А после изгуби единствения си внук и снахата, която обожаваше. По-късно, изправен пред бездънната тъга на средния му син и собственото си безсилие да я облекчи по какъвто и да било начин, нещо в него се беше прекършило. Когато Кал им позвъни с новината, че се е оженил, най-сетне си позволи да изпита надежда. Ала след това се запозна с новата си снаха. Как бе могъл първородният му син да се ожени за тази студена, високомерна кучка? Нима не осъзнаваше, че ще го направи нещастен?

Стиснал чашата с кафе в дланите си, той погледна към слабия, изправен гръб на жена си. Лин беше дълбоко потресена от женитбата на Кал. И двамата се мъчеха да открият причините за неудачния му избор. Физичката притежаваше деликатен сексапил, който Джим бе забелязал веднага, дори и ако това бе убягнало от вниманието на Лин, но не обясняваше защо Кал се беше оженил за нея. Години наред предпочитанието му към жени, които бяха прекалено млади и ограничени за него, ги беше изпълвало с отчаяние, ала те поне бяха мили.

Чувстваше се безсилен пред проблемите на Кал, особено, при положение че не бе в състояние да се справи със своите собствени. Разговорът по време на вечерята бе извадил всички спомени на повърхността и той сякаш чуваше как времето препуска обратно, толкова силно, че му се искаше да запуши уши, защото нямаше как да се върне с него и да промени всички моменти, в които бе взел погрешно решение.

— Защо никога не каза нищо за деня, в който си купих от курабиите ти? Толкова време не го спомена нито веднъж.

Въпросът му я накара да вдигне глава и той я зачака да се престори, че не разбира за какво й говори, но всъщност би трябвало да се досети, че това не е в неин стил.

— За бога, Джим, беше преди трийсет и шест години.

— Спомням си го така, сякаш бе вчера.



Беше прекрасен априлски ден през първата му година в университета, пет месеца след раждането на Кал. Беше излязъл от химическата лаборатория заедно с няколко от новите си приятели, до един — от горните курсове. Сега изобщо не си спомняше имената им, ала тогава бе жадувал одобрението им и когато един от тях бе извикал: „Ей, ето го момичето с курабиите“, вътрешностите му се бяха вледенили.

Защо точно сега трябваше да бъде тук, където новите му приятели можеха да я видят? Гняв и негодувание го разяждаха като киселина. Толкова беше безнадеждна. Как можеше да го излага по този начин?

Докато се приближаваше с количката с разхлопаните колела, изглеждаше слабичка и поокъсана, почти дете; недодялано момиче от планината. Беше забравил всичко, което обичаше у нея: смеха й; нетърпеливият начин, по който се хвърляше в прегръдките му; малките сърчица, които пръстите й рисуваха върху корема му, преди да се отпусне под него, толкова сладка и всеотдайна, че той не искаше нищо друго, освен да потъне дълбоко в нея.

Ала сега, докато я гледаше да се приближава, в ушите му отекваха всички отровни думи, които родителите му бяха изрекли някога. Тя не ставаше за нищо. Някаква си Глайд. Беше го хванала в капан и провалила живота му. Ако иска да види и цент от парите им, трябва да се разведе. Заслужава нещо по-добро от апартамент, пълен с хлебарки и прекалено младо момиче от планината, дори и някое така нежно и жизнерадостно, че го караше да ридае от любов към нея.

Новите му приятели я повикаха и усети как в гърдите му се надига паника.

— Ей, курабиено момиче, имаш ли с фъстъчено масло?

— Колко искаш за два пакета с парченца шоколад?

Искаше му се да побегне, но беше твърде късно. Новите му приятели вече разглеждаха курабиите, които бе опекла тази сутрин, докато той все още спеше. Един от тях се наведе и погъделичка коремчето на сина му. Друг се обърна към него.

— Ей, Джимбо, ела насам. Не си живял, докато не си опитал курабиите на това момиче.

Амбър бе вдигнала към него очи, сини като планинско небе, и той бе зърнал смеха, спотайващ се в тях. Виждаше, че очаква мига, в който той ще им каже, че това е жена му, и че се наслаждава на забавния момент, както и на всичко останало в съвместния им живот.

— Ъъъ… добре.

Усмивката й си остана все така сияйна, докато се приближаваше към нея. Спомняше си, че светлокестенявата й коса бе вързана на опашка със синьо ластиче и че на рамото на карираната й риза — всъщност, негова стара риза — имаше мокро петно, където Кал вероятно я беше олигавил.

— Аз ще взема с парченца шоколад.

Тя наклони въпросително глава на една страна, сякаш казваше — „Хей, глупчо, кога ще им кажеш?“ — но продължи да се усмихва и да се забавлява на шегата.

— С парченца шоколад — повтори той.

Вярата й в неговата почтеност беше безгранична. Жена му чакаше търпеливо. Усмихваше се. Той пъхна ръка в джоба си и извади двайсет и пет цента.

Едва тогава, когато й протегна парите, тя разбра. Нямаше да признае, че я познава. Беше все едно някой бе угасил светлината вътре в нея, замразил бе смеха и радостта й, вярата й в него. Болка и объркване помрачиха лицето й. В продължение на един миг просто го гледаше, ала най-сетне бръкна в количката, извади курабиите и му ги подаде с трепереща ръка.

Той й подхвърли монетата — една от четирите двайсет и петцентови монети, които му беше дала тази сутрин, преди да отиде на лекции. Подхвърли й я така, сякаш бе просякиня на някой уличен ъгъл, а после се засмя на нещо, което един от приятелите му каза, и се обърна. Отдалечи се, без да я поглежда, а курабиите изгаряха ръцете му като сребърници30.



Беше се случило преди повече от три десетилетия, ала докато оставяше чашата си на плота, очите му пареха.

— Постъпих ужасно. Никога не го забравих и никога не си простих. Съжалявам.

— Извинението ти се приема. — Тя завъртя кранчето на чешмата, слагайки нарочно край на темата, а когато спря водата каза: — Защо му беше на Кал да се жени за нея? Не можеха ли просто да живеят заедно достатъчно дълго, за да види що за човек е?

Ала той не искаше да говорят за Кал и студената му съпруга.

— Трябваше да ме заплюеш в лицето.

— Просто ми се иска да се бяхме запознали с Джейн, преди да са се оженили.

Ненавиждаше лековатия начин, по който бе оправдала прегрешението му спрямо нея, особено след като подозираше, че всъщност изобщо не му беше простила.

— Искам да си те върна, Лин.

— Навярно бихме успели да го разубедим.

— Престани! Не искам да говорим за тях! Искам да говорим за нас и искам да си те върна обратно.

Тя най-сетне се обърна и го погледна. Очите й, сини като планинско небе, не разкриваха нищо.

— Никога не съм си тръгвала.

— Искам те такава, каквато беше.

— Какво ти става днес?

За негово изумление, той усети, че гърлото му се свива, ала въпреки това не можеше да мълчи.

— Ще ми се всичко да бъде както в началото. Желая те лекомислена и весела, да имитираш хазяйката и да ме закачаш, задето съм прекалено сериозен. Искам глухарчета на масата за вечеря и сланина с боб. Искам да се кикотиш толкова силно, че да не можеш да си поемеш дъх, а когато се прибирам у дома, да се хвърляш на врата ми както някога.

Сбърчила разтревожено чело, тя се приближи и сложи длан върху ръката му, на същото място, където го правеше от близо четири години, за да го успокои.

— Не мога да ти върна младостта, Джим. Нито пък съм в състояние да ти върна Джейми и Чери, или да направя всичко както беше някога.

— Знам го, по дяволите! — Той се отърси от допира й, отхвърляйки съжалението й и задушаващата й, безкрайна доброта. — Не става въпрос за тях. Случилото се ме накара да осъзная, че не ми харесва как стоят нещата при нас. Не одобрявам начина, по който си се променила.

— Имаше тежък ден. Нека ти разтрия гърба.

Както винаги, нейната ласкавост го накара да се почувства виновен, недостоен и зъл. Именно злобата го беше тласкала напоследък, карайки го да я предизвиква, да я наранява, докато не унищожи тази ледена сдържаност и не достигне момичето, което бе захвърлил.

Може би ако й дадеше някакво доказателство, че не е чак толкова лош, колкото самият той знаеше, че е, тя щеше да омекне.

— Никога не съм ти изневерявал.

— Радвам се да го чуя.

Не можеше да остави нещата така, позволявайки й да види само част от истината, която държеше да й покаже.

— Имал съм възможност, но никога не съм отивал до края. Веднъж стигнах до вратата на мотела…

— Не искам да слушам.

— Но спрях. Господи, чувствах се страхотно в продължение поне на седмица. Самодоволен и глупашки горд от собствената си моралност.

— Каквото и да правиш на себе си, престани. Веднага.

— Искам да започнем отначало. Мислех си, че може би по време на почивката… ала почти не си говорихме. Защо да не започнем отначало?

— Защото и сега ще го ненавиждаш толкова, колкото и тогава.

Тя бе недостижима като далечна звезда, но въпреки това той трябваше да я докосне.

— Толкова много те обичах. Знаеш го, нали? Дори когато се оставих родителите ми да ме склонят на развод, все още те обичах.

— Вече няма значение, Джим. Роди се Гейб, а после и Итън, и развод така и не последва. Беше толкова отдавна. Няма смисъл да разравяме миналото. Имаме трима прекрасни синове и комфортен живот.