— А, завещанието… Не би ли трябвало да почакаме Хъксли старши?

— Не виждам защо е необходимо.

— Много е сложно, всъщност, според мен, е странно до невъзможност. В общи линии се свежда до следното: аз наследявам всички пари и имението Ашърууд, ако се оженя за братовчедка си Дафни Ашърууд.

— Да се ожените за Дафни! Но това е нелепо!

— Точно така мисля и аз — съгласи се Брант сухо. — Очевидно старият лорд Ашърууд е искал някой да поеме грижата за нея. Защо обаче направо не й е оставил пари, за да се грижи сама за себе си, ми е напълно непонятно. Макар че, доколкото разбирам, това момиче май няма представа какво да прави.

— Ами ако не пожелаете да се ожените за Дафни?

— А, тук вече става весело. Ако аз откажа, тогава вие, братовчедке, и една благотворителна фондация си разделяте наследството, а бедната Дафни остава на улицата с петстотин лири в джоба си. Ако пък тя откаже да се омъжи за мен, тогава и двамата не получаваме нищо и този път цялото наследство е ваше.

Всичко си дойде на мястото. Най-после ми се отвориха очите, помисли Дафни разстроено. „Чичо Кларънс бе споменал нещо в смисъл, че ще се погрижи за мен, обаче това! О, не, не може да е вярно! Леля Кло сигурно е знаела. Сигурно! Защо иначе щеше да настоява да ме промени от глава до пети?“

— За колко пари става дума? — попита тя.

— Ако сега не сте богата жена, Лусила, скоро ще бъдете. Наследството възлиза на четиристотин хиляди лири.

— Четиристотин хиляди! Защо тогава чичо Кларънс не изхарчи малко от тези негови скъпоценни пари за имението? Колко го молех да не го оставя да се разруши! Ох, такъв невъзможен старец! Иде ми да го удуша!

— Малко сте закъснели.

— Значи Дафни трябва да се омъжи за вас — повтори тя безизразно. — Но аз… тя дори не ви познава! И вие не я познавате!

— Не мога да кажа, че очаквам с особено нетърпение нашето запознанство.

— Това пък защо?

Брант сви рамене.

— Мисля, че е съвсем очевидно. Завещанието, нелепите условия на дядо ми, самата Дафни…

— Какво й е на самата Дафни? — чу се тя да пита остро.

— Както ви казах, виждал съм нейна снимка — отвърна Брант с обезоръжаваща откровеност. — Във всеки случай, не съм си представял така моята съпруга. Нито пък очаквам да е някаква изключителна личност… Чувал съм да говорят за нея като за „бедната сладка млада дама“.

Самодоволен, надут пуяк! Животно! Простак! Запасът й от обиди като че ли се изчерпа. Аха, долен тип! „И всичко това е вярно!“

— Е, ако нямате намерение да се жените за Дафни, защо си губите времето тук и вършите цялата тази работа?

— Не знам — искрено се изненада Брант и вдигна очи към нея. — Дори не исках да идвам в Англия. Имението изобщо не ме интересуваше, но когато го видях… — Сви рамене. — Сякаш съм бил тук и преди, може би много отдавна. Знам как трябва да изглежда. Звучи тъпо, нали?

— Не — възрази тя. — Ни най-малко. Приятно ми е, че сте оставили мебелите в стил „риджънси“. Те са ми любимите. Много пъти съм си представяла как се облягам грациозно на дивана, сякаш съм богата, красива дама от хиляда осемстотин и десета, облечена може би с мека муселинена рокля… О, сигурно си мислите, че съм луда!

Той й се усмихваше и в очите му светеше откровено одобрение и възхищение.

— Мисля, че никой от нас не е тъп или луд… — Стана и тръгна през стаята, а Дафни го гледаше. — Значи и вас къщата ви тегли?

— Да ме тегли? О, искате да кажете, че чувствам някакво привличане към нея? Е, да, и струва ми се, винаги съм го чувствала. Точно затова толкова се ядосвах, че чичо Кларънс я оставяше да се руши пред очите му — отговори тя и добави без никаква пауза: — Не приличате на виконт.

Брант пъхна ръце в джобовете си, от което джинсите му се смъкнаха по-надолу и Дафни усети как устата й пресъхва.

— Чакайте да дойде моят камериер, Уинтърспуун. Той сега сигурно се крие в някой килер и оплаква съдбата си, че аз съм един грозен и небрежен американец, но само почакайте до довечера. Издокарва ме, независимо дали искам или не.

— Уинтърспуун е тук! Колко хубаво!

Липсваше ми. Брант я погледна озадачено:

— Не знаех, че сте посещавали Ашърууд толкова често.

Дафни се помъчи да свие безгрижно рамене. Не можеше да повярва, че наистина води свободно разговор с мъж. Лусила би го направила, каза си тя. А Дафни би седяла свита, би изглеждала и би се държала като глупачка, която си е глътнала езика.

— Може би Дафни ще ви хареса — чу се тя да казва.

— На куково лято!

— Какво?

— Малко вероятно. Предполагам, че не съм много любезен, обаче си я представям доста застреляна.

— Застреляна ли?

— Американски жаргон. Извинете ме. Ако трябва да съм съвсем откровен, пуйка. Може би една много сладка пуйка, но все пак пуйка.

Дафни се разтрепери. Сама си си виновна, повтори си наум. Това е все едно да подслушваш. Никога не си чувала нищо хубаво за себе си. Ала пуйка?!

— А я си представете — подзе злобно, — само си представете, че според нея вие сте убит!

— Не убит, а застрелян — поправи я той. — Може и до сте права. Не би трябвало да говоря така пред вас, нейната братовчедка. Обаче съм бесен от цялата тази история! — Прекара ръка през косата си. — Ще останете ли тук? След като вие сте собственичката, сигурно трябва да спра с моите планове. Вероятно си имате ваши планове.

Горчивината в гласа му я сепна. Той наистина се бе влюбил в имението. Е, да върви по дяволите! Лусила щеше да получи „боклучарника“, както го наричаше. Тя рязко се изправи.

— Не, няма аз да решавам, мога да ви уверя.

— Казвам ви, че няма да се оженя за Дафни! Скоро ще се върна в Съединените щати и всичко ще бъде ваше.

— Нищо няма да бъде мое, защото аз не съм…

Откъм отворената врата се чу ахване:

— Госпожице! Божичко, дойдохте си! И само като ви погледне човек! Ах, каква хубавица!

— Здравейте, госпожо Мълроу — усмихна се Дафни на сияещата старица. — Радвам се да ви видя отново. Негова светлост ми каза, че и Уинтърспуун е тук.

Изведнъж Брант изпита много странно чувство. Нещо тук не беше наред, съвсем не беше наред. Погледна от Лусила към госпожа Мълроу и после обратно.

— Вие не сте ли Лусила Майтер? — попита той тихо и внимателно.

— Госпожа Майтер! — ахна госпожа Мълроу. — Ама разбира се, че не, милорд. Това е госпожица Дафни!

— Да — потвърди Дафни с убийствено спокойствие. — Застреляната пуйка.

Брант силно се изчерви и изруга под носа си много тихо и цветисто.

ПЕТА ГЛАВА

Седяха един срещу друг на официалната маса в столовата. Брант бе облечен според указанията на Уинтърспуун, в тъмен костюм и бяла риза. Дафни носеше тъмносива вълнена рокля, която леля Кло настоя да купят в Париж. Тя обгръщаше плътно тялото й и малките плисета, разтварящи се като ветрило от кръглата яка, допълнително подчертаваха великолепните й гърди. Не носеше бижута, защото нямаше. За пръв път не й се искаше да превие рамене напред. Хвърли към Брант възмутен поглед, който дълго бе упражнявала, и отпи от виното си.

Днес следобед излезе от стаята обидена и сега се виждаха за пръв път след онзи гаф. Той достатъчно се бе самобичувал и подлото й мълчание му играеше по нервите. Заговори я и гласът му бе студен като погледа му:

— Трябваше веднага да ми кажете коя сте всъщност. Поведението ви беше детинско, като на ученичка, която иска да пренапише сцените на Шекспир с всякакви глупави недоразумения и разменени роли.

Ръката й се сви около чашата. Колкото и да бе странно, за пръв път през двайсет и три годишния си живот не се чувстваше смутена или уплашена, че е сама в компанията на мъж. Беше прекалено бясна. Изпъна назад рамене и в резултат гърдите й не можеха да не привлекат вниманието му.

— Аз — заяви тя със също толкова леден глас — никога не съм смятала Лусила за кой знае каква красавица. — „Лъжа, долна лъжа! Ревнувах я от десетгодишна възраст!“ — От друга страна, милорд, вие се оказахте точно такъв, какъвто очаквах: безочлив, груб, самонадеян, нагъл, самодоволен…

— Е, май вече е достатъчно…

— … И освен това носехте отвратителни американски дрехи!

— Значи ви харесаха джинсите ми, а?

— Не знам как успявате да се наведете с тях! Нещо повече…

— Не си напрягайте мозъка за повече любезни прилагателни.

— Аз никога не си напрягам мозъка!

— Може би в конкретния случай бихте могли да го напрегнете малко повече. Повтарям ви, госпожице Ашърууд, че вашето поведение беше точно толкова неуместно, колкото и моето, не, дори повече. Освен това признавам, че се обърках.

— Трябва ли да тълкуваме думите ви като извинение? — попита тя мило.

— Тълкувайте ги както искате! — Той заби вилицата си в жилавия ростбиф. — Със сигурност обаче не можете да възразите срещу облеклото ми тази вечер. Уинтърспуун ме уверява, че изисканият английски лорд се облича за вечеря именно така.

— Дрехите — заяви тя — не правят лорда.

— Но дрехите — възрази той и погледна с нездрав интерес към бюста и — говорят доста за онова, което една жена може да предложи.

Дафни преглътна с мъка ростбифа си, прекалено ядосана, за да измисли какво да отговори, и се намръщи на вкуса му.

— Ох, как ми се иска О’Тейли да беше тук! Това е ужасно. Как успявате да оживеете?

— Непрекъснато искам сандвичи. Те трудно могат да се скапят.

— Как така да се скапят?

— Исках да кажа, че един сандвич трудно може да се съсипе, да се сбърка.

— Аха…

— Предполагам, сега ще ми направите забележка, че не мога да говоря правилен английски.

— О, не. Изглежда, че вече и сам осъзнавате пропуските си… поне в тази област.

Брант остави вилицата, облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма ли да ми обясните защо, по дяволите, поне малко не приличате на онази, застреляната, на снимката? Да не би това да е някаква шега? Кое е онова момиче?