Под враждебността на Джоди отново се появи страх.

— Тази част няма да ти хареса.

— Бас държа, че е така.

— Ами, тя си е направо гений. И понеже е много по-умна от всички останали, докато е растяла, се е чувствала като някаква откачалка. И, разбира се, не иска детето й да преживее същото, затова държеше да намери някой напълно различен от нея самата за донор на сперма.

— Някой напълно различен от нея? Какво искаш да кажеш?

— Някой, който… ами… който не може да се нарече гений.

Кал искаше да я разтърси, докато тракащите й зъби не изпопадат до един на земята.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Защо е избрала мен?

Джоди го изгледа предпазливо.

— Защото мисли, че си глупав.



— Връзката между трите протона и седемте неутрона на изотопа е разкъсана. — Обърнала гръб на студентите в класа си — шестима мъже и две момичета — Джейн продължи да чертае по дъската. — Отнемете един неутрон от Li-11 и още един ще се откъсне, свързвайки останалия след тях Li-9, с двата откъснали се неутрона, и образувайки система от три тела.

Толкова беше погълната от това да обяснява сложните на неутроните ореоли в изотопите на лития, че не обърна внимание на лекия шум, надигнал се зад нея.

— Li-11 се нарича боромеево ядро, заедно с… — Изскърца стол. Разнесе се шушукане. — Заедно… — Изшумоляха листове. Още шепот. Озадачена, тя се обърна, за да види какво става.

И видя Кал Бонър, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си и пъхнал пръсти под мишниците си.

Пребледня и за първи път в живота си Джейн си помисли, че ще припадне. Как я беше открил? За миг си позволи да си внуши, че няма да я разпознае в строгото й професионално облекло. Носеше консервативна вълнена рокля, а косата й бе прибрана на френски кок, за да не й пречи, докато работи. Пък и нали беше с очила — Бонър не я бе виждал с тях. Само че не можа да го заблуди дори за миг.

В стаята настана пълна тишина. Всички в класа явно го бяха разпознали, но той не обръщаше никакво внимание на реакциите им. Гледаше единствено нея.

Джейн никога досега не беше попадала под прицела на подобна неприкрита ненавист. Присвитите му очи бяха убийствени, сурови бръчки се бяха появили около устата му и докато го гледаше, тя се почувства също така разкъсана отвътре, както и ядрото на изотопа, който бе описвала току-що.

Под погледите на толкова любопитни очи, тя нямаше друг избор, освен да се овладее. До края на часа оставаха още десет минути. Трябваше да го разкара, за да може да довърши лекцията си.

— Ще ме почакате ли в кабинета ми, докато приключа тук, господин Бонър? Надолу по коридора е.

— Никъде няма да ходя. — За първи път той се обърна и изгледа осемте студенти. — Часът свърши. Махайте се!

Студентите побързаха да се изправят и се заеха да затварят тетрадки и да си обличат палтата. Тъй като не можеше да се скара с него пред тях, Джейн заговори възможно най-спокойно:

— И бездруго почти бяхме свършили. В сряда ще продължим оттам, докъдето стигнахме.

Те се изнесоха от стаята за броени секунди, като поглеждаха крадешком към нея и Бомбардировача. Той се отдръпна от стената, затвори вратата и врътна ключа.

— Отвори вратата — заповяда тя незабавно, уплашена да остане насаме с него в малката класна стая без прозорци. — Можем да разговаряме в кабинета ми.

Бонър отново зае предишната си поза, облегнат на стената. Ръцете му бяха мускулести и загорели. Една дебела вена пулсираше там.

— Иска ми се да те разкъсам на парчета.

Джейн си пое рязко дъх, обзета от паника. Стойката му сякаш изведнъж придоби значение — на мъж, който се опитва да се удържи.

— Нищо ли нямаш да ми кажеш? Какво има, доктор Дарлингтън? Предишните пъти не млъкваше.

Джейн се мъчеше да запази спокойствие, надявайки се противно на всяка логика, че той просто е открил истинската й самоличност и бе дошъл, за да си възстанови воинската чест.

„Моля те, нека да е само това“, помоли се тя.

Кал се приближи бавно към нея и жената неволно отстъпи назад.

— Как живееш със себе си? — процеди презрително. — Или гениалният ти мозък е толкова голям, че е заел мястото и на сърцето ти? Наистина ли мислеше, че няма да ми пука, или разчиташе никога да не разбера?

— Да разбереш какво? — Гласът й бе по-тих и от шепот. Тя се блъсна в дъската, докато по гръбнака й плъзваше вледеняващ ужас.

— Грижа ме е, професоре. И то много.

Кожата й беше едновременно гореща и лепкаво студена.

— Не знам за какво говориш.

— Лъжкиня! Това са пълни глупости.

Той продължаваше да се приближава решително и Джейн имаше чувството, че се опитва да преглътне памук.

— Искам да се махнеш.

— Бас държа, че е така. — Вече беше толкова близо, че ръката му докосваше нейната, а в ноздрите й нахлу миризмата на сапун, вълна и гняв. — Говоря за бебето, професоре. За това, че си си наумила да забременееш от мен. И чувам, че си успяла.

Силите я напуснаха и тя се свлече безжизнено до поставката за тебеширите.

„Не и това. Моля те, Господи, не и това.“

Струваше й се, че тялото й изключва; искаше й се единствено да се свие на кълбо, за да се предпази от това, което се случваше.

Той не каза нищо повече. Просто чакаше.

Джейн си пое въздух, дълбоко и накъсано. Знаеше, че е безсмислено да отрича, ала й бе трудно да оформи каквито и да било думи.

— То няма нищо общо с теб. Моля те. Просто забрави за това.

Бонър беше светкавично бърз. Гърлен писък се откъсна от устните й, когато я сграбчи за раменете и я откъсна от стената. Устните му бяха здраво стиснати от едва потискана ярост, вената на слепоочието му туптеше.

— Да забравя за това? Искаш да забравя?

— Не мислех, че ще те е грижа! Не мислех, че ще има значение за теб.

Той изрече през зъби:

— Има значение.

— Моля те… толкова отчаяно исках дете. — Тя потръпна, когато пръстите му се впиха в ръцете й. — Нямах намерение да те въвличам във всичко това. Изобщо не трябваше да научаваш. Никога… никога не съм правила нещо такова. Просто… в себе си усещах толкова силна болка… и не можех да измисля друг начин.

— Нямаше право.

— Знаех… знаех, че онова, което върша, е нередно. Но не ми се струваше така. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе да си имам бебе.

Той я пусна бавно и Джейн почувства, че едва успява да запази самоконтрол.

— Имало е и други начини. Начини, които не включват и мен.

— Банките за сперма не бяха приложима алтернатива в моя случай.

Очите му я изгледаха с неприкрито презрение, а от заплашителните нотки в мекия му, провлачен говор, Джейн изтръпна.

— Приложима алтернатива? Не ми харесва, когато използваш такива сложни думи. Виждаш ли, аз не съм прочут учен като теб. Аз съм просто тъп спортист, така че карай по-простичко.

— Не беше подходящо да използвам банка за сперма.

— И защо не?

— Коефициентът ми на интелигентност е над 180.

— Поздравления.

— Заслугата не е моя, така че не е нещо, с което се гордея. Родих се така и може би е по-скоро проклятие, отколкото благословия, затова исках нормално дете. Ето защо трябваше много да внимавам в избора си. — Тя сплете пръсти пред себе си, чудейки се как да продължи, без да го вбеси още повече. — Нуждаех се от мъж със… ъъъ… средна интелигентност. Донорите в банките за сперма обикновено са студенти по медицина и други такива.

— А не селяндури от Каролина, които си изкарват прехраната като хвърлят топка.

— Знам, че постъпих несправедливо с теб — тихо додаде Джейн, играейки си с едно от медните копчета на дрехата си, — ала вече няма какво друго да сторя, освен да ти се извиня.

— Можеш да направиш аборт.

— Не! Обичам това бебе с цялото си сърце и никога не бих го сторила!

Очакваше той да започне спор, но Бонър не каза нищо. Тя се обърна и като обви ръце около тялото си, отиде в другия край на катедрата, за да е възможно най-далеч от него, да защити себе си и бебето си.

Чу го да се приближава и изпита усещането, че я наблюдават през мерника на снайпер. Гласът му беше тих като шепот и някак странно безплътен.

— Ето как ще стане, професоре. След няколко дни двамата с теб ще отпътуваме до съседния щат, в Уисконсин, където пресата едва ли ще ни надуши. Отидем ли веднъж там, ще се оженим.

Дъхът й секна при злобата, изписана по лицето му.

— Не си прави илюзии за меден месец в уютна къщичка и градинка с рози, защото това не е брак по любов. В мига, в който церемонията свърши, всеки от нас ще си тръгне по пътя, докато бебето се роди. След това ще се разведем.

— За какво говориш? Няма да се омъжвам за теб. Изобщо не разбираш. Не ми трябват парите ти. Не искам нищо.

— Слабо ме вълнува какво желаеш.

— Но защо? Защо го правиш?

— Защото не вярвам в безпризорни деца.

— Моето дете няма да е такова. Не е…