— Още някакви роднини? — попита Брант.

— Твърде много. Една млада особа от женски пол, дъщеря на първия братовчед на жената на най-малкия брат на баща ти.

Брант замълча, изгубен в дебрите на родословието. Чичо Деймън, когото никога не беше виждал, умрял, когато Брант е бил малък. Детето на първия братовчед на жена му.

— И как се казва тя сега, ако смея да запитам?

— А, беше Бредбъри, обаче след като родителите й загинаха при автомобилна катастрофа през седемдесет и четвърта, старият лорд Ашърууд я взе и официално промени името й на Ашърууд. Не мога да си спомня първото й име. Стареца сигурно го знае. Израснала е в Ашърууд. После, когато братът на дядо ти опъна петалата, младата дама отпрати в чужбина… струва ми се, в Гърция.

— Не мога да повярвам, че старият глупак я е принудил да смени името си!

— Е — възрази Харлоу разсъдливо, — това определено даде на момичето някои предимства. Ашърууд е много по-хубаво име от Бредбъри.

— Все пак ми се струва, че хората имат право да запазват истинските си имена.

— Не знам, друже, не знам. Виж твоето име, Ашър, а не Ашърууд. Освен това, има още една жена, фатална жена, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам… — Брант бе изненадан, че Харлоу успя да изобрази похотлива усмивка. Дали един англичанин би те сръгал в ребрата, когато ти разказва мръсен виц?

— Потомка на една от лелите, Лорета, струва ми се, а може би и не. Наистина не съм сигурен. Казва се Лусила. Твърде много си пада по живота, доколкото съм чувал.

— И нейната фамилия ли е сменена?

— О, тя си сменя фамилиите като носни кърпички. Омъжена е за богат германски индустриалец на име Майтер и живее в Бон. Това са всички. Не вярвам да ти се бъркат и да се опитват да ти развалят работата. Щом няма никакви пари, а само проклетата къща…

— Имение — поправи го Брант иронично. — Имението Ашърууд, ако правилно съм запомнил.

— Действително, старче, действително.

— Къде сме сега?

— Минаваме по Уестминстърския мост. Стареца поръча да ти покажа някои от забележителностите. Иска да се чувстваш у дома си. Това сивото, което шумоли долу, е Темза.

Брант се надигна да види Биг Бен и правителствените сгради. Шофьорът завъртя бързо по Даунинг Стрийт, после зави по Хорс Гардс Роуд.

— Ето го и паркът Сейнт Джеймс. Сигурно искаш да го разгледаш. Скоро ще стигнем до Бъкингамския дворец. Сега кралицата е тук.

Движението бе невъобразимо. Съвсем като в Ню Йорк, само дето всички таксита бяха черни и се движеха отляво.

— Това, Брант, е Хайд Парк. Виж там…

Брант вече не го слушаше. Беше уморен, разликата във времето си казваше думата и не му се искаше нищо, освен да поспи, без в главата му да звучат никакви „твърде“ и „действително“.

— Това е твоят хотел. „Стенхоуп“. Тих и твърде спокоен. Никакви любопитни досадници. Можеш да се поразходиш из Хайд Парк и да обмислиш нещата.

„Кързън Стрийт“, прочете Брант наум. Красива, тиха уличка. Снегът падаше като дантелена завеса и скриваше всичко, което би могло да наруши спокойствието. Хотел „Стенхоуп“ бе малък, стар и пропит от викторианска атмосфера. Фоайето бе празно, което бе добре, защото Брант не можеше да си представи как много хора биха си пробивали път между струпаните дивани и фотьойли. На рецепцията стоеше слаб чиновник с вълнен костюм, който огледа Брант с интерес.

— Тук не идват много чужденци — обясни Харлоу любезно. — Особено с твоя ръст — допълни той и се обърна към служителя: — Това е лорд Ашърууд. Има резервация за най-добрата ви стая.

Брант му подаде паспорта си и се подписа в старомодната регистрационна книга. С крайчеца на окото си видя как един прегърбен старец се бори с багажа му.

— Да ви помогна за елеватора — предложи той и се приближи към него.

— Моля? — не разбра човекът.

— Асансьора, друже мой — намеси се Харлоу. — Аз имах същия проблем в Америка. Все питах къде е „нужника“. Не можеш да си представиш как ме гледаха.

Брант за миг затвори очи. Искаше му се никога да не бе идвал в Англия. Обърна се и протегна ръка на Харлоу:

— Мисля да се поопъна… — Усмихна се, доволен от думата, която бе избрал. Ако това не беше английски жаргон, трябваше да бъде.

— Правилно, Брант. Качи се горе да си починеш. Ще изпратя лимузината да те вземе утре сутринта, да речем към десет.

— За да се срещна със Стареца ли?

— Именно!



— Добре дошли в Лондон, моето момче! Седнете, седнете! Бети, донеси чаша чай за лорд Ашърууд.

Брант имаше чувството, че се е озовал в миналия век. Адвокатската кантора на Хъксли, Хъксли и Мейпълторн бе мрачна, тъмна и, както му се струваше, пропускаше през солидната си врата само мъже адвокати. Колкото до Стареца, той бе почти плешив, с тежка челюст и носеше строги очила с телени рамки. Бе облечен в много консервативен тъмен костюм, закопчан и изпънат върху закръгления му корем. Брант лесно си го представи с напудрена бяла перука.

— Господин Хъксли — стисна ръката му той, — за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Усети, че възрастният човек го разглежда внимателно и издържа погледа му, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Господин Хъксли се обърна към сина си:

— Не ми каза, че лорд Ашърууд изглежда толкова дяволски добре. Момичетата просто ще се лепят по него, като започнем с ококорената Бети.

Ококорената Бети наистина се зазяпа за малко в него, докато му подаваше чая, но не направи нищо по-нахално. Слава Богу, помисли Брант, загледан в отблъскващата кафява течност, че на закуска бе изпил две чаши черно кафе.

Трябваше да се разменят задължителните любезности и той потисна нетърпението си. Колкото и да бе странно, докато господин Хъксли седна отново в огромния си кожен фотьойл, Брант се отпусна.

— А сега, моето момче — превключи Стареца към по-делови тон, — време е да обсъдим какво да правим с вас.

— Какво да правите с мен ли, сър? — вдигна вежди Брант. — Боя се, че не ви разбирам. Харлоу ми спомена, че има само една къща и нищо друго, освен титлата, разбира се.

Реджиналд Хъксли взе една златна писалка и започна да потупва с нея по внушителния си нос.

— Това донякъде е вярно… — Той погледна мило към сина си.

— Донякъде ли, сър? — попита Харлоу и се приведе напред на стола си като нетърпелив ученик.

Брант изведнъж изпита чувството, че тази сцена се е разигравала и преди между двамата. Очевидно Стареца имаше навика да запазва някои неща за себе си, вероятно някои много важни неща. Горкият Харлоу приличаше на кученце, което чака кокал от господаря си.

— Е, просто в завещанието на покойния лорд Ашърууд има някои условия.

— Условия? — повтори Харлоу.

Брант си замълча. Какво, по дяволите, ставаше? Почувства, че се напряга.

Златната писалка на Стареца се движеше много бавно по носа му.

— Предполагам, милорд, че Харлоу ви е казал за трите жени.

— Да — отговори Брант. Ако Хъксли старши искаше да прави от това драма, той нямаше да му помага.

— Хм — произнесе Реджиналд Хъксли. Това бе единственият знак, че е разочарован от студената му реакция. — Всъщност, само двете млади дами имат някакво значение. Дафни Клер Ашърууд и Лусила Майтер. И двете са ваши далечни братовчедки, милорд. По-далечни родственички още не съм открил. Вместо да чета завещанието на дядо ви, което, трябва да призная, е доста многословно, ще ви го обясня.

— От Харлоу разбрах — подзе Брант бавно, — че наистина няма за какво да се притесняваме. И ще бъда откровен с вас, сър. Дойдох в Англия единствено заради майка ми.

— Може би трябва да започна с едно извинение, милорд. Ще ви призная, че премълчах някои неща, каквито бяха указанията на покойния лорд Ашърууд. Виждате ли, вашият дядо Кларънс много държеше да дойдете в Англия и аз трябваше да използвам всички възможни средства, за да ви доведа тук.

— В такъв случай, сър — продума Брант много тихо, — предлагам ви да продължите с обясненията си. Предполагам, че ще напусна Лондон скоро, много скоро.

— Е, да, действително, милорд — съгласи се Хъксли старши. — Първо, скъпата сладка Дафни Клер, много добре възпитана млада дама. От друга страна, Лусила Майтер е… ами съвсем друга птица. Точно вчера чух, че вече се е освободила от германския си съпруг — всъщност, развела се е още преди старият лорд да почине, и ще се върне в Лондон, когато се възстанови от своето… ъъъ… разочарование в Южна Франция.

— Не сте ми казали! — подскочи Харлоу много оскърбен. — Аз обясних на Брант, че тя е още омъжена!

— А, не съм ли? Е, сега вече знаеш, моето момче.

— Какво общо имат те с мен? — попита Брант със заплашително тих глас. — И с тези условия?

Златната писалка бавно се спусна от носа на Стареца и той се наведе напред във фотьойла си. Проницателните му очи блестяха иззад стъклата на очилата.

— Накратко казано, милорд, всъщност старият лорд остави известна сума. След всички данъци тя възлиза на около четиристотин хиляди лири, което би трябвало да е към половин милион долара.

— Сър! — почти изкрещя Харлоу и скочи от стола си. — Не сте ми казали!

— Е, моето момче, сега вече знаеш. Така че седни. Сега, милорд, вие ще наследите всичките пари и имението Ашърууд, ако…

— Ако?! — Брант имаше желание да се хвърли на бюрото на Стареца и да го удуши. До гуша му бе дошъл с тъпите си гатанки!

— Ако се ожените за Дафни Клер Ашърууд, скъпата сладка млада дама.

Брант се вторачи в него, вдигнал невярващо вежди.

— Не е ли ясно, милорд?

Пълен абсурд, помисли той и кимна, стиснал устни.

— Много добре. Сега слушайте внимателно, сър. Това е… ъъъ… съвсем подробно и съвсем точно. Ако откажете да се ожените за Дафни, вие, милорд, не получавате нищо, Дафни получава само петстотин лири, Лусила получава половината пари и имението, а останалата половина от наследството отива за благотворителни цели, в любимата на стария лорд Фондация за изоставени деца от чужбина.