— Ще идвам винаги, когато поискаш.

— Добре.

Съпругът й стисна челюст и Джейн разбра, че го е ядосала.

— А сега вървете. — Ани ги побутна към вратата. — Искам да послушам Хари без всички тез приказки.

Кал отвори вратата и я задържа, за да може жена му да мине. Тъкмо стигнаха до колата, когато гласът на баба му ги спря.

— Джейни Бонър!

Джейн се обърна и видя, че старицата ги гледа през мрежестата врата.

— Не обличай нищо в леглото, дори и през зимата, чуваш ли ме, момиче? Отивай при мъжа си както майка те е родила. Чисто гола. Така няма да хойка.

Джейн не бе в състояние да измисли подходящ отговор, затова просто помаха и се качи в колата.

— Как ли пък не — измърмори Кал, докато се отдалечаваха от къщата. — Бас държа, че и под душа влизаш с дрехите.

— Страшно те дразни това, нали? Че не се съблякох пред теб.

— Списъкът с нещата, които ме нервират у теб, професоре, е толкова дълъг, че не знам откъде да започна. И защо й каза, че ще дойдеш, когато пожелае? Доведох те тук, защото трябваше да го направя, но това е всичко. Няма да прекарваш повече време с нея.

— Вече й казах, че ще се върна. Как предлагаш да се измъкна от обещанието си?

— Ти си геният от двама ни. Сигурен съм, че ще измислиш начин.

7

Докато се спускаха по планинския склон, Джейн видя от дясната страна на пътя старо автокино. Екранът все още си стоеше, макар да беше повреден, а дълбок коловоз водеше до будка за билети, която някога трябва да е била боядисана в жълто, а сега бе избеляла до цвета на горчица. Над обраслия вход имаше огромен знак с форма на звезда, върху който с белещи се жълти и лилави букви, обградени с изпочупени крушки, пишеше „Гордостта на Каролина“.

Джейн вече не бе в състояние да понася плътното мълчание, настанило се между тях.

— От години не съм виждала автокино. Идвал ли си тук?

За нейна изненада, той й отговори:

— Всички ученици от гимназията идваха тук през лятото. Паркирахме най-отзад, пиехме бира и се натискахме.

— Обзалагам се, че е било забавно.

Не си даде сметка колко изпълнени с копнеж прозвучаха думите й, докато Кал не я изгледа с любопитство.

— Никога ли не си правила нещо такова?

— На шестнайсет години вече бях в колежа. Прекарвах вечерите си в библиотеката.

— Никакви гаджета?

— Кой би могъл да ме покани на среща? За съучениците си бях прекалено малка, а неколцината познати момчета на моята възраст ме смятаха за някакъв урод.

Твърде късно се усети, че току-що му бе предоставила златна възможност за поредната словесна атака, но той не предприе нищо по въпроса. Вместо това отново насочи вниманието си към пътя пред тях, сякаш съжаляваше, че бяха провели дори този кратък разговор. Джейн се загледа в изсечените черти на профила му, които го правеха да изглежда суров като планините наоколо.

Когато отново заговориха, вече наближаваха предградията на Салвейшън.

— Винаги, когато идвам тук, оставам у родителите си, но тъй като тази година тях ги няма, купих къща.

— О?

Джейн зачака още подробности, но той не каза нищо повече.

Градчето се оказа малко и компактно, сгушено в тясна долина. В живописния му център имаше най-различни магазини, включително и очарователен селски ресторант, магазин, в който се продаваха плетени ратанови мебели и типичното розово-синьо кафене на „Петикоут Джънкшън Кафе“, приличащо на вагон. Минаха покрай бакалия от веригата „Ингълс“, пресякоха един мост, а после Кал пое по друг лъкатушещ път, който се изкачваше нагоре. Най-сетне стигна до една алея, насипана с пресен чакъл, и спря.

Джейн се взираше в двукрилата порта от ковано желязо, която се издигаше пред тях. В средата на всяко от крилата имаше чифт сплетени за молитва ръце. Тя преглътна мъчително, потискайки с усилие един стон.

— Моля те, кажи ми, че това място не е твое.

— Дом, скъп дом.

Той слезе от колата, извади един ключ от джоба си и зачовърка в контролната кутия, закрепена на каменната колона вляво. След броени секунди портата с молещите се ръце се отвори.

Той се върна в колата, включи на скорост и подкара напред.

— Портата се задейства електронно. Агентката от недвижими имоти е оставила инструкциите вътре.

— Какво е това място? — немощно попита Джейн.

— Новият ми дом. Както и единственият имот в Салвейшън, който може да ни даде необходимото усамотение, за да успеем да скрием малката си гадна тайна от света.

Той зави и Джейн за първи път зърна къщата.

— Прилича на имението „Тара“ от „Отнесени от вихъра“, само че на стероиди.

Чакълената алея отвеждаше до паркинг за коли, който се извиваше като полумесец пред бяла, плантаторска къща в колониален стил. Шест масивни колони се издигаха отпред, заедно с балкон със сложно изработена златна решетка. Над двукрилата входна врата имаше ветрилообразен прозорец от пъстроцветно стъкло, а три мраморни стъпала отвеждаха до верандата.

— Дуейн обичаше да прави нещата със замах — отбеляза Кал.

— Това е неговата къща? — Естествено, че беше точно тя. Разбра го в мига, в който зърна сключените за молитва ръце. — Не мога да повярвам, че си купил къщата на един мошеник телеевангелист.

— Той е мъртъв, а аз се нуждая от място, далеч от любопитните погледи. — Паркира и изви врат, за да плъзне поглед по пищно украсената фасада. — Брокерката от агенцията за недвижими имоти ме увери, че ще ми хареса.

— Да не искаш да кажеш, че сега я виждаш за първи път?

— Двамата с Дуейн не бяхме близки, така че никога не съм му гостувал.

— Купил си къща, без да я видиш?

После обаче си спомни за колата, в която се намираше, и си каза, че няма защо да се учудва.

Той слезе, без да й отговори, и се зае да сваля багажа им.

Джейн го последва и се наведе да вдигне един от куфарите, ала Кал я бутна настрани.

— Пречиш ми. Влизай вътре. Отключено е.

При тази „любезна“ покана, тя изкачи мраморните стъпала и отвори входната врата. Прекрачи прага и само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че вътрешността на къщата е по-ужасна и от фасадата й. В средата на откритото фоайе имаше величествен фонтан с мраморна статуя на древногръцка девойка, изливаща вода от амфора, която бе закрепена на рамото й. Фонтанът работеше — несъмнено благодарение на агентката, която беше пробутала това чудовищно място на Кал — и многоцветните светлини, скрити под водата, му придаваха вид на нещо, сякаш извадено от Лас Вегас. Над фоайето, като обърната наопаки сватбена торта, висеше огромен кристален полилей, изработен от стотици призми и висулки, придържани от златни гирлянди и филиграни.

Тръгна надясно и се озова в дневна, обзаведена с мебели, имитиращи френско рококо, пищно поръбени завеси и камина от италиански мрамор, украсена с лудуващи купидончета. Навярно най-селяшката вещ в стаята беше малката масичка. Кръглият й стъклен плот беше поддържан от колона, представляваща коленичил негър, с алено златна препаска около кръста.

Джейн отиде в трапезарията, където два кристални полилея висяха над маса, на която можеха да седнат поне двайсет души. Ала най-потискащ от стаите на този етаж бе кабинетът, в който имаше готически сводове, плътни завеси от маслиненозелено кадифе и масивни тъмни мебели, включително и внушително писалище и стол, който изглеждаше така, сякаш спокойно можеше да е принадлежал на крал Хенри VIII.

Джейн се върна във фоайето тъкмо когато Кал внасяше стиковете си за голф. Докато той ги подпираше на фонтана, тя вдигна поглед към втория етаж, опасан от балкон, по-пищно украсен дори от онзи, който видя отвън.

— Боя се да отида да разгледам горния етаж.

Той се изправи и я изгледа студено.

— Не ти ли харесва? Как само ме заболя! Селяндури като мен цял живот си мечтаят един ден да притежават подобно красиво място.

Потискайки с усилие потръпването си, Джейн се обърна и се качи на втория етаж, където не бе особено изненадана да открие още гирлянди, пискюли, кадифе и позлата. Отвори вратата в единия край и се озова в основната спалня, която се оказа същински кошмар в червено, черно и златно. И тук имаше кристален полилей, както и огромно легло върху подиум, над което бе надвиснал балдахин от червен брокат украсен със златно-черни пискюли. Нещо привлече вниманието й и когато се приближи, забеляза, че под балдахина има огромно огледало. Тя отстъпи бързо назад и осъзна, че Кал бе влязъл след нея.

Той отиде до леглото и надникна под балдахина, за да види какво я беше заинтригувало.

— Я виж ти! Винаги съм искал такова. Тази къща е още по-страхотна, отколкото си мислех.

— Ужасна е. Истински паметник на алчността.

— Мен пък хич не ме притеснява. Не аз съм този, който ошушка богобоязливите.

Ограничеността му я влудяваше.

— Само си помисли за всички онези хора, които са му изпращали пари, с мъка отделени от бюджета им за храна и от социалните им помощи. Чудя се колко ли деца са останали недохранени заради това огледало.

— Поне две дузини.