Последва я в стаята й, като спря точно до вратата.

— Кевин… означава ли нещо за теб? — попита и метна кърпата за ръце на пода. — Как, по дяволите, би могла да изпитваш нещо към него? Та ти дори не го познаваш.

— Разговорът ни приключи.

— Мислех, че си поддръжница на прямото общуване.

Загледана през прозореца, Джейн не каза нищо, мечтаейки си той да се махне.

Кал се приближи зад нея и когато проговори, гласът му беше странно дрезгав.

— Засегнах чувствата ти, нали?

Тя кимна бавно.

— Не беше нарочно. Просто… Не искам да бъдеш наранена, това е всичко. Нямаш много опит със спортисти. Те могат да бъдат… ами, не знам… безчувствени към жените, предполагам.

— Знам. — Джейн се обърна към него тъкмо навреме, за да види как тънка струйка вода се плъзна по едно от плоските тъмни зърна на гърдите му. — Мисля, че ми стига толкова драма за днес. По-добре си върви.

Вместо това той се приближи още малко и когато проговори, в гласа му имаше учудващо нежна нотка.

— Дори не стигнахме до пляскането на голо дупе.

— Може би някой друг път.

— Ами ако направим само частта с голото дупе?

— Не е добра идея да оголваме каквото и да било един пред друг за известно време.

— И защо не?

— Защото само усложнява всичко.

— Миналата нощ нямаше нищо сложно. Поне докато ти не взе да се надуваш.

— Аз? — Джейн вирна глава. — През целия си живот никога не съм се надувала!

— Така ли? — Явно бе очаквал именно възобновения й боен дух, защото в очите му начаса припламнаха дръзки искри. — Е, аз най-случайно бях с теб в онова автокино снощи и повярвай ми, ти се надуваше.

— Кога?

— Много добре знаеш.

— Не знам.

— Онова как било „много приятно“.

— Не знам какво… О, това ли! — Тя го погледна изпитателно. — Да не би думите ми да са те засегнали?

— По дяволите, ясно е, че не са ме засегнали. Мислиш ли, че не знам колко ме бива? А ако ти не го осъзнаваш, е, проблемът си е твой.

Имаше нацупено изражение и тя осъзна, че миналата нощ бе наранила чувствата му. Тази мисъл я трогна. Въпреки привидно безграничната си самонадеяност, той също изпитваше неувереност и съмнения.

— Беше повече от приятно — призна Джейн.

— И още как.

— Бих казала, че беше… беше… — Погледна го с крайчеца на окото си. — Каква е думата, която търся?

— Защо не започнеш с „направо страхотно“?

Духът й направи квантов скок нагоре.

— Страхотно? Да, това е добро като за начало. Определено беше страхотно. Освен това беше… — Тя зачака.

— Вълнуващо и адски секси.

— Това също, но…

— Дразнещо.

— Дразнещо?

— Да. — Той вирна войнствено брадичка. — Искам да те видя гола.

— Нима? И защо?

— Защото така.

— Това нещо типично мъжко ли е?

Войнствеността му се изпари и едното ъгълче на устните му — здравото — се изви.

— Би могло да се каже.

— Е, вярвай ми, не изпускаш кой знае какво.

— Вероятно мога да преценя по-добре от теб.

— О, сигурна съм, че не е така. Нали знаеш безкрайно дългите крака на моделите? Онези, които стигат чак до подмишниците им?

— Аха.

— Моите не са такива.

— Нима?

— Краката ми не са къси, но не са и изключително дълги. Средна хубост. А що се отнася до гърдите ми… Би ли казал, че си от мъжете, които си падат по гърди?

— Не е като да не привличат вниманието ми.

— Е, моите няма да го направят. Виж, ханшът ми е друга история. Той е огромен.

— Не е.

— Приличам на круша.

— Не приличаш.

— Благодаря за подкрепата, но тъй като не си ме виждал гола, не може да се каже, че си особено сведущ по въпроса.

— Още сега може да се погрижим за това.

Едва ли би могъл да изглежда по-съблазнително, отколкото в този момент: сивите му очи блещукаха, неочакваната трапчинка отново се беше появила точно под скулата му, беше забавен, топъл, секси. А тя едва ли би могла да бъде по-уязвима. И в този миг я осени прозрение, което едва не я събори — беше влюбена в него. Дълбоко и завинаги. Обичаше мъжествеността му, интелигентността му, сложната му личност. Обожаваше чувството му за хумор и лоялността към семейството му, както и старовремския му морален кодекс, който повеляваше, че трябва да се погрижи за детето си. Дори да не го искаше.

Нямаше нито време да мисли за това, нито къде да избяга, за да се опита да обмисли щателно случилото се. Забеляза го да вдига ръка и усети как той проследи линията на челюстта й с палец.

— Харесвам те, Роузбъд. И то много.

— Наистина ли?

Кал кимна.

Джейн забеляза, че бе казал „харесвам те“, а не „обичам те“ и преглътна буцата в гърлото си.

— Казваш го просто, за да ме накараш да се съблека.

Развеселените бръчици около очите му станаха още по-дълбоки.

— Идеята е примамлива, но това е нещо твърде важно, за да лъжа.

— Мислех, че ме мразиш.

— Така беше. Но е трудно да те мразя наистина… и с основание.

В гърдите й се надигна надежда.

— Значи ми прощаваш?

Той се поколеба.

— Не съвсем. Това е нещо много голямо за прошка.

За кой ли път тя почувства как я залива чувство за вина.

— Знаеш, че съжалявам, нали?

— Наистина ли?

— Аз… не се извинявам за бебето, но се чувствам виновна за начина, по който те използвах. Не мислех за теб като за истинско човешко същество, а като за някакъв предмет, който щеше да ми даде желаното. Ако някой се отнесе с мен така, никога не бих проявила снизхождение и ако това е утеха за теб, искам да знаеш, че самата аз никога няма да си простя.

— Може би трябва да направиш като мен и да разделиш греха от грешника.

Джейн се взря в очите му, мъчейки се да надзърне в сърцето му.

— Наистина ли вече не ме мразиш?

— Вече ти казах, че те харесвам.

— Не разбирам как би могъл.

— Предполагам, че просто така се случи.

— Кога?

— Кога реших, че те харесвам ли? Онзи ден у Ани, когато откри, че съм умен.

— А ти откри, че съм стара.

— Не ми напомняй. Още не съм се съвзел от това. Вероятно бихме могли да кажем, че от службата за издаване на документи са направили грешка с шофьорската ти книжка.

Джейн не обърна внимание на обнадеждения блясък в очите му.

— Как би могъл да решиш, че ме харесваш в онзи ден? Тогава се скарахме жестоко.

— И аз не знам. Просто ей така.

Тя се замисли за онова, което й разкриваше. Нищо не би могло да прилича по-малко на обяснение в любов, ала думите му все пак показваха, че изпитва топло чувство към нея.

— Ще трябва да си помисля за това.

— За кое?

— Дали ще се съблека, или не.

— Добре.

Ето още нещо, което харесваше у него. При цялото му перчене и празни заплахи, той можеше да различи важното от несъщественото и очевидно разбираше, че за това не бива да я притиска.

— Трябва да уредим още нещо.

Тя го погледна предпазливо и въздъхна.

— Харесвам колата си. Тя има характер.

— Същото важи и за много психопати, но не означава, че искаш някой от тях в къщата си. Ето какво ще направим…

— Кал, моля те, не се хаби да ми изнасяш една от властните си лекции, защото единственото, което ще постигнеш, е да ме накараш отново да те заключа навън. Помолих те да ми помогнеш да си намеря кола, ти отказа и аз го сторих сама. Колата остава. И изобщо няма да навреди на репутацията ти. Помисли малко. Когато хората ме видят да я карам, ще го сметнат за още едно доказателство, че съм недостойна да бъда твоя съпруга.

— Май си права. Всички, които ме познават, са наясно, че не бих останал за дълго с жена, която кара такава трошка.

— Ще се въздържа да изкоментирам какво говори това за ценностната ти система.

Всъщност съпругът й имаше прекрасна ценностна система. Само вкусът му за жени се нуждаеше от основен ремонт.

Той се ухили, ала Джейн не допусна това да й повлияе. Нямаше да бъде спечелена толкова лесно.

— Искам да ми обещаеш, че няма да докосваш колата ми. Няма да я откараш или да наредиш да я изтеглят кой знае къде, когато ме няма. Тя си е моя и остава. И за да сме наясно, отсега ти казвам, че пипнеш ли я и с пръст, никога вече няма да се насладиш дори и на една кутия „Лъки Чармс“ в тази къща.

— Пак ли ще ме оставиш без маршмелоус?

— Никога не се повтарям. Мислех си за миша отрова.

— Ти си най-кръвожадната жена, която познавам.

— Това е равносилно на бавна и мъчителна смърт. Не ти я препоръчвам.