— В брака участват двама души.

— И един от тях е страшно вироглав.

Джейн се бе отказала да спори с него на тази тема. За него нямаше никакво съмнение, че майка му е виновна за раздялата на родителите му, тъй като именно тя се бе изнесла, и професорката с нищо не можеше да го убеди, че историята може да има и друга страна.

— Знаеш ли какво отговорила мама на Итън, когато той й предложил пасторски съвет? Да си гледа работата.

Тя повдигна вежди.

— Не съм сигурна, че брат ти е най-подходящият човек, който да предлага нещо такова.

— Та той е нейният пастор!

Джейн едва се сдържа да не извърти очи. Вместо това търпеливо изтъкна очевидното:

— Това засяга и двама ви с Итън прекалено лично, за да може да им давате съвети или да ги консултирате.

— Е, да, предполагам, че е така. — Докато вземаше ключовете на колата си от кухненския плот, той се намръщи. — Просто не разбирам как нещо такова може да се случи.

Тя се загледа в разтревоженото му лице и й се прииска Лин и Джим да оправят проблемите помежду си, не само заради самите тях, но и заради своите синове. Кал и Итън обичаха родителите си и това отчуждение ги нараняваше.

За кой ли път се зачуди какво се бе случило с Лин и Джим Бонър. В продължение на години като че ли бяха успявали да живеят заедно съвсем добре. Защо сега се бяха разделили?



Джим Бонър влезе в ресторанта „Блу Ридж“ в „Гроув Парк Ин“, най-известния хотелски комплекс в Ашвил. Това открай време беше едно от любимите места на Лин и той я бе поканил да се видят тук за обяд. Може би приятните спомени щяха да смекчат упоритото сърце на жена му.

„Гроув Парк Ин“ беше построен в началото на века, с цел да осигурява за богаташите на нацията луксозно кътче за спасение от летните горещини. Издигната в подножието на планината Сънсет от грубо издялан гранит, масивната постройка беше ту грозна, ту великолепна, в зависимост от гледната точка.

Досущ като останалата част от комплекса, ресторантът „Блу Ридж“ беше издържан в стил селски чар. Джим слезе по няколкото стъпала, които отвеждаха до долното ниво на ресторанта и видя Лин, седнала на малка маса до високите прозорци, с гледка към планината. Ако можеше, би я изпил с очи.

Тъй като отказваше да я посети в планината Хартейк, трябваше да й се обажда по телефона или да се опитва да я зърне, когато знаеше, че ще идва в града. Намираше си извинения, за да се отбие в църквата в сряда вечер, когато тя се срещаше с комисията по богослуженията, а когато минаваше покрай „Ингълс“, се оглеждаше за колата й, паркирана пред него.

От своя страна, Лин като че ли правеше всичко по силите си, за да го избягва. Винаги се отбиваше в къщата тогава, когато знаеше, че няма да се натъкне на него — когато той приемаше пациенти или правеше визитации. Беше изпитал облекчение, когато прие да се срещнат днес.

Удоволствието, че я вижда, отстъпи място на раздразнение. Отминалият месец изобщо не я беше променил, докато той се чувстваше стар и очукан. Носеше лавандулово-кремаво сако с рехава плетка, което съпругът й открай време харесваше, копринени блуза и пола, и сребърни обици. Докато издърпваше тежкия дървен стол насреща й, Джим се опита да убеди сам себе си, че под очите й има следи от безсъние, ала най-вероятно виждаше просто сенки, хвърлени от светлината, която влизаше през прозореца.

Тя му кимна по същия сърдечен начин, с който поздравяваше непознати. Какво се бе случило с изкусителното планинско момиче, което се кикотеше невъздържано и украсяваше масата за вечеря с глухарчета?

Сервитьорът се приближи и Джим поръча две чаши от любимото им вино, само за да види как Лин помолва за диетично пепси за себе си. Когато келнерът си тръгна, той я погледна въпросително.

— Качила съм поне два килограма — обясни тя.

— Вземаш хормони. Нормално е да качиш малко килограми.

— Не е от хапчетата, а от готвенето на Ани. Ако в някое ястие няма солидна буца масло, тя смята, че не става за ядене.

— Мен ако питаш, най-добрият начин да се отървеш от тези два килограма, е да се върнеш вкъщи.

Лин замълча за миг, преди да отговори.

— Планината Хартейк винаги е била мой дом.

Джим изпита чувството, че вледеняваща струя облъхна врата му.

— Имам предвид истинския ти дом. Нашата къща.

Вместо да отвърне, тя взе менюто и започна да го изучава. Сервитьорът им донесе напитките и взе поръчката им. Докато чакаха храната си, жена му говореше за времето и за концерта, на който бе отишла предишната седмица. Напомни му да извика някой да провери климатика и поговори за строежа на някакъв нов път. Изпълни го болка. Тази красавица, която някога говореше каквото й е на сърцето, вече никога не го правеше.

Изглеждаше твърдо решена да избягва всякакви лични теми, ала Джим знаеше, че ще й бъде невъзможно да не говори за синовете им.

— Гейб се обади от Мексико снощи. Очевидно никой от братята му не е сметнал за необходимо да го уведоми, че си се изнесла.

Лин сбърчи разтревожено чело.

— Не му споменал нищо, нали? Вече му се струпа предостатъчно. Не искам да се тревожи.

— Не, нищо не му казах.

Облекчението й беше видимо.

— Толкова се тревожа за него. Ще ми се да се върне у дома.

— Може би някой ден.

— Безпокоя се и за Кал. Забелязал ли си?

— На мен ми се струва добре.

— Повече от добре. Вчера го видях в града и никога не съм го виждала да изглежда по-щастлив. Не го разбирам, Джим. Винаги го е бивало да преценява хората — тази жена ще му разбие сърцето. Защо не може да прозре какво представлява наистина?

Съпругът й се навъси при мисълта за новата им снаха. Преди няколко дни я беше срещнал в града, а тя го бе подминала, сякаш не съществува. Отказваше да отиде на църква, отхвърли поканите на някои от най-милите жени в града и дори не се появи на тържествената вечеря в чест на Кал, дадена от семейство Джейси. Единственият човек, на когото сякаш обръщаше някакво внимание, беше Кевин Тъкър. Нищо от това не вещаеше добро за сина му.

— Просто не разбирам — продължи Лин. — Как може да е толкова щастлив, когато е женен за такава…

— Студена кучка.

— Мразя я. Чувството е по-силно от мен. Тя ще го нарани, а той не го заслужава. — По челото й се появиха бръчки, а гласът й придоби дрезгавина, която издаваше колко дълбоко бе разтревожена. — Толкова години го чакахме да улегне и да се ожени за някоя добра жена, която да го обича, а виж го каква си избра… абсолютна егоистка.

— Лин, с теб не сме в състояние да оправим дори собствените си проблеми. Как очакваш да решим тези на Кал?

— Не е същото. Той… той е уязвим.

— А ние не сме ли?

За първи път в гласа й се промъкнаха леко отбранителни нотки.

— Не съм казала такова нещо.

Горчивина стегна гърдите на Джим и се надигна в гърлото му като жлъчка.

— Писна ми от тази игра на котка и мишка. Предупреждавам те, Лин, няма да търпя още дълго.

Начаса си даде сметка, че сбърка. Тя не обичаше да я притискат в ъгъла и на агресията винаги отвръщаше с характерната си тиха упоритост. Сега го изгледа спокойно.

— Ани ми каза да ти предам, че не иска да се обаждаш в къщата.

— Е, много съжалявам, ама няма да стане.

— Наистина ти е ядосана.

— Така е, откакто бях на осем години.

— Не е вярно. Разклатеното й здраве я прави свадлива.

— Ако не слага буци масло във всичко, което готви, може и да се почувства по-добре. — Той се облегна назад в стола си. — Знаеш ли защо не иска да говорим? Защото й е добре да си в планината Хартейк през цялото време и да се грижиш за нея. Няма да се откаже от това току-тъй.

— Така ли мислиш?

— И още как.

— Грешиш. Опитва се да ме защити.

— От мен? Да бе, да. — Гласът му омекна. — По дяволите, Лин, винаги съм ти бил добър съпруг. Не заслужавам подобно отношение.

Тя сведе очи към чинията си, а когато отново ги вдигна, в тях имаше болка.

— Винаги става дума за теб, нали, Джим? От самото начало всичко се върти около теб. Какво заслужаваш ти. Какво изпитваш ти. В какво настроение си ти. Изградих живота си около това да се опитвам да ти угодя, ала не се получи.

— Това е нелепо. Правиш от мухата слон. Виж, забрави какво ти наприказвах онази нощ. Не го мислех наистина. Просто… и аз не знам… преживявах някаква криза на средната възраст или нещо такова. Харесвам те такава, каквато си. Винаги си била най-добрата съпруга, която един мъж би могъл да има. Да забравим всичко това и да продължим както преди.

— Не мога да го сторя, защото ти не можеш да го направиш.

— Не знаеш какво говориш.

— Някъде дълбоко в теб се е спотаило негодувание, родено в деня, в който се оженихме, и е останало там и досега. Искаш да се върна, защото си свикнал с мен. Не мисля, че ме харесваш особено, Джим. Може би никога не си ме обичал.

— Глупости! Драматизираш. Просто ми кажи какво ти е нужно и аз ще ти го дам.

— Точно в този миг искам да правя каквото аз желая.