— А аз ти казах да не го правиш.
— Е, да, но аз съм твърде голяма вече и прекалено независима, за да ти обръщам внимание.
— Покажи ми я. — Бонър изстреля думите като куршуми.
Джейн си спомни не особено ласкавия коментар на Кевин по адрес на форда й и за миг усети безпокойство.
— Защо просто не се срещнем вкъщи?
— Покажи ми я!
Примирена, тръгна по уличката, отвеждаща в центъра на градчето и сви към магазина. Кал крачеше безмълвно до нея и изпод краката му сякаш хвърчаха искри, когато се удряха в паважа.
За съжаление, външният вид на форда не се беше подобрил. Когато тя спря до колата, Кал изглеждаше поразен.
— Кажи ми, че не е това.
— Трябваше ми само нещо, с което да се придвижвам. Вкъщи си имам чудесен сатурн.
Той звучеше така, сякаш в гърлото му беше заседнала кост.
— Някой видя ли те да караш това нещо?
— Почти никой.
— Кой?
— Само Кевин.
— Мамка му!
— Сериозно, Кал, трябва да внимаваш с езика си. Както и с кръвното. Мъж на твоите години… — Тя усети грешката си и побърза да смени посоката. — Колата е напълно подходяща за нуждите ми.
— Дай ми ключовете.
— Няма!
— Печелиш, професоре. Ще ти купя друга. А сега ми дай проклетите ключове.
— Имам си кола.
— Истинска — мерцедес, беемве, каквото поискаш.
— Не искам никаква.
— Ти така си мислиш.
— Не се опитвай да ме сплашиш.
— Още нищо не си видяла.
Започнаха да се събират зяпачи, в което нямаше нищо чудно. Колко често жителите на Салвейшън имаха възможност да видят как местният им герой стои насред града и от него капе кръв и бира?
— Дай ми ключовете — изсъска той.
— Мечтай си!
За нейно щастие тълпата му пречеше да грабне ключовете от ръката й, както искаше да направи. Джейн се възползва от това, шмугна се покрай него, отвори вратата на колата си и скочи вътре.
Кал изглеждаше като тенджера под налягане, която е на път да изригне.
— Предупреждавам те, професоре. За последен път се возиш в тази таратайка, така че се наслаждавай на всяка минута.
Този път властническото му държание изобщо не й се стори забавно. Това с парченцата маршмелоус явно не беше подействало, така че бе време да предприеме нещо по-сериозно. Господин Калвин Бонър трябваше веднъж завинаги да разбере, че в брака си не може да се разпорежда както на футболното игрище.
Тя стисна зъби.
— Знаеш какво можеш да направиш с предупрежденията си, моето момче. Вземи ги и си ги…
— Ще говорим за това вкъщи. — Погледът, който впи в нея, бе смразяващ като ядрена бомба. — А сега тръгвай!
Кипяща от ярост, Джейн потегли рязко. Сякаш колата беше решила да я благослови за последните думи, ауспухът изгърмя оглушително. Тя стисна зъби и подкара към къщи.
Сега вече наистина й беше прекипяло.
15
Джейн използва малката отвертка, която винаги носеше в чантата си, за да извади автоматичната порта от строя. Сега не можеше да се отваря и й бе отнело само две минути, за да го направи. Когато стигна до къщата, паркира форда на алеята, нахлу вътре и с едно парче шнур завърза дръжките на двойната предна врата. След това използва няколко кухненски уреда, за да направи своеобразен лост, с който да застопори задния вход.
Тъкмо проверяваше резетата на френските прозорци, въвеждащи в дневната, когато домофонът забръмча. Без да му обръща внимание, тя се запъти към гаража, където с помощта на малка стълба изключи механизма, отварящ портата, от контакта му на тавана.
Върна се в кухнята, където я посрещна сърдитото жужене на домофона и се зае да дърпа всички пердета на първия етаж. След това изключи телефона от контакта, а когато приключи с него, грабна отвертката, отиде до домофона и натисна копчето.
— Кал?
— Да. Слушай, Джейн, нещо не е наред с портата.
— О, нещо наистина не е наред, но то няма нищо общо с портата!
С едно движение на китката, тя прекъсна жиците и домофонът утихна. След това се качи на горния етаж, пусна компютъра и се залови за работа.
Не мина много, преди да чуе как някой разтърсва вратата така, че тя задрънча, като в същото време блъскаше по нея с юмруци. Когато шумът стана толкова силен, че й пречеше да се съсредоточи, тя разкъса една салфетка и натъпка парчетата в ушите си.
Благословена тишина.
Ескорт! Кал се изтегли върху долната част на покрива, издадена над кабинета на първия етаж. Първо беше съсипала закуската му, а сега го беше изложила пред целия град, като се разкарваше в десетгодишен „Ескорт“! Не можеше да си обясни защо тези две неща му се струват толкова по-лоши от това, че бе успяла да го остави вън от собствената му къща. Може би защото се наслаждаваше на предизвикателството да проникне вътре, да не говорим пък, че вече предвкусваше кавгата, която им предстоеше, когато го направи.
Придвижваше се по покрива с възможно най-лека стъпка, защото не искаше къщата да протече следващия път, когато завали. Хвърли поглед към мрачните облаци, които се събираха на притъмняващото небе и си каза, че това може да стане съвсем скоро.
Достигна ръба на покрива, там, където той се срещаше с балкона, минаващ по предната страна на къщата, и за миг усети разочарование, че разстоянието не е по-широко, та и предизвикателството пред него да е по-голямо. Все пак, декоративната решетка на парапета беше прекалено нестабилна, за да издържи теглото му, което правеше нещата малко по-интересни.
Като се залови за долната част на балкона, се прехвърли от другата страна и с висящи във въздуха крака се придвижи до другия му край, докато не достигна ъгловата колона. Изведнъж отекна гръм и заплющя дъжд, от който ризата залепна за гърба му. Обви крака около колоната за опора, а след това се залови с една ръка за нестабилната решетка, покатери се по хлъзгавата повърхност и се прехвърли през парапета.
Ключалката на френските прозорци, които водеха в спалнята му, не струваше и той се подразни, че госпожа Голям мозък не се беше погрижила за нея. Вероятно смяташе, че е прекалено стар, за да стигне дотук! Това, че устната и ребрата го боляха, а рамото му туптеше убийствено, допълнително подклаждаше раздразнението му и докато насилваше френските прозорци, гневът му отново лумна. Можеше поне да прояви достатъчно уважение към него като сложи един стол под бравата!
Прекоси тъмната си спалня, излезе в коридора и тръгна към светлината, струяща от нейната стая. Бе седнала с гръб към вратата, съсредоточила всички усилия на забележителния си ум върху колоните от неразбираеми данни, които течаха върху монитора й. От двете й уши стърчаха крайчетата на синя салфетка и й придаваха вид на зайче от анимационен филм. Кал си помисли дали да не мине зад нея и да й изкара акъла като издърпа парчетата салфетка от ушите й. Точно това заслужаваше, но бременността й налагаше промяна в плана му. Не че вярваше в страховитите предупреждения на Ани за белязани бебета и усукани пъпни върви, ала все пак нямаше намерение да рискува.
Миризмата на бира се беше просмукала в него като цигарен дим, докато слизаше по стълбите. Беше мокър, бесен и цялото тяло го болеше… и всичко това — по нейна вина! Кръвта му бучеше в нетърпеливо очакване. Когато стигна във фоайето, отметна глава назад и изрева името й.
— Джейн Дарлингтън Бонър! Веднага слизай тук!
Джейн вдигна рязко глава. Крясъкът му проникна през самоделните й тапи за уши. Значи все пак беше открил начин да влезе. Докато вадеше парченцата салфетка и ги изхвърляше в кошчето, се зачуди как ли го бе направил. Без съмнение с помощта на някоя забележителна проява на самонадеяна храброст, тъй като на великия куотърбек и през ум не би му минало да се унижи с нещо толкова очевидно, като това да строши някой прозорец. Въпреки засегнатото си честолюбие, тя почувства мъничко гордост.
Докато ставаше от стола и си сваляше очилата, се опита да си отговори защо нямаше желание да се заключи в стаята си. Не обичаше конфликтите и никога не я беше бивало в тях… какво по-добро доказателство от ужасните й дрязги с Джери Майлс? Може би не искаше да избегне тази битка, защото щеше да бъде с Кал. През целия си живот беше толкова любезна и сдържана, вечно внимаваща да не засегне някого. Ала Бомбардировача не си губеше времето с празни любезности, не се впечатляваше от достойното държание и бе неуязвим за обиди. С него не беше нужно да внимава какво говори и как се държи. Можеше просто да бъде себе си. Докато прекосяваше стаята, пулсът й се ускори, а умът й работеше на пълна пара. Чувстваше се напълно и прекрасно жива.
От фоайето на долния етаж Кал я гледаше как се приближава до най-горното стъпало. Стегнатото й малко дупе, обуто в панталон, се полюшваше лекичко, а плетената зелена блуза подчертаваше чифт гърди толкова невнушителни по размер, че и сам не можеше да си обясни защо така силно жадува да ги види. Косата й, прибрана назад с помощта на фиби, като на някоя ученичка от богаташко семейство, се развяваше напред-назад, също толкова непокорна, колкото и устата й.
Тя сведе поглед към него, ала вместо да е уплашена, както би трябвало, беше готов да се обзаложи, че в очите й вижда палава искрица.
"Бебето е мое" отзывы
Отзывы читателей о книге "Бебето е мое". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Бебето е мое" друзьям в соцсетях.