Подскочи стреснато, когато вратата зад нея се отвори и Кал влезе от гаража. Докато той прекосяваше кухнята, Джейн си помисли, че никога не бе виждала някой, който да се чувства така удобно в тялото си. Носеше дънки, виненочервена памучна блуза и черно шушляково яке. Миниатюрни усещания като убождания от иглички плъзнаха по тялото й.

— Предположих, че вече си в леглото — каза Бонър и Джейн се зачуди дали си бе въобразила, че долавя дрезгави нотки в гласа му.

— Бях се замислила.

— Мечтаеш си за всички онези картофи, които посади?

Тя се усмихна.

— Всъщност си мислех за Нютон. Исак — добави след миг.

— Чувал съм името — сухо каза той. Якето му се повдигна, когато пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Мислех, че вие, съвременните физици, напълно сте забравили добрия стар Исак в любовта си към Големия мозък.

Да чуе Айнщайн да бъде наречен така, я развесели.

— Вярвай ми, Големият мозък е хранел огромно уважение към своя предшественик. Просто не е искал нютоновите закони да ограничават мисленето му.

— Все още смятам, че това си е липса на респект. Исак е свършил толкова много работа, а после се появява Албърт и разваля всичко.

Джейн отново се усмихна.

— Най-добрите учени винаги са били бунтовници. Слава богу, че вече не ни екзекутират заради теориите ни.

Кал преметна якето си върху един от столовете до плота.

— Как върви търсенето на топ кварка?

— Открихме го през 1995 г. И откъде знаеш над какво работя?

Той сви рамене.

— Интересувам се от много неща.

— Изучавам характеристиките на топ кварка, а не го търся.

— Е, колко топ кварка могат да се поберат на върха на една игла?

— Повече, отколкото си в състояние да си представиш.

Джейн все още беше изненадана, че съпругът й знае каквото и да било за изследванията й.

— Питам те за работата ти, професоре. Уверявам те, че мога да схвана в общи линии, дори и да не разбера най-малките подробности.

За пореден път тя бе допуснала да забрави, че е умен. Което не беше никак трудно, когато виждаше мускулестото му тяло на спортист пред себе си. Заповяда на мислите си да спрат, преди да са стигнали още по-далеч в тази посока.

— Какво знаеш за кварките?

— Не много. Че са основните елементарни частици, от които е изградена цялата материя. Има… колко… шест вида кварки?

Повечето хора не знаеха и толкова. Джейн кимна.

— Горни, долни, странни, чаровни, дънни и топ кварки. Имената им са взети от една песен в „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс.

— Виждаш ли, това е един от проблемите ви на вас, учените. Ако вземахте имената си от книгите на Том Кланси — книги, които се четат — обикновените хора щяха да разбират малко по-добре какво правите.

Тя се засмя.

— Обещавам, че ако открия нещо важно, ще го нарека „Червения октомври“.

— И добре ще направиш.

Кал преметна крак над един стол и я загледа очаквателно. Джейн си даде сметка, че я чака да му разкаже още за работата си. Отиде до плота и подпря ръка върху гранитната повърхност.

— Онова, което знаем за топ кварка, е доста учудващо. Например, той е четирийсет пъти по-тежък от долния кварк, но не сме сигурни защо. Колкото повече научаваме за характеристиките на топ кварка, толкова повече се доближаваме до това да извадим наяве пукнатините в стандартния модел на физиката на елементарните частици. Разбира се, онова, към което се стремим в крайна сметка, е окончателната теория, която ще ни отведе до една нова физика.

— Теорията на всичко?

— Името е шеговито. По-точното наименование е Теория на великото обединение, но да, може да се нарече и Теория на всичко. Някои от нас смятат, че топ кваркът ще разкрие една малка част от нея.

— И ти искаш да бъдеш нещо като Айнщайн за тази нова физика?

Джейн се залови да изтрие с върха на пръста си едно петънце от гранитната повърхност.

— Из целия свят има брилянтни физици, които вършат същата работа.

— Но ти не се боиш от никого от тях, нали?

Тя се усмихна широко.

— Ни най-малко.

Той се засмя.

— Късмет, професоре. Надявам се да успееш.

— Благодаря ти.

Джейн го зачака да смени темата, защото повечето хора много бързо придобиваха празен поглед, когато им заговореше за работата си. Вместо това Бонър стана, взе пакет с чипс от килера и като се настани на червената пейка в кътчето за закуска, я заразпитва за начина на действие на суперколайдерите.

Много скоро тя вече седеше насреща му, хрускаше чипс и му обясняваше за колайдера Теватрон във „Фермилаб“, както и за новия колайдер, който Европейският център за ядрени изследвания строеше в Женева, Швейцария. Обясненията й предизвикаха нови въпроси.

В началото отговаряше нетърпеливо, развълнувана, че е открила лаик, който искрено се интересува от физиката на елементарните частици. Беше уютно да си седи в топлата кухня късно вечерта, да похапва чипс и да обсъжда работата си. Почти можеше да повярва, че между тях има истинска връзка. Ала фантазията й се изпари, когато си даде сметка, че му обяснява компонентите на семейството на лептоните и — което бе още по-лошо — че Кал я разбира.

Стомахът й се сви, когато осъзна с каква лекота той схваща тези сложни идеи. Ами ако бебето й се окаже дори по-брилянтно, отколкото се боеше? От тази мисъл й се зави свят и се впусна в сложно обяснение за Хигс бозона, което скоро му дойде в повечко.

— Боя се, това вече е твърде трудно за мен.

Искаше й се да има повод да изкрещи, че не я разбира, защото е твърде тъп, но единственото, което можа да каже, беше:

— Наистина стана доста заплетено. — Тя се надигна. — Уморена съм. Май ще си лягам.

— Добре.

Джейн реши, че спокойно може да избере и този момент, за да сложи край на пленничеството си. Съпругът й беше в добро настроение и може би щеше да посрещне новината нормално.

— Между другото, Кал, трябва ми кола. Нищо специално, просто да мога да се придвижвам. С кого да говоря?

— С никого. Ако трябва да отидеш някъде, аз ще те откарам.

И просто така, приветливостта му се изпари сякаш за миг. Той стана и излезе от кухнята, слагайки край на разговора.

Само че тя не бе приключила и го последва към кабинета през подобната на пещера всекидневна.

— Свикнала съм да бъда независима. Имам нужда от своя собствена кола. — А после добави язвително: — Обещавам, че няма да махам на приятелите ти, когато минавам през града.

— Забрави, професоре. Точка по въпроса.

И той отново си тръгна, този път — потъвайки в кабинета. Джейн стисна устни и го последва. Това беше нелепо. Бонър явно беше забравил, че живеят в двайсети век и че тя разполага със свои пари.

Спря на прага.

— За разлика от приятелките ти, аз съм достатъчно голяма, за да имам шофьорска книжка.

— Тази шега започва да се изтърква.

— Само дето не е точно шега, нали така? — Тя го изгледа замислено. — Сигурен ли си, че все още става въпрос за това да предпазиш родителите си? Сигурен ли си, че не искаш да ме държиш затворена, за да не те посрамя пред другарите ти с напредналата си възраст и липсата на сексапил?

— Не знаеш какво говориш. — Той се опъна зад масивното дървено писалище.

Джейн го изгледа безстрастно.

— Изобщо не приличам на жената, която приятелчетата ти очакваха да си вземеш, нали? Не съм достатъчно хубава за теб, гърдите ми не са достатъчно големи и съм твърде стара. Срам и позор за Бомбардировача.

Бонър кръстоса глезени и подпря ботуши върху писалището.

— Щом казваш.

— Не се нуждая от позволението ти, за да си купя кола, Кал. Възнамерявам да го направя, независимо дали ти харесва, или не.

Изпепеляващите му очи се впиха в нея.

— Как ли пък не!

Изкарана извън нерви, но нежелаеща да се впуска в истинска битка, Джейн се обърна към вратата. Утре щеше да постъпи както искаше, а той щеше да е принуден да го преглътне.

— Стигаш ми за тази вечер. Лека нощ!

— Да не си посмяла да ми обърнеш гръб!

Беше толкова бърз, че преди тя да успее да мине през вратата, вече й бе препречил пътя.

Сложи ръце на хълбоците си и го изгледа яростно.

— Махни се от вратата!

Секундите течаха и с всяка следваща напрежението се усилваше. Челото му беше сбърчено, устните — свити, но едновременно с това като че ли забеляза в очите му някакво очакване, сякаш искаше да се скара с нея. Наистина невероятно. Бе свикнала с хора, които избягваха конфликтите, ала Кал като че ли им се наслаждаваше и за своя изненада тя на драго сърце щеше да се включи.

Преди да успее да го направи обаче, той сведе поглед и едното ъгълче на устните му се повдигна.

— Гуфи.

Бяха я наричали много неща, но не и това и тя кипна.

— Какво каза?

— Нощницата ти. — Бонър се пресегна и с връхчето на пръста си проследи апликацията върху извивката на гърдата й. — Гуфи.