— Уинтърспуун, сър.

— Моят камериер — добави Брант.

— Баща ми не е споменавал за камериер — изненада се Харлоу.

— Е, Уинтърспуун — обърна се Брант към надутия малък мъж, — да речем, че ще останете дотогава, докато аз съм в Англия. Така добре ли е?

— Да, сър. Много добре. На последната си длъжност при лорд Калпепър работех и като иконом, когато финансите на негова светлост малко се влошиха. — Хвърли един пренебрежителен поглед към госпожа Мълроу. — Тъй като господин Хюм, икономът на стария лорд, няма да се върне, вероятно бихте искали да поема и тези задължения?

— Оу! — изсумтя госпожа Мълроу. — Сякаш не мога да отварям вратата!

— Вероятно — обърна се Брант към своята свита, — би било най-добре, госпожо Мълроу, ако вие използвате времето си за оправяне на къщата. Предполагам, че госпожа Майтер ще решава какво да се прави по-нататък в Ашърууд.

— Как така госпожа Майтер! — възкликна Горския дух. — Ами бедната госпожица Дафни?

В момента Брант нямаше желание да се впуска в обяснения, затова само отбеляза:

— Ще говорим за това по-късно. Сега и двамата бихте могли да се заемете със задълженията си…

Бостанското плашило и Горския дух напуснаха стаята, като госпожа Мълроу подвикна през рамо, че закуската е сервирана в столовата.

— Отиваме направо там — отвърна Брант.

— Къде — попита Уинтърспуун с ужасяващо спокойствие — е господин О’Тейли?

— Кой е господин О’Тейли? — поинтересува се Брант, влизайки в столовата.

— Той е готвачът на стария лорд.

Брант погледна въпросително към госпожа Мълроу.

— Офейка — отговори тя. — И отмъкна един кашон от най-хубавото бренди на негова светлост. Долен тип!

— Той е ирландец, милорд — обясни Уинтърспуун. — Надявам се, госпожо Мълроу, че кухнята поне е в сигурни ръце.

Госпожа Мълроу се наежи и заприлича на боксьор категория „петел“.

— Убеден съм, че всички ръце са достатъчно сигурни — намеси се бързо Брант.

— Добре ли спа, Брант? — попита Харлоу, когато останаха сами.

— Да, чудесно.

— Нямаше ли привидения или някакви странни шумове?

— Не… — Все едно, че съм се върнал у дома и спя в собственото си легло… Само че по-хубаво. — Много благородническо усещане е да спиш на огромно високо легло.

По време на доста унилата закуска, състояща се от едно прекалено твърдо сварено яйце, омекнали препечени филийки и слабо кафе, Харлоу сподели:

— Стареца искаше да ти съобщя, че разходите за персонала ще се поемат от общината, докато… докато всичко се уреди окончателно.

— Жалко, че О’Тейли е офейкал — забеляза Брант и отпи глътка кафе.

— Ако искаш, мога да се обадя на една агенция и да се опитам да ти намеря добър готвач.

Вниманието на Брант бе приковано върху мръсните избелели тапети в столовата и отвратителната тъмна ламперия. Господи, мислеше той, тази стая може да се изпълни със светлина. Трябва да направя нещо, след като поне три пъти на ден ще се храня тук.

— Е, какво ще кажеш?

— Какво? О, разбира се, Харлоу. Знаеш ли, върни ме в Лондон тази сутрин, за да си взема кола под наем.

— Да не искаш да кажеш, че днес напускаш Ашърууд?

— Ще се върна. Нали разбираш, тук има прекалено много работа. О, и би ли ми направил една услуга? Обади се на някаква агенция или каквото и да е и ми намери готвач.

Харлоу замислено отхапа от препечената филийка, чудейки се дали да бъдеш глупав сутрин е американска традиция. Но само попита:

— За какъв срок?

— Например за две седмици, а? — Погледна тапетите, усмихна се на себе си и се поправи: — Не, за месец.



Боже мой, какво се бе случило? Когато таксито мина през портала на Ашърууд, Дафни зяпна. Пътеката бе разчистена. Двама мъже подрязваха храстите, друг косеше сухата зимна трева. Бръшлянът го нямаше целия и прозорците светеха на яркото февруарско следобедно слънце. Още един мъж, облечен с избелели джинси, вълнена риза и гуменки се бе качил на висока стълба и работеше нещо по покрива.

— Тук ли, госпожице? — попита шофьорът на таксито, като се обърна и я видя да гледа вторачено към къщата.

— Какво? О, да, благодаря. Оставете куфарите ми на пътеката, моля.

Никой от мъжете не се обърна и тя се сети, че не са чули таксито заради бръмченето на косачката. Спря на пътеката и се огледа, чудейки се защо леля Кло толкова настояваше, че си има работа в Лондон и я прати сама.

Брант не разбра какво го накара да се извърне на стълбата, но видя как едно такси тъкмо се изнизваше през портала, а умопомрачителна млада жена стоеше пред къщата и я гледаше объркано.

Лусила Майтер, помисли си веднага. Жената-вамп! Господи, какво лице, каква фигура! Той заслиза бавно по стълбата и няколко стъпала преди края скочи на влажната земя. За миг я огледа — руса коса, падаща меко на раменете й, невероятно големи зелени очи и безкрайно дълги крака. Беше облечена в синьо вълнено палто, пристегнато на тънкото й кръстче.

— Какво правите? — попита го Дафни.

Брант се усмихна накриво с пълното съзнание, че я е зяпнал като стар пръч.

— Улуците бяха пълни с листа и други боклуци. Чистя ги.

— Изглежда новият виконт е поел нещата в свои ръце. Къщата изглежда доста различна, действително твърде красива без заплетения, потискащ бръшлян.

— Благодаря ви, госпожо. Аз… ние се стараем, доколкото можем.

Дафни огледа мъжа по-внимателно, внезапно усетила странния му акцент. Беше много красив и й стана приятно, че й се усмихва.

— Вие приятел на лорд Ашърууд ли сте? Струва ми се, че говорите като американец.

— О, да, страшно сме близки… — Брант й протегна ръка. — Всъщност, ние сме един и същ човек.

Дафни премигна и пое ръката му, без да се замисли. Ръкостискането му бе топло и здраво.

— О, извинявайте! Някак си… не съм очаквала да се катерите по покрива. Вие сте футболистът.

— Точно така! — Той замълча за миг, стисна ръката й по-силно и добави: — Мисля, че няма нужда да питам за вашето име. Вие сте моята братовчедка Лусила Майтер, нали?

Лусила!

Тя му се усмихна леко и изтегли дланта си.

— Защо мислите така?

Брант пъхна ръце в джобовете на джинсите си и очите й проследиха движенията му. Тя преглътна. Красив мъж, и толкова добре сложен… Но си мисли, че съм Лусила! Той я възнагради с още една очарователна усмивка, а Дафни продължи да чака.

— Ами, всъщност, не се иска кой знае каква интелигентност от моя страна. Беше ми съобщено, че братовчедка ми Лусила е красавица, а аз, разбира се, съм виждал снимка на другата си братовчедка, Дафни.

Дафни си спомни за единствената си снимка в Златния салон и се намръщи. Грозна, грозна, грозна! И все пак, той нямаше нужда да е толкова…

— Доколкото разбирам, Дафни много се е променила — отбеляза тя, стисна здраво чантичката си и се помоли новопридобитото й самочувствие да не се изпари.

— Така ли? Е, предполагам, че както и при тази къща, всяка промяна би подобрила нещата. Добре ли я познавате?

— О да, всъщност твърде добре.

— Значи знаете също условията на скандалното завещание?

— Не, не съм спирала в Лондон, за да се срещна с господин Хъксли — поклати глава Дафни. — Леля Кл… искам да кажа, надявам се, че съвсем скоро ще го науча.

— Пълна скръб! — разсмя се Брант. — Е, доколкото имението Ашърууд без съмнение съвсем скоро ще бъде ваше, предлагам да се оттеглим в Златния салон. За съжаление, Стария гор… ъъъ… госпожа Мълроу в момента е в селото, така че не мога да ви предложа нищо освежително. — Той взе куфарите й, запъти се към отворената входна врата и добави през рамо:

— Скоро очаквам готвач. Госпожа Мълроу ми съобщи, че О’Тейли е офейкал с една каса от брендито на негова светлост.

За момент Дафни не помръдна, загледана след него. Какво искаше да каже с това, че Ашърууд скоро ще принадлежи на Лусила? Невъзможно! Имението бе негово, трябваше да бъде негово!

Влезе сковано в къщата и отначало не забеляза блестящия мраморен под. После премигна.

— Влезте, Лусила — покани я Брант. — Преди два дни довърших Златния салон. Започнах най-напред оттук, защото нямаше кой знае какво да се прави. Работя и в столовата. Надявам се, че ще одобрите промените, които съм направил. Ако не… — Той сви рамене.

Дафни не можеше да измисли какво да каже. Ако къщата бе на Лусила, защо той вършеше всичко това? Тя спря на вратата и се огледа. Голямата стая бе осветена от ясното зимно слънце. Стените бяха боядисани в кремав цвят, а от мебелите бяха останали само диваните и фотьойлите в стил „риджънси“ от началото на миналия век. Нямаше ги тежките махагонови мебели, които Дафни ужасно мразеше, както и купищата антики.

— Прекрасно е! — възкликна тя. — И килимите са съвсем чисти! Никога не съм си представяла, че са толкова красиви.

— Благодаря. Радвам се, че ви харесва. Аз самият съм изненадан, че станаха толкова хубави. Бях сигурен, че ще трябва да се изхвърлят… Хайде, дайте ми палтото си. — Той го свали от раменете й и го остави на един стол зад себе си. — Няма ли да седнете?

Дафни седна на любимия си стол — малък, с висока облегалка, тапициран със синьо кадифе, който преди смъртта на чичо Кларънс бе забутан в най-далечния ъгъл. Кръстоса крака, без да забелязва, че Брант ги оглежда сантиметър по сантиметър.

— Е — подзе той, като се помъчи да отмести очи към лицето й, — значи не знаете за своята добра съдба?

— Не, не знам. Надявам се, че вие ще бъдете така добър да ми кажете какво е завещанието.

Не прилича на жена, която не подбира мъжете, помисли Брант. Нито пък бе достатъчно възрастна, за да е преминала през трима съпрузи. Изглеждаше свежа като ранна утрин и…

— Завещанието?

— Извинете. Просто малко ме изненадахте. Знаех, разбира се, че сте… прелестна, но очаквах да сте по-възрастна.

— Грижа се добре за себе си — отвърна тя престорено весело. „Кажи му коя си, глупачка такава!“ Ала си замълча.