасения. Трябваше да избере някой по-подходящ ден, не такъв, в който той се готвеше да прелети половината страна, за да отиде на голф турнир. Можеше да изчака, когато ще е по-спокойна, по-уверена в себе си. Вероятно…

Отврати се от собственото си малодушие и устоя на почти неустоимия порив да измъкне всички дрехи от гардероба и да се натъпче в тях, докато по размер не заприлича на полярна мечка. Днес щеше да направи първата стъпка към това да открие дали бе дарила сърцето си напразно.

Пое си дълбоко дъх, завърза колана на халата на панделка и излезе в коридора с боси крака.

— Джейн?

— Тук съм.

Когато спря на най-горното стъпало, сърцето й биеше толкова силно, че почти й се зави свят.

Кал се появи във фоайето на долния етаж.

— Познай кой… — Така и не довърши, когато вдигна поглед и я видя, застанала там посред бял ден, облечена само в лъскав копринен халат. Усмихна се и напъха ръка в джоба на дънките си. — Определено знаеш как да посрещнеш един мъж.

Джейн не би могла да каже каквото и да било, дори да искаше. С разтуптяно сърце вдигна ръка към колана на халата си, изричайки безмълвна молитва.

„Моля те, нека да ме желае заради самата мен, а не защото ме смята за предизвикателство. Моля те, нека ме обича поне мъничко.“

Пръстите й подръпнаха несръчно колана и очите й се впиха в неговите, когато ефирната дреха се разтвори. Едно движение на раменете и коприната се плъзна по нея и се свлече на купчинка в краката й.

Топла слънчева светлина окъпа тялото й, разкривайки всичко: малките й гърди, закръгления корем, огромния й ханш и съвсем обикновените й крака.

Кал изглеждаше зашеметен. Тя сложи ръка на парапета и бавно пое по стъпалата, обгърната единствено в деликатен воал от лосион с аромат на бадеми.

Устните му се разтвориха, а погледът му се премрежи.

Джейн стъпи на последното стъпало и се усмихна.

Той облиза устни, сякаш изведнъж бяха пресъхнали, а когато проговори, гласът му беше дрезгав:

— Обърни се, Ит.

— За нищо на света.

Тя вдигна рязко глава и ахна, когато видя преподобния Итън Бонър, застанал на прага, точно зад Кал.

Той я изучаваше с нескрит интерес.

— Надявам се, че не съм дошъл в неподходящ момент.

Със задавен стон Джейн се обърна и се втурна нагоре по стълбите, като прекрасно осъзнаваше каква гледка им предоставя. Грабна халата си от пода, притисна го до себе си и изтича в спалнята. Затръшна вратата и се подпря безсилно на нея. Толкова унижена не се бе чувствала никога в живота си.