Когато се прибра в стаята си, Кал пъхна във видеото касетата с последния мач на „Колтс“18 и си събу обувките. Изтегна се на леглото и прогони от ума си всякакви мисли за Кевин Тъкър, за да се съсредоточи върху дефанзивната линия на конкурентния отбор. Превъртя записа до втората четвърт на срещата и се загледа, докато не откри онова, което търсеше. Превъртя назад и отново го проследи.

Без да откъсва очи от екрана, той разви ментовия бонбон, който намери на възглавницата си, и го изяде. Освен ако очите не го лъжеха, защитата им имаше лошия навик да сигнализира за блиц19 като поглеждат два пъти към страничната линия. Кал се усмихна и скъта тази информация на сигурно място в мозъка си.



Облечена в същия копринен костюм, Джейн стоеше пред хотелската стая на Кал Бонър и си поемаше дълбоко дъх. Ако и тази нощ не се получеше, щеше да й се наложи да се научи да живее със самосъжалението, защото просто не бе в състояние да премине през всичко това още веднъж.

Даде си сметка, че е забравила да си свали очилата, побърза да ги прибере и намести дръжката на чантата си, която представляваше златна верижка. Само ако й се намираха няколко от хапченцата за отпускане на Джоди, би могло да е по-лесно, ала тази вечер трябваше да се оправя сама. Призовавайки на помощ цялата си воля, вдигна ръка и почука.

Вратата се отвори и тя видя голи гърди. Руси косми по тях. Чифт зелени очи.

— Аз… съжалявам. Май съм объркала стаята.

— Зависи кого търсиш, сладурче.

Беше млад, на около двайсет и четири, двайсет и пет години, и арогантен.

— Търся господин Бонър.

— Е, значи си късметлийка, защото намери нещо по-добро. Аз съм Кевин Тъкър.

Накрая се досети кой е като си припомни изгледаните записи на мачове, макар че без шлем изглеждаше по-млад.

— Казаха ми, че господин Бонър е в стая 542.

Защо ли се бе доверила на Джоди да й набави правилната информация?

— Грешно са те осведомили.

Той се начумери едва забележимо и Джейн се досети, че е обиден, задето не го е разпознала.

— Случайно да знаете къде мога да го открия?

— О, знам и още как. Каква работа имате с това старче? Каква, наистина?

— Лично е.

Похотливата му усмивка я дразнеше. Този млад мъж определено имаше нужда да бъде поставен на място.

— Аз съм духовният му наставник.

Тъкър отметна глава назад и се разсмя.

— Така ли му викат? Е, искрено се надявам, че можеш да му помогнеш да се справи с всичките си проблеми, свързани с одъртяването.

— Разговорите с клиентите ми са поверителни. Бихте ли ми казали номера на стаята му?

— Мога да направя нещо още по-добро. Ще те заведа.

Джейн видя лукав блясък в очите му и разбра, че макар да беше хубав и да пращеше от здраве, той бе твърде умен, за да стане баща на детето й.

— Не е нужно да го правите.

— О, не бих го пропуснал за нищо на света. Само да си взема ключа.

Той го стори, но не си даде труда да си облече риза, нито да се обуе и зашляпа по коридора както си беше бос. Свиха зад един ъгъл и поеха по друг коридор, преди най-сетне да спрат пред номер 501.

Достатъчно трудно щеше да й бъде да се изправи пред Кал и без зяпачи, затова тя бързо му стисна ръка.

— Много ви благодаря, господин Тъкър. Оценявам помощта ви.

— Няма проблем.

Той отдръпна ръката си и почука с кокалчета по вратата.

— Смятам, че оттук мога да се справя и сама. Още веднъж — благодаря ви.

— Няма защо.

Куотърбекът изобщо не понечи да си тръгне.

Вратата се отвори и Джейн усети как дъхът й спира, когато отново се озова лице в лице с Кал Бонър. На фона на пращящия от младост Кевин Тъкър, той изглеждаше по-очукан, отколкото го помнеше, и някак по-внушителен: закоравял крал Артур до незрелия Ланселот на Тъкър. Беше забравила колко могъщо бе присъствието му и сега трябваше да потисне инстинктивното желание да направи крачка назад.

Провлачените думи на Тъкър прозвучаха преднамерено нагло:

— Виж какво намерих да се лута наоколо, Калвин. Личната ти духовна наставница.

— Личната ми какво?

— Дадоха ми номера на стаята на господин Тъкър по погрешка — побърза да каже Джейн. — Той беше така добър да ме придружи дотук.

Кевин й се ухили.

— Някой казвал ли ти е, че говориш смешно? Все едно озвучаваш документални филми за дивата природа.

— Или си нечий иконом — измърмори Кал. Сивите му очи я огледаха пронизващо. — Какво търсиш тук?

Тъкър скръсти ръце и се облегна на касата на вратата, за да гледа. Джейн нямаше представа какво се бе случило между тези двамата, но й бе ясно, че не са приятели.

— Дошла е, за да ти даде духовни съвети как да се справиш с проблемите на старостта, Калвин.

Едно миниатюрно мускулче в крайчеца на челюстта на Бонър потръпна.

— Не трябва ли да гледаш записи на мачове, Тъкър?

— Не. Вече знам колкото Господ за защитата на „Колтс“.

— Нима? — Кал го изгледа с проницателните си очи на опитен играч. — А случайно да забеляза, че защитата им сигнализира всеки път, когато планират блиц?

Тъкър настръхна.

— Така си и мислех. Върви си подготви домашното, хлапе. Тази твоя златна ръка не струва нищо, докато не се научиш да разчиташ противниковата защита.

Джейн не беше сигурна за какво точно говорят, но разбра, че по някакъв начин Кал бе поставил Кевин на мястото му. Тъкър се отдръпна от касата на вратата и й смигна.

— Недей да оставаш много дълго. Старчоци като Калвин трябва добре да се наспиват. Виж, ако искаш, спокойно можеш да минеш през моята стая, когато приключиш тук. Сигурен съм, че той няма да те измори особено.

Въпреки че дързостта му беше забавна, свалячът все още трябваше да получи урок.

— Нуждаете ли се от духовно наставничество, господин Тъкър?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Тогава ще се моля за вас.

Кевин се изсмя и пое по коридора, сякаш изтъкан от младежка арогантност и открито неуважение. Джейн се усмихна против волята си.

— Защо не го последваш, Роузбъд, след като го смяташ за толкова забавен?

Тя насочи вниманието си към Кал.

— И ти ли беше толкова наперен на младини?

— Ще ми се всички да престанат да говорят за мен, сякаш съм с единия крак в шибания гроб!

Две жени се показаха иззад ъгъла и се заковаха на място, когато го видяха. Той я сграбчи за ръката и я издърпа в стаята си.

— Влизай.

Докато затваряше вратата зад нея, Джейн се огледа наоколо. Възглавниците бяха струпани накуп до таблата на голямото легло, а покривката беше смачкана. Върху безмълвния телевизионен екран трептяха статични образи.

— Какво правиш в Индианаполис?

Тя преглътна мъчително.

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос.

С дързост, която не бе предполагала, че притежава, плъзна ръка по ключа за осветлението до вратата.

В миг стаята потъна в мрак, нарушаван единствено от мъждукащата сребриста светлина, струяща от телевизионния екран.

— Не обичаш да си губиш времето, а, Роузбъд?

Куражът бързо я напускаше. Вторият път щеше да бъде още по-труден от първия. Тя пусна чантата си на пода.

— Какъв е смисълът? И двамата знаем накъде отиват нещата.

С разтуптяно сърце провря пръсти в колана на панталона му и го придърпа към себе си. Когато бедрата му се притиснаха до нейните, усети как той се втвърдява и всяка клетка на тялото й сякаш оживя.

За нея, която открай време беше срамежлива с представителите на другия пол, задачата да играе ролята на фатална жена я изпълваше с усещане за сила. Впи пръсти в дупето му и долепи гърди до неговите. След това прокара ръце по тялото му и се притисна в него, движейки се изкусително.

Но чувството й за власт не трая дълго. Той я притисна до стената и грубо я улови за брадичката.

— Има ли господин Роузбъд?

— Не.

Хватката му стана още по-силна.

— Не си играй с мен, малката. Искам истината.

Джейн срещна погледа му, без да трепне. Поне за това не се налагаше да лъже.

— Не съм омъжена. Кълна се.

Явно й беше повярвал, защото пусна брадичката й. Преди да бе успял да й зададе още някой въпрос, тя пъхна ръце между тях и разкопча копчето на панталона му.

Докато се бореше с ципа, усети дланите му върху сакото си. Отвори уста, за да възрази в същия миг, в който той го разкопча.

— Не!

Тя сграбчи зейналата коприна, разкъсвайки я на едно място, докато се прикриваше.

Начаса той отстъпи назад.

— Махай се оттук.

Джейн закопча сакото си. Той изглеждаше бесен и тя си даде сметка, че е допуснала грешка, но единственият начин да попречи на всичко това да стане непоносимо долно, бе да запази благоприличието си.

Насили се да се усмихне.

— Така е по-вълнуващо. Моля те, не го разваляй.

— Караш ме да се чувствам като изнасилвач и това не ми харесва. Ти си тази, която ме преследва.