На Брант за миг му се прииска старият лорд да е тук. Дъртият му глупак!

— Ясно ли е, милорд!

Още по-голям абсурд, реши Брант и продума:

— О, да, съвсем ясно! — Облегна се и скръсти ръце пред гърдите си. — Нямам търпение да чуя останалото.

Хъксли старши не обърна внимание на сарказма му.

— Сега, от друга страна, ако се случи невъзможното и Дафни откаже да се омъжи за вас, тогава вие не получавате нищо, Дафни получава само сто лири, а Лусила наследява всичко.

Брант го погледна още по-втренчено, после изведнъж отметна глава и избухна в смях.

— Струва ми се, че ме разбирате добре! — Стареца изглеждаше шокиран. — Наистина, милорд, трябва да знаете, че наследството не е установено по определена линия. Старият лорд Ашърууд е можел да направи с него каквото пожелае.

Значи, опита се Брант да се ориентира в лабиринта от налудничави условия, ако се оженеше за онази пуйка Дафни — скъпата сладка млада дама, получаваше пари, имение и съпруга. Ако откажеше да се ожени за нея, той не получаваше нищо и Дафни практически не получаваше нищо. А, Лусила! Ако Дафни откажеше, той пак не получаваше нищо, а Дафни я натирваха със сто лири в джоба.

— Господи! — измърмори Брант. — Дядо ми трябва да е бил луд! — Вдигна очи към Стареца и попита: — Какво значи, че унаследяването не е установено?

— Ах вие, американците!

— Означава, Брант — намеси се Харлоу, който искаше да помогне с нещо за развръзката на драмата, — че старият лорд Ашърууд не е бил длъжен да завещае на следващия мъж в рода нищо друго, освен титлата. Според закона той е можел да направи с парите и с имението каквото си поиска.

— А случайно да знаете защо дядо ми е поставил такова глу… ъъъ… странно условие?

— Не искаше бъдещата виконтеса на Ашърууд да бъде американка.

— Обаче виконтът може да е американец, така ли?

— Нямаше друг избор — напомни му Хъксли старши. — Пък и в края на краищата, вашата кръв не е съвсем разредена.

— Много добре — обади се Харлоу. — Във всички топуркащи малки крачета трябва да тече британска кръв.

„Топуркащи малки какво? Исусе, трябва да се събудя!“ Ала до края на сцената нищо не се случи и Брант попита:

— А какво ще стане с парите, ако и аз, и моята далечна братовчедка едновременно откажем да се оженим?

— Всичко остава за Лусила. Разберете, милорд, че старият лорд Ашърууд искаше да има кой да се грижи за Дафни.

Тя некадърна ли беше? Или малоумна?

— Това, сър, е твърде очевидно. Но си е най-долно изнудване. — Отново го обзе гняв. Не за него самия, а за каквато и братовчедка да му се падаше Дафни. Не му пукаше за скапаната къща и за парите. Обаче да остави горкото момиче на сухо, ако някой от тях двамата не се съгласеше с налудничавото завещание… Продължи с убийствена ирония: — Очевидно е също, че дядо ми наистина много е обичал горката Дафни. Толкова я е обичал, че се опитва да осъди и двама ни, като аз ще съм негодникът, ако откажа да се оженя за нея. Направо невероятно!

— Хайде, хайде, моето момче — заговори Хъксли старши с най-примирителния си глас, — трябва да призная, че старият Кларънс наистина е отишъл малко далеч. Колкото до Дафни, милорд, откровено казано, не мога да си представя, че тя ще откаже да се омъжи за вас. А, както споменахте, ако вие откажете, и двамата губите всичко. И Дафни, страхувам се, ще остане и без пукнат грош, и без дом.

— Ами ако и двамата решим, че не можем да се понасяме?

— Не е възможно — отсече Харлоу твърдо. — Все пак не сте някое грозно джудже.

Брант преглътна саркастичния си смях.

— Още един въпрос, сър. А ако вече бях женен? Какво щеше да стане тогава с всички тези условия?

— Старият лорд Ашърууд знаеше, че не сте женен. Никога не му е съобщавано.

— А ако ви кажа, че вече съм сгоден за американка?

За момент настъпи потресено мълчание.

— Шегувате се, милорд — присви укорително очи Стареца. — Разбира се, старият лорд ви направи подробно… ъъъ… проучване, както, струва ми се, вие, американците го наричате. Ние знаем, че сте забелязван с много жени, но с нито една по-специално.

Брант се надигна от стола си.

— Сър, Харлоу, мисля да посетя Лондонската кула. Да проверя всички инструменти за изтезания и да видя дали дръвникът си е на мястото. Приятен ден.

— Но…

— Друже…

— Ще поговорим по-късно — подхвърли Брант през рамо.

— Не пропускай да видиш кралските съкровища — извика след него Харлоу.

На вратата Брант внезапно се обърна:

— Изглежда дядо ми е бил куку. Това значи, че в главата му е имало бръмбари — добави той, като забеляза обърканите им лица. — Хлопала му е дъската, бил е смахнат, откачен, готов за лудницата.

— Невероятно!

— Не може да се говори така. Наистина, момчето ми, не може току-тъй да махнете с ръка на четиристотин хиляди лири…

Брант махна с ръка, завъртя се и излезе.

— Момчето е малко разстроено — забеляза Стареца.

ТРЕТА ГЛАВА

— Харлоу, насилваш ме.

— Е, Брант, само след час ще сме там.

— Нямах това предвид. И ти, и Стареца го знаете! Аз много мислих за… за всичко и реших да предоставя известна сума на Дафни. Тогава тя няма да остане без пукната пара и ще може да живее живота си, без да…

— Боже мили, Брант! Не можеш да направиш такова нещо! Искам да кажа, това не е каквото Стареца, тоест…

Вече се уморих да вдигам вежди, помисли Брант.

— А, Брант, и през ум да не ти минава да се откажеш! Ще ти хареса, ще видиш. Първо трябва да видиш имението, преди да решиш каквото и да е, а Дафни…

— Ти някога виждал ли си го?

— Е, всъщност…

— И аз така си помислих. От друга страна, аз самият съм го виждал на снимка и не ми пука за него.

— Не ти пука?

— Все ми е едно. Бих могъл да плюя на него, без да се замисля.

— Да плюеш на него?

— Да го зарежа, да се откажа, да го пратя по дяволите.

— Ъъъ… Добре де, само още четиридесет и осем минути.

Брант се облегна на удобната седалка на лимузината и затвори очи. Пейзажът бе красив, но той не искаше да гледа повече идеални ниви и старателно подрязани живи плетове. Хъксли старши, старият дявол, го задържа цяла седмица в Лондон, след което взе да настоява той да дойде в Съри, за да види „дома на своите предци“. Всяка скапана пиеса, която видя на „Друри Лейн“, вече бе гледал в Ню Йорк. Ти си един тъп американец, каза си Брант. И освен това не си справедлив. Уестминстърското Абатство дълбоко го развълнува, както и, колкото и да е странно, Британския музей. Кой не би се развълнувал, като види оригинала на Магна Харта? Винаги, когато успяваше да се отърве от вездесъщия Харлоу, скиташе из Лондон и се разхождаше с истинско удоволствие както по „Грейт Ръсел Стрийт“, така и по „Пикадили“. Дори музеят на Мадам Тюсо го очарова.

Имението Ашърууд. Старо, навяващо мисли за тъмното минало. На една официална вечеря със смокинги в „Савой“ Хъксли старши старателно му разказа неговата история. За разлика от Харлоу, Стареца го бе посещавал много пъти.

— Стари червени тухли, момчето ми, със смекчен от времето цвят, които толкова добре контрастират със зеленината върху тях или около тях. Река Уей се извива наоколо по най-романтичен начин. Колкото до подробностите, Брант, сър Ричард Уортън получил имението от онзи зъл дявол, Хенри Осми. После имал големи проблеми с краля и Ан Болейн, но семейството оцеляло и дори процъфтявало по времето на Елизабет. А, някои от прозорците са измежду най-добрите образци на архитектурата от времето на Тюдорите. Има дори няколко стъклописа „ан солей“, нали знаете, от времето на Едуард Четвърти.

— „Ан солей“? Колко интересно! Сигурен ли сте, че не са фалшиви?

— Наистина, Брант — намръщи се Харлоу на сарказма му, — те са неповторими, повярвай ми.

— Колко стаи има? — попита Брант, когато Стареца прекъсна монолога си, за да изяде гъбената си супа.

— Всъщност имението не е голямо. Не повече от двадесет стаи.

— Едва ли са достатъчни и за домашните любимци — съгласи се Брант.

След тази вечеря в „Савой“ той просто не можеше да мисли за заминаване, защото щеше да има официален прием в негова чест, даден от графа и графинята на Ръдърфорд.

— Виж, Брант — дръпна го за ръкава Харлоу, — това е Уей. — Страхотно красиво, нали?

— Безкрайно страхотно — съгласи се Брант, загледан в бавно извиващата се река, покафеняла от зимната кал.

— Сега преминаваме през Гилфърд. Ще стигнем след секунда.

Гилфърд бе поредното сънливо селце с много кичести дървета и живописни кръчмички, пръснати покрай затревения селски площад. В изкуственото езерце в средата на ливадата имаше дори гъски.

Брант се размърда неспокойно. Искаше да си отиде у дома. Дори нямаше желание да се запознае с онази пуйка Дафни.

Внезапно попита:

— Ти нали спомена, че Дафни е в Гърция?

— Стареца така каза.

В такъв случай, помисли Брант, момичето би могло да е кой знае къде…

— И не знае за условията на завещанието?

— Стареца…

— Да, Стареца така ти е казал.

— А, май стигнахме!

Лимузината зави между две високи каменни колони. Над тях върху извитата ръждясала желязна порта беше изписано „Ашърууд“. От двете страни на широката павирана алея имаше още по-кичести дървета. Дъбове, помисли Брант. А може би букове. Изведнъж, кой знае защо, изпита странното чувство, сякаш нападател го бе ударил в корема — непреодолимото чувство, че по някакъв начин, в далечното минало е бил свързан с това място.

Вгледа се в голямата къща. Бавно слезе от лимузината, без да откъсва очи от изящната стара постройка пред себе си. Тя бе на три етажа, не съвсем квадратна, а бръшлянът се издигаше по косия покрив чак до комините и се виеше по стръмните фронтони. Усети някаква гордост, чувство за собственост. Изведнъж му се прииска да изстърже старите прозорци, докато заблестят, да изтръгне бръшляна и да пусне светлина в стаите. Искаше му се с любов да подмени всяка счупена керемида на покрива.