За разлика от някоя средновековна благородница, тя би могла да сложи край на пленничеството си, щом поиска. Едно позвъняване на някоя таксиметрова компания щеше да свърши работа, но тя нямаше особено желание да излиза. С изключение на сприхавата Ани Глайд, не познаваше никого тук и макар че би й било приятно да поразгледа местността, не можеше да устои на лукса да разполага с колкото си иска време, без никой да я прекъсва.

Никога досега не бе имала възможността да се посвети изцяло и само на науката. Нямаше часове със студенти, срещи на факултета, нито най-различни задачи — нищо, което да отвлича вниманието й от изследванията. Благодарение на компютъра, модема и телефона, бе свързана с всичко, от което се нуждаеше — от електронната библиотека в Лос Аламос до данните, пристигащи от важните експерименти, които се провеждаха в световните суперколайдери, струващи милиарди долари. Пък и работата й помагаше да държи тревожните мисли на разстояние.

Потъвайки в математиката на дуалността и прилагайки принципите на физиката, за да решава математически ребуси, губеше представа за времето. Използвайки интуитивна математика, размишляваше над сложни криви и огледална симетрия. Прилагаше квантовата теория на полето, за да брои дупки в четиримерното пространство и където и да отидеше, оставяше бележки за самата себе си — идеи, надраскани набързо върху обратната страна на купоните за пица, които пристигаха в пощата; формули, написани с молив в полето на сутрешния вестник. Един следобед влезе в банята и откри, че без да се усети, е използвала розовото си червило, за да нарисува върху огледалото над мивката подобната на поничка форма, която се опитваше да превърне в сфера. Тогава разбра, че е крайно време да излезе.

Грабна бялото си яке, изпразни джобовете му от бележките, които бе натъпкала там по време на предишните си разходки, и излезе през френските прозорци в задната част на къщата. Докато прекосяваше двора и отиваше към пътечката, по която всеки ден бе стигала малко по-високо в планината, мислите й се върнаха към спираловидните криви. Дали би било възможно…

Пронизителният писък на птица прекъсна разсъжденията й и я върна на земята. Какво й ставаше, та мислеше за квантова геометрия насред цялата тази красота? Ако не внимаваше, щеше да стане толкова странна, че никое дете не би искало тя да му е майка.

Докато се катереше нагоре, си заповяда да наблюдава света около себе си. Вдъхваше наситения мирис на борове и росни листа и усещаше, че слънцето грее с нова топлина. Короните на дърветата бяха покрити с нежна, подобна на дантела зеленина. Пролетта пристигаше и много скоро планинските склонове щяха да се изпъстрят с цветове.

Ала вместо цялата тази красота да повдигне духа й, си оставаше все така унила, а предчувствието за надвиснала заплаха, което от дни насам се бе загнездило в подсъзнанието й, се засили. Потънала в работата си, не бе имала време да мисли, но в тишината на влажната гора това вече не бе възможно.

Започна да се задъхва и когато достигна един каменист участък встрани от пътеката, където можеше да си почине, спря. Толкова бе уморена да живее с чувството за вина. Кал никога нямаше да й прости за онова, което бе сторила, но можеше само да се надява, че няма да си го изкарва на детето им.

Спомни си замаскираната сексуална заплаха от първата им нощ в къщата и си даде сметка, че няма никаква представа дали наистина би опитал да я насили. По тялото й пробяга тръпка и тя погледна към долината под себе си, където видя сградата с тъмния дървен покрив и мястото за паркиране с формата на полумесец. Пред очите й една кола сви по алеята с високата порта. Джипът на Кал. Дали се беше върнал, за да вземе друг комикс от колекцията си?

Те бяха разпилени из цялата къща: „Х-Мен“, „Отмъстителите“, „Подземието на ужаса“, дори „Бъгс Бъни“. Всеки път щом попаднеше на някой нов комикс, мислено изричаше молитва на благодарност, че поне едно нещо се бе наредило както трябва. Интелигентността на детето й клонеше към нормата. Несъмнено неговата ограниченост на ума щеше да компенсира нейната гениалност, за да не бъде различно детето й. Изразяваше признателността си, като се грижеше комиксите му да не бъдат разместени, дори от чистачките.

Ала това доволство не се простираше до затворничеството й. Колкото и изолацията да благоприятстваше работата й, прекрасно осъзнаваше, че като проявява търпение, му дава твърде много власт. Какво ли би станало, ако не се върнеше? Той знаеше, че тя ходи на разходки, но как ли би реагирал, ако не се прибере? Ако излезеше през портата, намереше телефон и вземеше такси до летището?

Мисълта да му създаде грижи повдигна едва забележимо духа й. Джейн се облегна на лакти, отметна глава назад и се наслаждава на слънцето, докато студът на скалистата тераса не се просмука през вълнените й панталони. Тогава стана и се загледа надолу към долината.

Къщата и собственикът й се намираха в ниското, а зад гърба й се възвишаваха планинските ридове. Тя започна да се катери.

8

Кал влезе във всекидневната, стиснал чантата на Джейн в ръка и отиде до Френските прозорци, които извеждаха на задната веранда, но от нея нямаше и следа. Което можеше да означава само едно — бе отишла в планината.

Знаеше, че тя се разхожда почти всеки ден, но когато я попита, тя го увери, че никога не ходи надалече. Е, днес очевидно се беше отдалечила… толкова, че се бе изгубила! За някой с коефициент на интелигентност над 180, определено беше най-глупавият човек, когото бе срещал.

— По дяволите!

Той запрати чантата на дивана, при което закопчалката се отвори и съдържанието й се изсипа.

— Нещо не е наред ли, Кей-мен?

— Какво? Ъъъ, не.

Беше забравил за по-малкия си брат. Когато Итън се бе появил на портата преди двайсет минути, Кал му пробута някакво измислено оправдание, че трябва да позвъни по телефона, и го бе наврял в тази стая, докато се опитваше да разбере къде се е дянала жена му.

Да си спечели известно време, преди да представи съпругата си на семейството, се оказваше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Итън се бе върнал от ски ваканцията си преди три дни, родителите му от почивката си — преди два, и оттогава непрекъснато го тормозеха.

— Търсех си портфейла — излъга той. — Мислех, че може да е в чантата на Джейн.

Брат му стана от едно кресло близо до камината — която бе толкова голяма, че в нея би се побрала и кола — и отиде да надникне през френските прозорци. Гневът на Кал поомекна, докато го гледаше. С другия си брат Гейб бяха изпъкнали на спортното игрище, ала Итън се бе проявил в театралната трупа на училището. Въпреки че не беше лош атлет, не си падаше особено по организирания спорт, тъй като никога не успя да разбере защо някои хора толкова държат да победят.

Русокос, с по-фино телосложение от това на братята си и поразяващо красив, от тримата само той приличаше на майка им.

Изглеждаше като модел от списание и това бе причина да понася множество закачки от страна на Кал и Гейб. Имаше светлокафяви очи с гъсти ресници и нос, който никога не беше чупен. Тъмнорусата му коса бе късо подстригана и винаги грижливо сресана. Обикновено носеше официални ризи, прилежно изгладени елегантни панталони и мокасини, ала днес си бе сложил дънки и прастара тениска на рок групата „Грейтфул Дед“, които върху него изглеждаха като марково облекло. Кал се намръщи.

— Да не си изгладил тениската?

— Само мъничко.

— Исусе, Ит, трябва да престанеш да правиш такива глупости.

Итън му отправи една от усмивките си на светец, само защото знаеше колко много им се дразни батко му.

— Някои от нас държат на външния си вид. — Изгледа окаляните ботуши на Кал с неодобрение. — Други май изобщо не ги е грижа как изглеждат.

— Я да мълчиш, задник такъв.

Езикът на Кал винаги се разваляше в присъствието на Итън. Имаше нещо в невъзмутимостта на хлапето, което просто го караше да ругае. Не че братчето му се впечатляваше особено. Като най-малък в семейство с три момчета, бе закален от братята си още от най-ранна възраст. Дори като деца Кал и Гейб бяха усещали, че Итън е по-уязвим от тях и се бяха погрижили да го научат да се защитава. Въпреки че никой никога не го беше признал на глас, всички в семейство Бонър тайно обичаха най-много Итън.

Освен това Кал го уважаваше. Брат му бе прекарал един разюздан период в живота си — докато беше в колежа и малко след това. Пиеше твърде много и спеше с прекалено много жени, но когато откри призванието си, реши да живее така, както проповядваше.

— Да посещавам болните е част от работата ми — каза Итън. — Защо просто не се отбия за малко при новата ти съпруга?

— Няма да й хареса. Нали ги знаеш жените? Иска да бъде докарана както си му е редът, преди да се запознае със семейството, за да направи добро първо впечатление.

— И кога ще е това според теб? Сега, когато мама и татко се прибраха, и двамата нямат търпение. А пък Ани все ги дразни, защото тя я е виждала, а ние не сме.

— Не съм аз виновен, че всички решихте да се развявате насам-натам.

— Върнах се от ски ваканцията преди три дена.

— Е, както ви казах, когато дойдох на вечеря снощи, Джейн се разболя точно преди да се приберете. Проклетият му грип. След няколко дни би трябвало да се почувства по-добре… най-късно следващата седмица… и тогава ще я доведа у дома. Но не очаквайте да я виждате често. Страшно държи на работата си и точно сега не може да се откъсва от компютъра за дълго.