По-добре да мисли за бабката и бахчата й, каза си тя, а не за това че детето й щеше да бъде различно, отхвърлено от другите. Свали очилата си и се залови да ги бърше с една кърпичка толкова съсредоточено, сякаш решаваше сложна задача.

— Ани иска да оправи градината си. Ако картофите не бъдат засадени през следващите няколко дни, ще се родят дребни. Освен това ще посадим лук и цвекло.

— Няма ти да й оправяш градината. Ако й се иска, ще наема Джоуи Нийсън да й помогне.

— Той не струва.

— Та ти дори не го познаваш.

— Просто повтарям това, което чух. Нищо не може да бъде свършено, защото тя не иска чужди хора в къщата си.

— Е, много жалко, защото и ти няма да го направиш.

Джейн отвори уста, за да подхване нова словесна атака, но преди да успее да каже каквото и да било, той натисна главата й надолу така, че бузата й се опря в бедрото му.

— Какво правиш?

Тя опита да се изправи, но Кал я задържа наведена.

— Майка ми. Излиза от магазина за обувки.

— Аз не съм единствената, която откача! Напълно си си изгубил ума!

— Няма да се виждаш със семейството ми, преди аз да съм решил!

Докато я държеше здраво, помаха, управлявайки колата с помощта на другото си коляно. По дяволите! Не можеха ли родителите му да останат извън града малко по-дълго… като например още два месеца? Знаеше, че трябва да ги запознае с професорката, но се бе надявал да го отложи възможно най-дълго. А сега старата му жена бе провалила всичко със сутрешния си поход в планината.

Погледна надолу. Бузата й беше притисната до бедрото му, косата й — мека под пръстите му. Винаги бе толкова спретната, но сега френската й плитка почти беше предала богу дух. Копринени руси кичури се бяха разсипали по ръката и върху избелелите му дънки. Определено имаше красива коса, дори и както бе украсена с клонки и късчета изсъхнали листа. Ластичето, което придържаше плитката, едва се държеше, и Кал трябваше да потисне желанието да го дръпне и да разплете меките кичури с пръсти.

Знаеше, че скоро ще трябва да я пусне да се изправи — беше освирепяла като оса и започваше да беснее, но някак си му харесваше главата й да е в скута му, дори и да бълваше змии и гущери. Забеляза, че не носи почти никакъв грим и все пак, без очилата беше сладка. Почти като седемнайсетгодишно момиче със зрелостта на двайсет и пет годишна жена. Може би все още би могъл да я представи за…

Сякаш тя щеше да му позволи. Мамка му! Наистина беше страшно твърдоглава. Спомни си колко пъти му се беше искало Кели да не беше чак толкова мила. Бившата му приятелка бе красиво момиче, но с нея изобщо не можеше да се скара качествено, което означаваше, че никога не можеше да се отпусне напълно. С професорката нямаше такъв проблем. На съпругата му трябваше да й се признае едно — определено знаеше как да вдигне скандал.

Кал се намръщи. Да не би чувствата му към нея да омекваха? Как ли пък не! Той имаше отлична памет и никога нямаше да забрави как го беше изиграла. Просто заслепяващата ярост, която го беше поддържала през първите две-три седмици, бе избледняла. Може би този гняв най-сетне бе изтлял, когато я видя да обляга глава на дървото и я чу да казва, че ще отведе бебето в Африка.

Като се изключеше онова, което му беше причинила, той започваше да осъзнава, че навярно е добър човек. Прекалено сериозна и голяма сухарка. Но пък работеше усилено, което се доказваше от всички онези уравнения, които ръсеше из къщата като пътечка от трохи, и бе успяла да си извоюва място в един мъжки свят. Това, че искаше да помогне на баба му, говореше добре за нея, макар че усложняваше двойно нещата за него. Може би чувствата му все пак бяха поомекнали мъничко. Като видя колко се бе разстроила, когато откри, че не е глупакът, за когото го бе смятала, дори я съжали мъничко. Баща й очевидно здравата я бе прецакал в главата.

Отново погледна надолу и видя, че един рус кичур се бе измъкнал от плитката й и се бе навил като осмица около ципа му. Едва не простена на глас. Втвърди се веднага, щом натисна главата й в скута си. Дори по-отдавна, ако броеше онова сборичкване на земята в двора на Ани. Ала вместо да се върне към нормалното си състояние, положението се влошаваше и ако тя обърнеше глава, несъмнено щеше да види издутината под ципа му. Схватката му с професорката го беше възбудила и той започваше да си мисли, че трябва да направи нещо по въпроса. Досега този брак му беше причинил само неудобства; време бе да се възползва от единственото му предимство.

— Ох! Мамка му! — Дръпна ръка от главата й и я почеса в бедрото си. — За втори път ме ухапа! Не знаеш ли, че човешката слюнка е сто пъти по-опасна от животинската?

— Предполагам, че си го научил, докато си получавал дипломата си по биология, summa cum laude! — Тя се изправи с усилие и си сложи очилата. — Надявам се да хванеш гангрена и да ти направят ампутацията без упойка. Като използват резачка.

— Ще проверя дали къщата има таван, където да те заключа, както са правели едно време с лудите жени.

— Обзалагам се, че ако бях на осемнайсет, вместо на трийсет и четири, и през ум нямаше да ти мине да ме заключваш. Щеше да ме натъпчеш с дъвки и да ме показваш из целия град! Сега, когато знам, че си умник, слабостта ти към деца е още по-необяснима.

— Нямам слабост към деца!

Той сви по алеята, отвеждаща до къщата.

— Определено не изглеждаш уверен в способността си да се справиш със зряла жена.

— Кълна се, Джейн… По дяволите!

Натисна рязко спирачките и посегна, за да натисне главата й надолу за втори път, но бе твърде късно. Баща му вече я бе забелязал.

Бонър изруга и неохотно свали стъклото на прозореца.

— Какво става, татко? — извика, докато спираше зад твърде окаляния червен шевролет „Блейзър“.

— Ти как мислиш? Отвори проклетата порта и ме пусни да вляза.

„Страхотно — помисли си Кал с отвращение. — Направо страхотно.“ Чудесен завършек на този отвратителен ден. Натисна копчето, което управляваше портата, кимна на баща си и натисна газта, профучавайки покрай червената кола твърде бързо, за да може баща му да види Джейн добре.

Поомекналите чувства, които изпитваше към нея допреди броени секунди, се изпариха. Не искаше да я запознава с родителите си. Точка по въпроса. Надяваше се, че на баща му няма да му хрумне да спомене някои от дейностите, които поглъщаха толкова голяма част от времето му. Колкото по-малко знаеше съпругата му за личния му живот, толкова по-добре.

— Води се по мен — каза й той. — Каквото и да правиш, не издавай, че си бременна.

— Той рано или късно ще научи.

— Е, нека да е по-късно. Много по-късно. И свали тези проклети бифокални очила!

Стигнаха до къщата и я избута вътре, преди да се върне и да поздрави баща си.

Джейн го чу да затръшва вратата и разбра, че е сърдит. Чудесно! Господин Summa cum laude заслужаваше да бъде ядосан. Прехапа устни и отиде в кухнята. Когато стигна там, сложи ръка върху корема си.

„Съжалявам, малкото ми. Не знаех. Толкова съжалявам.“

Извади няколко изсъхнали листа от разрошената си коса. Трябваше да се пооправи, преди бащата на Кал да влезе, но просто не бе в състояние да събере енергия за нещо повече от това да побутне очилата на носа си, докато се чудеше как щеше да отгледа гений.

Гласът на Кал достигна до ушите й:

— … и понеже днес Джейн се чувстваше много по-добре, отидохме да видим Ани.

— Струва ми се, че след като е пооздравяла, би могъл да я докараш в града, за да се запознае с родителите ти.

Джейн остави якето си на един от столовете до кухненския плот и се обърна към мъжете, които тъкмо влизаха.

— Татко, снощи на вечеря вече го обсъждахме с теб и мама. Обясних ви…

— Забрави. — Баща му спря, когато я съзря.

Представата, която тя си бе изградила за него — за весел възрастен мъж със закръглен корем и рошава бяла коса — се разсея, когато го съгледа до портата. Сега имаше чувството, че пред себе си вижда по-възрастна версия на Кал.

Баща му имаше същото внушително излъчване — беше едър, излъчваше сурова красота… и изглеждаше страхотно в червената си памучна риза, омачкани панталони и поодраскани кожени ботуши. В гъстата му черна коса, която бе малко по-дълга и рошава от тази на сина му, проблясваха няколко сребърни кичура, но не изглеждаше на повече от петдесет и няколко години — прекалено млад и представителен, за да има трийсет и шест годишен син.

Очите му я обхождаха преценяващо и на Джейн не й беше никак трудно да различи прямия, безкомпромисен поглед, който бе виждала у Кал. Докато отвръщаше на изпитателния поглед, тя знаеше, че ще трябва да се докаже. Въпреки това той й се усмихна топло и й протегна ръка.

— Аз съм Джим Бонър. Приятно ми е най-после да се запознаем.

— Джейн Дарлингтън.

Усмивката му изчезна, а веждите му се сбърчиха. Той пусна ръката й.

— Повечето жени по тези места приемат фамилията на съпруга си, когато се омъжат.

— Аз не съм от тук и името ми е Дарлингтън. Освен това съм на трийсет и четири.

Зад гърба й се разнесе задавен звук. Джим Бонър се засмя.

— Не думай!