— А пък аз си мислех, че южняшките провинциалисти не удрят сестрите си.

Веждите му се сключиха.

— И представа нямаш какво правят южняшките селяни, професоре, но май скоро ще научиш.

— Ей, извинявай, че ви прекъсвам, Бомбардировач, ама се чудех дали имаш нещо против да ми дадеш един автограф за детето?

Някакъв бизнесмен на средна възраст тикаше химикалка в лицето му, заедно с бележник с логото на фармацевтична компания. Кал не му отказа и не след дълго се появи друг мъж. Молбите за автографи продължиха, докато стюардесата не нареди на всички да заемат местата си. Той беше любезен с почитателите си и учудващо търпелив.

Джейн се възползва от прекъсването, за да се залови със статията, написана от неин бивш колега. Касаеше продуктите на разпада на Хигс бозона, но й бе трудно да се съсредоточи върху нелинейната физика, когато нейният свят бе в такова ужасно състояние. Трябваше да откаже да отиде с него в Салвейшън, ала пресата щеше да я преследва и да хвърли мрачна сянка върху бъдещето на детето й. Не можеше да рискува това да се случи.

За нищо на света нямаше да допусне грозната им история да излезе наяве. Колкото и ужасно да бе, унижението, което щеше да изпита тя, щеше да е несравнимо с онова, което щеше да се стовари върху детето й, докато расте. Беше си обещала, че всичките й решения ще се основават на това, какво е най-добро за бебето и затова се бе съгласила да дойде с Кал.

Намести очилата на носа си и отново се зачете. С крайчеца на окото си видя, че Бонър я е зяпнал свирепо и бе доволна, че не притежава телепатични умения — последното, което искаше, бе да може да прочете мислите му.

„Бифокални очила“, каза си Кал. Господи, колко ги ненавиждаше. Зае се да състави наум списък с всичко, което не харесваше у тази жена и реши, че дори ако забравеше за характера й, пак оставаха цял куп неща.

Всичко у нея беше прекалено строго. Дори косата й. Защо не поотпуснеше това чудо, което носеше на главата си? Цветът й беше страхотен, това поне трябваше да й признае. Бе имал няколко гаджета със същия цвят на косата, но те го бяха придобили с помощта на флакон с боя, докато този на Джейн Дарлингтън можеше да е дело единствено на Господ.

Като се изключеше малкото кичурче коса, изплъзнало се от останалите, за да оформи едно копринено „С“ зад ухото й, тя беше една адски сериозна жена. Стегната прическа и консервативни дрехи. Хубава кожа обаче. Но тези огромни очила хич не му харесваха. Заради тях й личеше всяка една от двайсет и осемте й години.

Все още не можеше да повярва, че се бе оженил за нея. Но нима би могъл да стори нещо друго и да продължи да живее с чиста съвест? Да остави детето си да порасне без баща? Това бе немислимо за човек с неговото възпитание.

Помъчи се да почерпи някаква утеха от мисълта, че беше постъпил правилно, но почувства единствено ярост. Не искаше да бъде женен, по дяволите! За никого. И най-малко за тази задръстена, лъжлива сухарка.

Дни наред си повтаряше, че тя няма да го обвърже повече от някое гадже, с което временно живеят заедно, но всеки път щом зърнеше халката на пръста й, го обземаше мрачно предчувствие. Беше все едно да гледа как часовникът на таблото с резултатите отброява последните дни от кариерата му.



— Не мога да си представя да купя кола, без първо да я видя.

Джейн оглеждаше вътрешността на новия тъмнозелен джип „Гранд Чероки“, който ги очакваше на паркинга на летището в Ашвил. Ключът беше прибран в магнитна кутийка, скрита под предния калник.

— Плащам на други да вършат тези неща за мен.

Нехайното отношение към богатството му я подразни.

— Колко помпозно.

— Внимавай какви ги говориш, професоре.

— Означава „мъдро“ — излъга тя. — Може да се опиташ да я използваш, когато говориш с някого, от когото наистина се възхищаваш. Кажи му, че го смяташ за помпозен и ще го накараш цял ден да се чувства на седмото небе.

— Благодаря за предложението. Може би ще се възползвам следващия път, когато ме дават по телевизията.

Тя го изгледа подозрително, но не откри и следа от недоверие в изражението му. Изведнъж си даде сметка, че последните дни я бяха превърнали в истинска кучка.

Загледа се мрачно през прозореца. Въпреки навъсения, студен и облачен мартенски ден, не можеше да не признае, че природата наоколо е красива. Планинските масиви в източната част на Северна Каролина ярко контрастираха с равнинния пейзаж на Илинойс, където бе отраснала.

Прекосиха река Френч Броуд24 — име, което при други обстоятелства би извикало усмивка върху устните й — и се отправиха на запад по междущатската магистрала №40 към Салвейшън. Откакто за първи път бе чула името на родния град на Бонър, нещо в него й се бе сторило познато, но не можеше да си спомни точно какво.

— Има ли някаква причина да съм чувала за Салвейшън?

— Преди време беше в новините, но повечето от местните не обичат да говорят за това.

Очакваше още информация, но не се учуди особено, когато такава не последва. В сравнение с Бомбардировача тя беше бъбрива като сврака.

— Мислиш ли, че би могъл да споделиш тайната?

Мълчанието му се проточи и Джейн вече беше решила, че нарочно я пренебрегва, когато той най-сетне проговори:

— Тук се засели Дуейн Сноупс. Телеевангелистът.

— Той не умря ли преди няколко години в катастрофа с частен самолет?

— Аха. Докато напускаше страната заедно с няколко милиона, които не му принадлежаха. Дори в разцвета на кариерата му, градските управници нямаха особено добро мнение за него и определено не искат името на Салвейшън да се свързва с него сега, когато е мъртъв.

— Ти познаваше ли го?

— Срещали сме се.

— Какъв човек беше?

— Мошеник! Всеки глупак можеше да го разбере.

Нюансите на възпитания разговор очевидно бяха извън умствените му възможности. Джейн се извърна, опитвайки да се наслади на пейзажа, но не й бе никак лесно, не и когато беше потопена в нов живот заедно с един опасен непознат, който ненавиждаше всичко у нея.

Най-сетне слязоха от магистралата и поеха по лъкатушещо двулентово шосе. Джипът здраво се напъна, когато поеха по склона на една планина, а после се заспускаха от другата й страна. Ръждясали сглобяеми къщи се издигаха насред буренясали парцели от двете страни на пътя, в ярък контраст с тежките порти на луксозните комплекси, построени за разни богати пенсионери край пищните голф игрища. Стомахът на Джейн вече започваше да се бунтува от безкрайните завои, когато Кал свърна от шосето и пое по прав чакълен път.

— Това е планината Хартейк. Трябва да мина да видя баба, преди да се настаним. Останалите от семейството ми не са в града, но тя ще вдигне врява до небесата, ако веднага не те заведа да се запознаете. И не си прави труда да любезничиш твърде много. Не забравяй, че няма да се задържиш дълго.

— Искаш да бъда груба?

— Да кажем, че не искам да станеш първа приятелка с близките ми. И запази за себе си информацията, че си бременна.

— Нямах намерение да го оповестявам.

Той сви в един път с дълбоки коловози, водещ до къща с ламаринен покрив, който отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. Един от капаците на прозорците висеше настрани, а стъпалото към верандата беше хлътнало. С оглед на богатството му, Джейн бе шокирана от състоянието на къщата. Ако обичаше баба си, определено би могъл да отдели малко пари, за да стегне къщата й.

Съпругът й угаси двигателя, слезе от колата и мина от другата страна, за да й отвори вратата. Любезният му жест я изненада. Спомни си, че бе направил същото и на летището.

— Казва се Ани Глайд — обясни, докато Джейн слизаше — и на следващия си рожден ден ще навърши осемдесет години. Има проблеми със сърцето, както и емфизема, но още не е готова да се предаде. Внимавай със стъпалото. Мамка му, това място ще рухне върху нея.

— Убедена съм, че можеш да си позволиш да й намериш по-добро място.

Той я изгледа така, сякаш си е изгубила ума, а после отиде до вратата и потропа с юмрук.

— Отваряй, стара кукумявке, и ми кажи защо това стъпало не е оправено!

Джейн го зяпна. Така ли се отнасяше със скъпата си стара баба?

Вратата се отвори със скърцане и Джейн се оказа лице в лице с прегърбена старица с изрусена коса, която стърчеше на туфи по главата й, и ярко начервени устни, от чието ъгълче се подаваше цигара.

— Внимавай как ми говориш, Калвин Джеймс Бонър. Не забравяй, че все още мога да те напляскам.

— Първо трябва да ме хванеш.

Той извади цигарата от устата й, угаси я с върха на подметката си и прегърна старицата.

Тя се разсмя хрипливо и го потупа по гърба.

— Луд като дявола и два пъти по-лош. — Тя надникна покрай него и се смръщи срещу доктор Дарлингтън. — Коя е тази?

— Ани, това е Джейн. — В гласа му се промъкна стоманена нотка. — Съпругата ми. Нали помниш, че ти се обадих и ти казах за нея? Оженихме се миналата сряда.

— Мяза ми на градско чедо. Някога драла ли си катерица, градско девойче?

— Аз… ъъъ… не мога да кажа, че съм.

Възрастната жена изсумтя пренебрежително и отново се обърна към Кал.

— Защо ти отне толкоз дълго да дойдеш да видиш баба си?